Лоис Макмастър Бюджолд

Етан от Атон

На най-първите ми читатели:

Ди, Дейв, Лаура, Барбара, Р.Дж, Уес

и търпеливите дами от M.A.W.A.

ГЛАВА 1

Раждането протичаше нормално. Внимателните пръсти на доктор Етан хванаха малката игла и я извадиха от гнездото й.

— Хормонален разтвор „C“! — заповяда той на стоящия до него асистент.

— Готово, доктор Еркхарт.

Етан съедини впръсквателя с кръглия накрайник на иглата, въведе строго премерената доза и провери резултата: плацентата равномерно се изду и започна да се отделя от хранителния източник, който я поддържаше в продължение на девет месеца. И така, последни секунди!

Той бързо счупи пломбите и отвори капака на контейнера, след което прекара виброскалпела по меката дантела от микроскопични обменни тръби. Рядката плетеница се отдели; асистентът я отмести встрани и затвори крана през който се подаваше хранителната смес. Само няколко жълти прозрачни капчици се стекоха по облечените в ръкавици ръце на Етан. Той беше доволен: стерилността бе безупречна, а скалпела прекара толкова точно, че под тръбите, върху сребристата околоплодна торбичка не остана дори драскотина. В нея нетърпеливо се извиваше розово телце.

— Сега, сега. — бодро го увери Етан.

Още едно движение на скалпела — и ето: той държи влажното розово новородено, напуснало своето първо жилище.

— Всмукател!

Асистентът подаде „крушата“ и Етан почисти слузта от устата и носа на новороденото преди то да успее да направи своето първо вдишване. Бебето трепна, пронизително изплака, след което примига и тихо загугука в ласкавите и надеждни ръце на Етан. Асистента докара „люлката“. След като постави момчето под топлата светлина, Етан прищипа и преряза пъпната връв.

— Е, момче, вече си самостоятелен! — каза той.

Към маточния репликатор, който девет месеца надеждно пазеше и хранеше плода, незабавно се спусна техник. Многобройните индикатори, мигащи на повърхността на машината, изгаснаха и техника започна да я измъква от редицата подобни апарати, за да я отнесе долу за стерилизация и препрограмиране.

Етан се обърна към бащата на детето.

— Отлично тегло, отличен цвят, отлични рефлекси! Аз бих поставил на вашия син оценка пет плюс.

Мъжът широко се усмихна, пое дълбоко дъх и се разсмя, неловко изтривайки сълзата, блеснала в крайчеца на окото му.

— Това е чудо, доктор Еркхарт!

Етан се усмихна.

— Това е чудо, което при нас в Севарин се случва всеки ден.

— Нима това никога не ви омръзва?

Етан още веднъж погледна малкото същество, свиващо юмручета и махащо с крачета в люлката си.

— Не. Никога…

Етан се притесняваше за ембрион СДБ-9. Крачейки по тихите чисти коридори на районния Репродукционен Център на Севарин, той ускори ход. Специално беше пристигнал по-рано, преди началото на смяната, за да извърши израждането. Последния половин час на нощната смяна винаги беше най-трескав — в бесен темп се въвеждаха в работата новопростигналите, трескаво се запълваха регистрационните журнали. На Етан вече не му се спеше, но преди да влезе в кабинета на началника на нощната смяна се спря при автомата за кафе и наля две чаши.

Джеорос приветливо му помаха с ръка и посегна за кафето.

— Благодаря. Как прекара ваканцията?

— Забележително. По-малкия ми брат измоли от частта си неделен отпуск и решихме за разнообразие да прескочим до вкъщи. Това е в Южната Провинция. Стареца се зарадва като малко дете! А братлето, между другото, са го повишили — сега той е първа флейта в полковия оркестър.

— Той какво, иска да остане след като отслужи двете си години ли?

— Изглежда, че да. В крайна сметка поне още за две години. Там той се занимава с музика, това наистина му е интересно, а и значителната добавка към соцкредитите му също няма да му навреди.

— М-м-м. — съгласно промуча Джеорос. — Южната Провинция, казваш? А аз все се чудя защо не се отбиваш да ни видиш…

— Единствената ми възможност да си почина на спокойствие е когато съм извън града. — уклончиво отговори Етан и започна да разглежда датчиците. Началника на нощната смяна потъна в размишления, посръбвайки от кафето си и поглеждайки над чашката към колегата си. Надвисна неловко мълчание, когато общите теми за разговор се изчерпаха.

На екраните постъпваше информация за първия блок репликатори. Етан превключи датчиците на шестнайсети блок, където се намираше ембриона СДБ-9.

— По дяволите! — изруга той и тежко въздъхна. — Точно от това се боях…

— М-да… — съчувствено проточи Джеорос. — Абсолютно нежизненоспособен, няма какво да се спори. Миналата нощ извърших акустично сканиране — само купчина клетки и нищо повече.

— О, Бог-Отец! Те какво, не са ли могли да го забележат по-рано? Защо не са задали нов цикъл? Има и други желаещи в крайна сметка!

— Още не сме получили разрешението на бащата за изключването на ембриона. — Джеорос прочисти гърлото си. — Роучи му определи среща с тебе за тази сутрин.

— А… — Етан се намръщи с досада и разроши късите си черни коси, нарушавайки професионалната строгост на прическата си. — Напомни ми да благодаря на скъпия ни шеф. Каква мръсна работа още си ми приготвил?

— Е, има една генетична настройка в Б-5 — прилича на ферментен дефицит. Помислихме си, че ще искаш сам да се заемеш с това.

— Правилно сте помислили.

И началника на нощната смяна премина към обичайния доклад.

Етан едва не закъсня за срещата си с бащата на ембрион СДБ. Правейки утринната си обиколка, той влезе в репликаторното отделение, където завари дежурния техник жизнерадостно да подскача под гръмките звуци на песничката „Не спи, не спи!“. Хрипкавите пронизителни звуци на този танцувален мотив, доста популярен сред младите нехранимайковци, изригваха от стимул-говорителите. Етан заскърца със зъби: тази какафония едва ли ставаше за звукова стимулация на растежа на зародишите. А напусна отделението под звуците на плавната, успокояваща мелодия на класическия химн „Боже на нашите бащи, освети пътя ни“ в изпълнението на Обединения Братски Камерен Оркестър. Унилия техник демонстративно се прозяваше.

В другото отделение той откри блок от репликатори, чиято концентрация на токсини в обменния разтвор беше достигнала до седемдесет и пет процента. Дежурния обясни, че чака концентрацията да достигне осемдесет процента, за да замени филтрите — точно както е по инструкция. Етан убедително и находчиво му разясни в какво точно се състои разликата между минимум и оптимум и сам проследи за смяната на филтрите. Нивото се понижи до по-разумните четиридесет и пет процента.

Сигналът на секретаря прекъсна на най-интересното място лекцията, която Етан изнасяше на техника относно точния жълто-лимонен оттенък с кристален блясък, характеризиращ кислородно-хранителния разтвор в стадия на готовност. Той припряно се понесе към офисния етаж и се спря пред вратата за да поеме дъх и да реши кое ще е по-уместно: да се появи пред клиента в ролята на солиден представител на Центъра или да влезе веднага, без да го кара да чака. Най-накрая, след като въздъхна дълбоко още веднъж, Етан изобрази приятна усмивка и бутна вратата. Златния надпис на матово бялата табела гласеше: „Д-р Етан Еркхарт, зав.отдел репродуктивна биология“.

— Брат Хаас? Аз съм доктор Еркхарт. Не, не, стойте си, чувствайте се като у дома си. — добави той, когато посетителя, нервно скачайки на крака, почтително закима с глава. Чувствайки се глупаво скован, Етан го заобиколи и седна на стола си.

Мъжът беше огромен като мечка. Червено от слънцето и вятъра лице, големи и силни ръце, втвърдени от мазоли.

— Аз си мислех че сте по-възрастен. — подхвърли той, разглеждайки Етан.

Етан докосна гладко избръснатата си брадичка, но опомняйки се, бързо свали ръката си. Ако имаше брада или поне мустаци, щяха да престанат да го вземат за двайсетгодишен младеж, при неговите метър и осемдесет височина!… Лицето на брат Хаас беше обрамчено с двуседмична брада, твърде бедна в сравнение с разкошните мустаци — привилегия на родител, чакащ реда си. Уважаван гражданин…

Етан въздъхна.

— Седнете, моля. — повтори той, сочейки стола.

Мъжът седна на самия край на стола, мачкайки с нескривано вълнение шапката си. Официалният му костюм беше торбест и далеч не модерен, но за сметка на това старателно изчистен и изгладен. Етан мимоходом се зачуди колко ли време е трябвало горкия фермер да чисти ръцете си, за да не остави и най-малкия намек за мръсотия.

— И така, докторе… — започна брат Хаас, плясвайки с кепето по бедрото си. — нещо е станало със сина ми ли?

— A… нима не са ви информирали по кома?

— Не, сър. Просто ми казаха да дойда. Така че заех автомобил от общинската мотостанция и ето, пристигнах.

Етан хвърли поглед на досието, лежащо на бюрото му.

— Значи тази сутрин сте изминали целия път от Кристалните Ручеи? Дълъг път е това…

Брадаткото се усмихна.

— Аз съм фермер. Свикнал съм да ставам рано. А и нима може да е проблем, щом става дума за сина ми! Първородния, знаете… — той поглади растящата си брада и се засмя. — Е, мисля, че разбирате.

— А как се оказахте в Севарин, след като там в Лас-Сендес имате собствен Център?

— Заради СДБ. В Лас-Сендес ми казаха, че нямат нито един.

— Ясно… — Етан се прокашля. — Кажете ми, по някакви специални причини ли избрахте тази култура?

Фермера кимна утвърдително.

— Реших така след един случай по време на миналата жътва. Един мой приятел попадна под вършачката и остана без ръка. Случват се такива работи във фермите. А после му казват: ако беше отишъл по-рано при лекар, можеше да спасят ръката ти. Общината ни расте, скоро ще добавим и нови земи. Необходим ни е наш лекар, собствен. Всички знаят, че от СДБ излизат добри лекари. Кой знае дали някога ще успея да събера соцкредити за втори или трети син? Така че исках да получа най-доброто.