Лоис Макмастър Бюджолд

Без гравитация

На татко

Авторката би искала да благодари на трима господа, които допринесоха за правилното съотношение между наука и литература в тази книга: на д-р Хенри Бийлщайн за информацията относно космическата физиология и медицина; на Джеймз А. Макмастър, инженер по заваръчна техника; и на Уолас А. Ворек, консултант по технологии на експлозивите. Техническата достоверност дължа на тях; всяка грешка е моя собствена.

Няма думи, с които да изкупя дълга си към д-р Робърт Макмастър, физик, инженер, учител и откривател, за безграничната му помощ. Грешките пак са мои, но аз работя над тях.

Лоис Макмастър Бюджолд

ПЪРВА ГЛАВА

Обсерваторията на орбиталната трансферна станция бе осветена от бляскавите очертания на планетата Родео. Лео Граф усети, че някаква жена го гледа настойчиво от няколко минути. В нея той разпозна един от другите пътници на Скачащия кораб. След малко тя примигна, преглътна и се извърна. Отпусна се върху една от пъстроцветните възглавници в салона и затвори очи. След миг ги отвори и срещна тези на Лео. Сви смутено рамене, а Лео се усмихна съчувствено. Имунизиран срещу прилошаване при космическо пътуване, той се премести и зае мястото й на кристалния наблюдателен портал.

Рехава облачна покривка се завъртя в тънката атмосфера някъде долу, без да скрива безкрайното количество червен пустинен пясък. Родео бе граничен свят, дом единствено за минните и сондажни операции на Галактически Технологии и поддръжката им. Но какво правеше той тук, зачуди се отново Лео. Не се смяташе за експерт по тайните операции.

Планетата излезе от обхват при завъртането на станцията. Лео се премести на друг портал, за да види главината на колелото на станцията. Отбеляза точките на напрежение и се зачуди кога за последно са били лазерно тестувани за скрити дефекти. Гравитацията тук по периферията, където се намираха пътническите места, сякаш беше на половината на земната, дори може би малко по-слаба. Умишлено ли бе намалена, притесняваха ли се от някакви проблеми в устройството?

Той бе тук, за да преподава. Поне така му бяха наредили от Института по Галактически Технологии на Земята. Да преподава качествен контрол на заваряването и строеж в безтегловност. На кого? И защо тук, на края на света? Проектът Кей бе единственото и нищо незначещо име на назначението му.

— Лео Граф?

— Да? — обърна се той.

Беше висок, тъмнокос мъж между тридесет и четиридесет. Строгият му костюм бе на цивилен, но иглата на ревера издаваше принадлежността му към Компанията. Идеалният изпълнителен тип, реши Лео. Ръката, която му протегна, бе гладка и мека:

— Брус Ван Ата.

Закръглената длан на Лео бе бледа и покрита с кафяви петна. Едър и червендалест, той наближаваше четиридесет. По стар навик носеше удобния червен гащеризон на компанията, отчасти, за да се приобщи към работниците, които надзираваше, но най-вече, защото така сутрин не губеше време в мисли какво да облече. „Граф“ — така пишеше на картата върху левия джоб на гърдите му, абсолютна мистерия.

— Добре дошъл на Родео — ухили се Ван Ата.

— Благодаря — усмихна се автоматично Лео.

— Сега аз ръководя проекта Кей и съм твой шеф — подчерта Ван Ата. — Искам да те помоля да ми помогнеш да раздвижим този отдел, да го събудим най-накрая. Ти си като мен, не търпиш тъпаци. Страхотно е, че попадна тук. Опитвам се да развия този отдел и ако успея, ще стана Златното Момче.

— Да ме помолиш? — развесели се, че репутацията му го е изпреварила. — Казаха ми, че ме изпращат тук, за да изнеса в разширен вид курса си по безвредно тестуване.

— Това ли е всичко, което ти казаха? — учуди се Ван Ата. Лео кимна и Ата се засмя. — Предпазливост, предполагам — продължи той и спря да се кикоти. — Приготвили са ти изненада. Аха. Е, няма да я развалям. — Лукавата му усмивка подразни Лео, сякаш някой свойски го сръга в ребрата.

Твърде свойски. „О, дявол го взел, помисли си Лео, този ме познава отнякъде. И си мисли, че и аз го познавам…“ Учтивата усмивка на Лео застина леко объркано. В осемнадесетгодишната си кариера той бе срещал хиляди хора от персонала на Галактически Технологии. Може би скоро Ван Ата щеше да изрече нещо, с което да подскаже откъде точно се познават.

— Според инструкциите д-р Кей е титулуваният ръководител на Проекта — опипа почвата Лео. — Ще го видя ли?

— Стара информация — отбеляза Ван Ата. — Д-р Кей умря миналата година — няколко години преди да бъде пенсиониран. Той бе заместник директор и главен акционер, абсолютно неприкосновен. Но това са празни приказки за минали събития. Аз го изместих. — Ван Ата поклати глава. — Нямам търпение да видя изражението на лицето ти като видиш… Ела. Имам си личен салон в совалката.

Те се настаниха в шестместната совалка. В кратките моменти на ускорение седалката прилепваше по тялото на Лео. Родео се изгуби далеч под тях.

— Накъде отиваме? — попита Лео и седна до Ван Ата.

— О, виждаш ли онази точица на около тридесет градуса над хоризонта? Наблюдавай я. Това е основата на Проект Кей.

Точицата бързо прерасна в хаотична раздиплена структура. Всичко бе ъгли и издадености. Пъстроцветни светлини блещукаха в заострените сенки. Опитното око на Лео различи резервоарите, порталите, парниковите филтри, примигващи под слънцето, размерите на слънчевите панели…

— Орбитално селище?

— Схвана — кимна Ван Ата.

— Огромно е.

— Така е. Какъв персонал мислиш, че има?

— О, хиляда и петстотин.

Ван Ата повдигна вежди може би леко разочарован, че не може да го поправи:

— Почти толкова. Хиляда четиристотин деветдесет и четири члена въртящ се персонал на Галактически Технологии и хиляда постоянни жители.

Устните на Лео повториха като ехо „постоянни“…

— Като говорим за въртене, как се справяте с нулевата активност на хората си? Аз не… — очите му обходиха огромната конструкция. — Няма ли въртящ се гимнастически салон?

— Има. Персоналът прекарва по един месец там след всяка тримесечна смяна.

— Скъпо е.

— Но ние направихме това селище с една четвърт от парите за подобна станция.

— Но е съвсем сигурно, че с времето ще изгубите спестеното в транспортиране на персонал и медицински грижи. — Допълнителните пътувания със совалка, дългите отсъствия. Всеки, който си счупи крак или ръка, до края на живота си ще съди Галактически Технологии за компенсация, ще пледира за душевни терзания, без значение дали има значителна костна деминерализация или не.

— И този проблем сме разрешили — каза Ван Ата. — Дали решението ни е финансово ефективно? Ами, точно това ние с теб ще пробваме и ще докажем.

Совалката се придвижи до шлюза отстрани на селището. Пилотът затвори системите, откопча коланите си и се понесе край Лео и Ван Ата да провери пломбите на шлюза.

— Готови сме за слизане, мистър Ван Ата.

— Благодаря, Грант.

Лео се освободи от коланите на седалката. Протегна се и се отпусна в приятната позната безтегловност. Нямаше защо да се притеснява от неприятното виене на свят поради нулевата активност, която изпиваше силите на толкова много от служителите. Тялото на Лео по принцип отхвърляше физическото напрежение. Тук, където контролът, опитът и умът значеха повече от силата, той най-накрая можеше да мине за атлет. Усмихна се на себе си и последва Ван Ата от дръжка на дръжка през шлюза на совалката.

Технолог с розово лице заемаше контролния панел в кабината на совалката. Носеше червена фланелка с емблемата на Галактически Технологии. Русите къдрици около главата му напомняха на Лео за вълна на агне. Може би това бе знак за очевидната му младост.

— Здравей, Тони — поздрави бодро Ван Ата.

— Добър ден, мистър Ван Ата — отговори почтително младежът. Усмихна се на Лео и повдигна глава към Ван Ата с молба да го представят. — Това ли е новият учител, за когото ни говорехте?

— Да. Лео Граф, това е Тони, един от първите ти ученици. Той е от постоянните жители на селището — оксиженист и монтажист, втора степен. Работи за първа, а, Тони? Подай ръка на мистър Граф.

Ван Ата се подсмихна. Лео имаше чувството, че ако не е в безтегловност, щеше да тропне нервно с крак.

Тони покорно се наведе над контролния панел. Носеше къси червени панталони…

Лео примигна и онемя от изненада. Момчето нямаше крака. Вместо тях от крачолите на панталоните се подаваха ръце.

Функциониращи ръце. Дори в момента той използваше своята долна лява ръка, поне Лео смяташе, че се нарича така, за да се закрепи, докато се здрависва. Усмивката му бе абсолютно невъзмутима.

Лео бе изпуснал дръжката, за която се придържаше и трябваше да я потърси. Затова и посрещна вдървено ръката на младежа.

— Приятно ми е — успя да изграчи Лео. С усилие отклони погледа си към ярките сини очи на младия мъж.

— Здравейте, сър. Толкова исках да ви видя. — Тони бе притеснен, но искрен, ръката му суха и силна.

— Хм — запъна се Лео — …как ти е второто име, Тони?

— О, Тони е името, с което ме наричат. Пълното ми име е TY-776-424-XG.

— Аз, ъ-ъ… предполагам, че ще те наричам Тони тогава — смотолеви Лео, още повече изумен. Ван Ата изобщо не му помагаше. Той сякаш се забавляваше от неговата обърканост.

— Както всички — съгласи се Тони.

— Ако обичаш, донеси чантата на мистър Граф, Тони — обади се Ван Ата. — Хайде, Лео, ще ти покажа помещенията, определени за теб, и после може да пообиколим наоколо.

Лео последва водача си по посочения коридор. Хвърли поглед назад с подновено изумление, когато Тони се спусна съвсем координирано през помещението и влезе през шлюза на совалката.