Лоис Макмастър Бюджолд

Преобразяване

1.

Даг се поклащаше на коня и си представяше обилната фермерска вечеря в Блуфийлд и как след това ще му се доспи.

Стрелата изсвистя покрай бузата му.

Обзет от паника, той сграбчи съпругата си с дясната си ръка и я смъкна от седлото. Паднаха отляво на конете, така че да са защитени от телата им. Даг отвори усета си за същност — все още достигаше едва на стотина крачки, мътните го взели, — разкъсван между мисли за Фаун, за ножа на колана си, за необтегнатия лък на гърба си и „Колко са, къде са?“ Изпепеляваща болка замъгли за миг съзнанието му, когато тежестта и на двамата се стовари върху неизлекувания му ляв крак. Опита се да извика: „Искрице, стой зад мен!“, но от гърлото му излезе единствено: „Мамка му!“. Кобилата на Фаун се изправи на задните си крака. Копърхед се уплаши и дръпна юздите, все още увити за куката на лявата ръка на Даг. Единствено пръстите на Фаун, стиснали с всички сили ръката му, го задържаха, та конят да не го повлече.

— Даг! — писна Фаун.

Даг се поизправи, но не посегна към лъка, тъй като вече бе разбрал откъде идва нападението — не с усета, а с очи и уши. Шуреят му, Уит Блуфийлд, размахал лък в ръка, търчеше през двора откъм старата плевня и викаше:

— Извинявайте! Много извинявайте!

Едва сега Даг мярна мишената от зебло на един дъб в другия край на поляната. Предположи, че е мишена, защото на две педи встрани от нея от дървото стърчеше стрела. Останалите стрели бяха изпопадали, преди да поразят целта. Онази, която едва не му бе отнесла носа, се бе забила в пръстта на двайсетина крачки надолу по склона.

Вбесеният Даг изпусна дълго сдържания си дъх, след това пое въздух, за да се успокои.

— Уит, глупак такъв! — разкрещя се Фаун. — За малко да простреляш съпруга ми!

Уит дотича задъхан. Не спираше да повтаря:

— Извинявайте! Така се изненадах, когато ви видях, че ръката ми трепна.

Кобилата на Фаун, Грейс, бе отскочила встрани, стресната от необичайния начин, по който бе слязла стопанката й, но вече бе навела глава и подръпваше трева. Уит познаваше лошия нрав на Копърхед, затова го заобиколи отдалече, преди да пристъпи към сестра си. Даг разви юздите от куката и пусна Копърхед да отиде при Грейс. Дорестият жребец тръсна глава и хвърли няколко къча, да не би някой да не е разбрал какво мисли за случката. Даг бе съгласен с мнението му.

— Не те целех теб! — заяви притеснено Уит.

— Много ми е приятно да го чуя — отвърна навъсено Даг. — Знам, че доста хора се подразниха, когато се ожених за сестра ти, но не ми беше минавало през ума, че и ти си сред тях. — Стисна устни. Уит можеше да уцели Фаун.

Младежът се изчерви. Макар и с цяла глава по-нисък от Даг, той бе с една глава по-висок от Фаун. Поколеба се за миг, след това я прегърна. Тя се намръщи, но също го прегърна.

Братът и сестрата Блуфийлд бяха с гъсти черни къдрави коси, и двамата белолики, но докато бузите на Фаун бяха приятно закръглени и с чаровни трапчинки, когато се усмихваше, Уит бе кльощав и кокалест, ръцете и краката му бяха прекалено едри за слабото тяло. Макар вече да бе навършил двайсет, той продължаваше да расте и доказателството бяха окъселите ръкави на ризата му. Може би, тъй като нямаше по-малък брат, на когото да прехвърля дрехите си, бе орисан да ги износва до последно.

Даг пристъпи напред, изсъска от болка и се преви.

— Май ще ми трябва тоягата, Искрице.

— Веднага — отвърна Фаун и хукна да вземе патерицата, закрепена отстрани на седлото на Копърхед.

— Добре ли си? Не те уцелих все пак — запротестира Уит. Ъгълчетата на устата му увиснаха. — И без това не уцелвам почти нищо.

Даг се усмихна с усилие.

— Добре съм. Не се притеснявай.

— Изобщо не е добре — намеси се строго Фаун, вече носеше патерицата. — Миналия месец преживя страшно премеждие, когато патрулът му се натъкна на една ужасна злина в Рейнтрий. Още не се е излекувал напълно.

— А, това твоите хора ли бяха, Даг? Наистина ли е била моряща твар… злина де… — Уит побърза да се поправи, като използва думата, която употребяваха Езерняците. — Чухме разни шантави слухове за някаква дандания край Фармърс Флатс…

Фаун го прекъсна загрижено:

— Да не би раната да се е отворила от падането, Даг?

Даг погледна крака си. По крачола нямаше кръв, а и болката започваше да отшумява.

— Не е. — Взе патерицата, подпря се на нея и въздъхна облекчено. — Ще се оправя — добави, за да успокои ококорения Уит. После кимна към лъка на младежа. — Това откъде се взе? Мислех, че не можеш да стреляш с лък.

Уит сви рамене.

— Не мога, засега. Ама ти нали каза, че ще ме научиш, когато… ако… се върнеш. Та реших да се подготвя, да се поупражнявам. За всеки случай. — И протегна лъка напред за доказателство.

Даг съвсем бе забравил за небрежно подхвърленото си обещание по време на първото си посещение в Уест Блу и остана удивен, че момчето го е приело присърце. Вгледа се внимателно, но по лицето на момчето не се забелязваше и следа от обичайната му закачливост. „Виж ти. Изглежда, съм му направил по-голямо впечатление, отколкото предполагах.“

Уит се отърси от неудобството заради отлетялата накриво стрела и запита ведро:

— А вие защо се връщате толкова скоро? Да не би патрулът ти да е някъде наблизо? Можеш да ги викнеш всички. Татко няма да има нищо против. Да не би Езерняците да са те изпратили на задача, също като куриера, който донесе писмата ти, конете и даровете?

— А, значи брачните дарове са пристигнали? Хубаво — рече Даг.

— Пристигнаха, пристигнаха. Всички бяхме много изненадани. Мама искаше да ти напише писмо, но куриерът вече беше заминал, а не знаехме как да се свържем с твоите хора, за да го пратим.

— Ясно — отвърна Даг. Ето това вече беше проблем. Най-големият проблем или поне една страна от него. Фермерите и Езерняците на практика не общуваха и всъщност не се разбираха. Както сега например. Колкото и да бе обмислял всичко, на Даг неочаквано му се стори невъзможно трудно да сподели за изгнанието си просто така, без никаква връзка.

Добре че Фаун се намеси.

— Идваме ви на гости. Даг няма да може да работи известно време, докато раните му не заздравеят.

Донякъде бе истина, макар и не съвсем. По-нататък щеше да се появи сгоден момент да обясни, може би когато всички седнеха заедно, за да не се налага да повтаря разказа си, възможност, която му се струваше дори по-страшна, отколкото да обяснява пред цяла тълпа.

Уит махна към старата плевня.

— Конюшнята, която използвахте миналия път, е празна. Гледам, че още не си се отървал от тоя дорест човекоядец. — Заобиколи Копърхед, за да хване юздите на Грейс. Червеникавокафявата кобила се опъна, когато той подръпна юздата, и продължи да скубе трева, сякаш я бяха оставили да гладува.

— Не съм — потвърди Даг и хвана юздите на Копърхед. — Още не съм срещнал човек, който да ми е достатъчно неприятен, за да му го подаря.

— А той язди Копърхед от цели осем години. Това си е цяло чудо. — Фаун се усмихна и трапчинките й му намигнаха. — Признай си, Даг, че обичаш този отвратителен кон. — Пристъпи към брат си и побърза да смени темата. — Казвай какво става в Уест Блу, откакто заминах.

— Ами, Флеч и Кловър се венчаха преди месец и половина. На мама много й се искаше да дойдете за сватбата. — Уит кимна към каменната фермерска къща, кацнала на билото над гористата долина. Предишния път, когато Даг бе тук, от едната страна на къщата все още се строяха двете стаи за младоженците; сега, изглежда, бяха вече завършени, със стъклени прозорци, дървени керемиди, а отпред дори бяха засадени ранни есенни цветя. — Кловър вече се нанесе. А, да! Не й трябваше много време да разкара близнаците — миналата седмица се изнесоха на цели трийсет километра на запад, за да обработват едно парче земя заедно с техни приятели. За малко ги изпуснахте.

От всички новопридобити роднини в Блуфийлд на Даг враждебно настроените близнаци щяха да му липсват най-малко. Ако можеше да съди по усмивката, затрепкала на лицето на Фаун, тя напълно споделяше чувствата му.

— Нали отдавна се канеха да заминат — каза Даг.

— Е, татко и мама не останаха много доволни, че духнаха точно преди да започнем да събираме реколтата. Флеч застана на страната на Кловър, когато се сдърпаха, което се очакваше, да не говорим, че се превърна в ежедневие, та им стана много неприятно, че той се опитва да им дава акъл и да им казва какво да правят. Затова пък вкъщи сега е много по-тихо и спокойно. — Замисли се за миг и добави: — А бе направо си е скучно.

Продължи да разказва добродушно за разни дребни случки с многобройните роднини и съседи, докато разседлаваха конете и ги вкарваха в боксовете на старата хладна плевня. Погледна патерицата на Даг и без дори да пита, нарами дисагите на Копърхед. Тръгнаха нагоре по склона към къщата. Фаун отказа да даде своите дисаги на Даг и му нареди да си гледа работата, след което забърза решително напред, превита под тежестта им. По усмивката, която му отправи през рамо, той усети, че е много по-спокойна и уверена, отколкото предишния път, когато се прибираше у дома. Не се сдържа и също се усмихна. „Все някак ще се справим с тази работа, Искрице. Двамата заедно ще се справим.“

В кухнята ухаеше на готвено — фасул с шунка, царевична питка, каша, бисквити, ябълков сос, пай с тиква и още десетина познати аромата. Щом Фаун ги усети, я обзе невероятна носталгия, въпреки че вече си беше у дома. Влязоха през задната врата. Майка й и Кловър, и двете препасали престилки, шетаха из кухнята и поне мама се хвърли към Фаун с непресторена радост. Сляпата леля Нати се надигна тежко от стана, сложен точно зад вратата на работната стая, и прегърна Фаун, а след това и Даг. Задържа за миг пръсти на брачната връв, вързана на лявата ръка на Даг точно под навития ръкав на