Лоис Макмастър Бюджолд

Свещеният крал

1.

Принцът беше мъртъв.

Но понеже кралят не беше, мъжете на стражевите кули при портата на замъка не смееха да изпишат по лицата си непристойна радост. Само скришно облекчение, помисли си Ингрей. А дори и то угасна, докато гледаха как конниците му минават под арката на портата към тесния вътрешен двор. Бяха го познали — а следователно знаеха и кой го изпраща.

Есенното утро беше влажно и сиво и потта лепнеше неприятно под кожения му жакет. Хладът сякаш се беше втечнил в застлания с калдъръм двор, затворен от варосани стени. Куриер със скръбната вест беше стигнал от ловната обител на принца тук, в замъка Глиганска глава, до палата на свещения крал в Изтокдом само за два дни. Ингрей и неговите хора, макар и по-тежко въоръжени, бяха покрили обратния път почти за същото време. Едно конярче се затича да поеме юздите на коня му, Ингрей скочи от седлото и оправи ножницата; пръстите му за миг се задържаха върху дръжката на меча, сякаш да почерпят увереност от хладината й.

Икономът на покойния принц Болесо, конник Улкра, се появи отнякъде иззад кулата, каквото и да беше изтичал да свърши там, когато му е било докладвано, че Ингрей и хората му се изкачват по пътя. Едър и обикновено спокоен, сега той едва си поемаше дъх от бързане и лоши предчувствия. Поклони се.

— Лорд Ингрей, добре дошли. Да ви предложа питие и нещо за хапване?

— Няма нужда. Погрижете се за тях обаче. — И махна към неколцината мъже, които го следваха. Лейтенантът, конник Жеска, сведе леко глава в знак на благодарност и Улкра предаде мъжете и конете им в ръцете на прислугата.

Ингрей последва иконома по няколкото стъпала към тежките врати.

— Какво направихте досега?

Улкра сниши глас:

— Чакахме указания. — Личеше, че е разтревожен. Хората на служба при Болесо не се славеха с голяма инициативност и при нормални обстоятелства. — Е, преместихме тялото на студено. Не можехме да го оставим, където беше. И за затворничката се погрижихме.

В какъв ред да подходи при тази неприятна инспекция?

— Нека най-напред видя тялото. — реши Ингрей.

— Да, милорд. Насам. Освободихме един от складовете.

Минаха през претрупаната с мебели зала. Огънят в огромната камина едва даваше признаци на живот, тук-там по някой въглен намигаше от пепелта, но с нищо не разсейваше мрачната атмосфера на помещението. Мършава хрътка гризеше кокал до огнището и изръмжа към тях от сенките. Спуснаха се по някакво стълбище, после минаха през кухнята — готвачът и помощниците му се умълчаха и сгърбиха рамене при появата им, — после по още едно стълбище надолу: изведе ги в хладно помещение, слабо осветено от две прозорчета високо в каменните стени.

Нямаше мебелировка — само две дървени магарета и върху тях дъски, а върху дъските — покрит с чаршаф труп. Ингрей по навик направи свещения знак — докосна с пръсти челото, устните, пъпа и слабините си, после разпери длан върху сърцето си. По една теологична точка за всеки от петимата богове. „Дъщерята, Копелето, Майката, Бащата, Синът. И къде сте били всички вие, когато се е случило това?“

Улкра преглътна шумно и каза:

— Свещеният крал… той как прие новината?

— Трудно е да се каже. — отвърна Ингрей хладно. — Мен ме прати печатник лорд Хетвар.

— А, да.

Ингрей не долови кой знае какво в изражението на иконома, освен очевидното — че Улкра е повече от доволен да прехвърли отговорността на някой друг. Улкра неохотно смъкна светлото платно, покриващо мъртвия му господар, и при вида на тялото Ингрей се намръщи.

Принц Болесо кин Еленовшип беше най-малкият от оцелелите… от синовете на свещения крал, поправи се в движение Ингрей. Още беше млад, макар да беше достигнал пълния си ръст и сила вече от няколко години. Висок, атлетичен и с характерната за рода си издължена челюст, скрита зад къса кестенява брада. Косата му, малко по-тъмна от брадата, сега стърчеше, колосана от засъхнала кръв. Кипящата му енергия беше пресъхнала; лишено от нея, лицето му беше загубило предишното си очарование и Ингрей дори се зачуди защо ли някога е смятал принца за красавец. Приближи се и хвана главата, за да огледа раната. Раните. Разтрошените кости поддадоха под лекия натиск на палците му покрай двете дълбоки рани, почернели от засъхнала кръв.

— С какво оръжие е направено това?

— С личния боен чук на принца. Държеше го на стойката с бронята си, в собствената си спалня.

— Колко… неочаквано. Включително за самия него. — Ингрей се навъси и се замисли за съдбата на принцовете. През целия си кратък живот, поне според Хетвар, Болесо ту бил глезен, ту пренебрегван както от родителите си, така и от прислугата, и естествената арогантност на потеклото му била опетнена от опасна жажда за чест, слава и признание. Тази му арогантност — или може би неудовлетворение — в последно време се беше изродила в някаква крайна надменност, напълно лишена от равновесие. „А лишеното от равновесие… пада“.

Принцът беше облечен с къса отворена роба от фина вълна, обточена с кожа, сега окървавена. И с нищо друго. Никакви други рани не се виждаха по бледата му кожа. Ингрей реши, че с „чакахме указания“ икономът силно е омаловажил положението. Придворните на принца, изглежда, така се бяха стъписали от случилото се, че не бяха посмели дори да измият и облекат трупа. Мръсотия тъмнееше по тялото на Болесо… не, не беше мръсотия. Ингрей прокара пръст по една гънка в студената плът и се взря предпазливо в размазания цвят — мътносиньо и тичинковожълто, а където се сливаха, болнаво зелено. Боя или някаква цветна пудра, какво? По вътрешната страна на робата също имаше бледи петна.

Изправи се и погледът му попадна на нещо, което отначало беше взел за купчина животински кожи, захвърлени до стената. Приближи се и коленичи.

Беше всъщност мъртъв леопард. Женски. Козината беше нежна и мека, приятна на пипане. Той прокара пръсти по студените уши, по твърдите бели мустаци, по тъмната шарка върху златната коприна. Хвана една от тежките лапи и опипа меките възглавнички и големите, бледи като слонова кост нокти. Подрязани. Червена копринена корда бе стегната здраво около врата, впита дълбоко в козината. Краят й бе срязан. Ингрей настръхна.

Вдигна очи. Улкра го гледаше все така… незаинтересовано?

— Тези животни не се въдят в нашите гори. Откъде се е взело?

Улкра се окашля.

— Принцът го купи от едни дартакийски търговци. Намислил беше да направи менажерия тук, в замъка. Или пък да го обучи за лов. Така каза.

— И кога беше това?

— Преди три-четири седмици. Малко преди да се отбие нейно височество сестра му.

Ингрей опипа червената корда и вдигна вежди. После кимна към мъртвото животно.

— И как е станало това?

— Намерихме го да виси от една греда в спалнята на принца. Когато… такова, когато влязохме.

Ингрей започваше да се досеща защо още не са повикали някой свещен от Храма, за да се погрижи за погребалните ритуали. Боята, червената корда, дъбовата греда говореха за жертвоприношение, а не просто за убито животно, бяха знак, че някой си е опитвал късмета със старите ереси, забранените горски магии. Беше ли знаел за това печатникът, когато го бе изпратил тук? И да бе знаел, нищо не беше казал.

— Кой го е обесил?

С облекчението да кажеш истина, която не може да ти навреди, Улкра изсумтя:

— Не видях. Не мога да кажа. Беше си живо, лежеше си, вързано в ъгъла, когато въведохме момичето. Никой от нас нито чу, нито видя нещо след това. Докато не чухме писъците.

— Чии писъци?

— Ами… такова, на момичето.

— И какво викаше тя? Или бяха… — Ингрей млъкна навреме, преди да е казал „просто писъци“. Подозираше, че Улкра с радост би се възползвал от подобна вратичка. — Какви точно бяха думите й?

— Викаше за помощ.

Ингрей се изправи, обърна гръб на красивото мъртво животно и стовари цялата тежест на мълчаливия си поглед върху иконома. После попита:

— И вие направихте… какво?

Улкра извърна очи.

— Беше ни наредено да не притесняваме почивката на принца.

— Кои чухте виковете? Ти и…?

— Двама от гвардейците на принца. Беше им наредено да чакат на разположение.

— Трима силни мъже, заклели се да защитават принца. Къде точно бяхте — всеки от вас?

Лицето на Улкра все едно беше изсечено от скала.

— В коридора. Близо до вратата.

— Трима мъже в коридора, на няма и десет стъпки от убийството, и не са направили нищо.

— Не посмяхме, милорд. Защото той не извика. Пък и… такова, писъците спряха. Ние решихме, че, хм, момичето е склонило. Когато я доведохме, не изглеждаше да има нещо против.

„Нямала е против? Или е нямала избор?“

— А и не беше някое моме от прислугата. Беше придворна на сестрата на принца, девойка с потекло и зестра. Поверена на служба при сестрата на принца не от друг, а от самия кин Язовбряг. Принцеса Фара лично я отстъпи на брат си, милорд, когато той я помоли.

„Притисна“, гласеше мълвата, която беше дочул Ингрей.

— Което я прави част от свитата на този дом. Нали така?

Улкра запристъпва от крак на крак.

— Дори и последното конярче заслужава по-добра защита от господарите си.

— Всеки господар, ако е подпийнал, може да удари слуга и да не прецени добре силата на удара си. — троснато рече Улкра.

Ако питаха Ингрей, думите на иконома прозвучаха репетирано. Колко ли нощи бе повтарял това извинение през последните шест месеца?

Тъкмо грозният инцидент с убития слуга беше причината принц Болесо да бъда пратен в изгнание тук, в пущинака. Макар че всеизвестната му страст към лова правеше изгнанието тук съмнително наказание, то поне беше избавило кралския печатник от претенциите на Храма. Твърде лека присъда за престъпление и твърде тежка за злополука. Ингрей, който беше отишъл от името на лорд Хетвар да огледа касапницата на следващата сутрин, преди всичко да бъде разчистено, беше преценил случилото се като нещо друго.