Лоис Макмастър Бюджолд

Оковният пръстен

На Джим и Труди

1.

Фиамета завъртя буцата топла червеникава глина в ръката си и тревожно попита:

— Мислиш ли, че е готово, папа? Мога ли да вече да я разчупя?

Баща й сложи ръката си до нейната, за да прецени температурата.

— Не още. Остави я — няма да изстине по-бързо, като я подмяташ насам-натам.

Тя въздъхна нетърпеливо и остави глинената топка на работния тезгях, огрян от утринната светлина, която се сипваше през желязната решетка на прозореца.

— Не можеш ли да направиш изстиващо заклинание?

Той се засмя.

— На тебе ще ти направя изстиващо заклинание, момиче. Стихията на огъня ти е в повече. Дори и майка ти го казваше. — Майстор Бенефорте се прекръсти и сведе глава при споменаването на покойната. — Недей да гориш толкова бързо. Само затрупаните въглища горят цяла нощ.

— Затова пък се спъваш в тъмното — не му остана длъжна Фиамета. — А онова, което гори бързо, гори ярко. — Подпря се с лакти на тезгяха, запотропва с пантофката си по плочите на пода и се загледа в резултата от работата си. Глина със златно сърце. В неделните си проповеди епископ Монреале често казваше, че човек е направен от глина. Обзе я томително чувство на единение с буцата върху тезгяха, кафява и груба — тя отново въздъхна, — но пълна с тайни обещания, които само чакаха някой да им разчупи обвивката.

— Може да се е повредил — притеснено каза тя. — Някоя кухина… или бучка… — Нима баща й не го усещаше? Чистото, тъничко жужене като пулс на миниатюрно сърце?

— Ако е така, можеш да го претопиш и да опиташ отново, докато не стане както трябва — каза баща й и сви рамене. — Вината ще е само твоя и ще си си получила заслуженото, дето избърза като пале пред майка си и го изля, без да ме изчакаш. Металът няма да се изгуби, или поне не би трябвало… и ще те нашляпам като последния чирак, ако ми извъртиш чирашки номер като този. — Намръщи й се свирепо, но Фиамета разбираше, че заканата му не е сериозна.

Не от загубата на метала се притесняваше тя. Но нямаше намерение да споделя тайната си с него и да се сблъска с неодобрението или присмеха му, а най-вероятно именно такава щеше да е реакцията му. Когато бе чула бащините си стъпки в коридора, тя бе изтрила припряно с плюнка и ръкав тебеширената диаграма и бе наемела от тезгяха листа с указанията, внимателно преписани с най-хубавия й почерк, както и символичните неща — сол, сухи цветя, парче необработено злато и пшеничени зърна. Престилката, в която ги беше увила, сега бе на ръба на тезгяха и сякаш крещеше да забележат присъствието й. В крайна сметка папа й бе дал разрешение само да излее злато. Фиамета седна на едно високо столче, изтри някакво петно от кожената престилка, която бе сложила върху сивата си вълнена рокля, и вдиша дълбоко хладния пролетен въздух, който нахлуваше през неостъкления прозорец на работилницата. „Но ето че се получи! Първото ми влагане се оказа сполучливо. Или поне… не се провали с гръм и трясък.“

Някой потропа на тежката дъбова врата и се чу мъжки глас:

— Майстор Бенефорте! Просперо Бенефорте, буден ли сте?

Фиамета се покатери на масата и притисна лице към решетката, за да види кой е на улицата.

— Двама са — стюардът на дука, месер Куистели, папа. И — тя се усмихна — швейцарският капитан.

— Ха! — Майстор Бенефорте припряно свали кожената си престилка и приглади туниката си. — Може би най-после ми носи бронза! Крайно време беше. Още никой ли не е махнал резето на вратата? — Подаде глава през другия прозорец на работилницата, който гледаше към вътрешния двор, и изрева: — Тесео! Свали резето! — Побелялата му брада щръкна първо надясно, после наляво. — Къде се е дянало това глупаво момче? Тичай да отвориш, Фиамета. Но първо си натикай косата под бонето, че си се разрошила като някоя перачка.

Фиамета скочи на пода, развърза връзките на семплото си бяло ленено боне и приглади с пръсти къдравите си черни кичури, които се бяха измъкнали незабелязано, докато вниманието й бе погълнато от сутрешните й занимания. После пристегна бонето прилично — и все пак няколко немирни къдрици на тила й се бунтуваха срещу наложения ред и се проточваха чак под плешките й. Прииска й се да беше отделила малко време, за да сплете косата си, вместо да хукне презглава да накладе огън в малката пещ в ъгъла на работилницата преди папа да се е събудил и да е слязъл долу. Още по-добре щеше да е, ако си бе сложила дантеленото боне от Брюже, което папа й беше подарил миналата пролет за петнайсетия й рожден ден.

Тропането се поднови.

— Има ли някой?

Фиамета изприпка по настланото с каменни плочи преддверие, издърпа резето на голямата врата, после я отвори и направи реверанс.

— Добро утро, месер Куистели. — И мъничко по-срамежливо: — Добро утро, капитан Окс.

— Здравей, Фиамета. — Месер Куистели й кимна. — Дойдох да приказвам с майстора.

Месер Куистели беше облечен с дълга тъмна роба като на учен. Гвардеецът Ури Окс носеше ливреята на дука — къса черна туника с ръкави на червени и златни ивици и черен клин. Не носеше нито метален нагръдник, нито пика или шлем в това мирно утро, само меча на хълбока си и черна кадифена барета с кокардата на дука на Монтефолия, накривена на една страна. Кокардата с цвете и пчела беше дело на майстор Бенефорте — позлатена мед, която приличаше на масивно злато и бе предназначена да прикрива тайната за относителната бедност на капитана. Швейцарецът пращал половината си плата на майка си у дома, беше прошепнал майстор Бенефорте и бе поклатил глава — дали от възхищение към тази синовна преданост, или от смущение пред финансовото му лекомислие, Фиамета не можа да прецени. Краката на капитан Окс обаче изпълваха клина му и той не висеше на грозни торби като панталоните на кльощавите млади чираци и съсухрените старчоци.

— Дукът ли ви праща? — попита обнадеждено Фиамета. Кожената кесия, която висеше на колана на месер Куистели до очилата му, изглеждаше обещаващо издута. Но пък дукът го биваше да обещава, казваше папа. Фиамета покани двамата мъже да влязат и ги въведе в предната работилница, където ги посрещна майстор Бенефорте — потриваше ръце.

— Добро утро, господа! Надявам се, че носите добри новини за бронза, който дук Сандрино обеща да осигури за моята велика творба. Шестнайсет блокчета мед, имайте предвид, не по-малко. Уредено ли е вече?

Месер Куистели посрещна досадната му настойчивост с вдигане на рамене.

— Не още. Макар да съм сигурен, че когато вие сте готов, майсторе, ще е готов и металът. — И съвсем леко, но все пак иронично вдигна вежда. Майстор Бенефорте се намръщи — имаше нюх като на ловно куче и за най-малкото незачитане или обида. Фиамета затаи дъх. Но месер Куистели докосна кесията на кръста си и продължи: — Все пак ви нося сумата, която господарят обеща за дървения материал, восъка и работниците ви.

— Дори и аз не съм чак такъв магьосник, че да правя бронз от дърво и восък — изръмжа майстор Бенефорте. Но въпреки това посегна към кесията.

Месер Куистели се извъртя настрани.

— Уменията ви не подлежат на съмнение, майсторе. За съжаление, същото не може да се каже за бързината, с която работите. Може би приемате твърде много поръчки и това води до забавяне на всичките?

— Трябва да използвам пълноценно времето си, ако искам домочадието ми да има какво да яде — високомерно рече майстор Бенефорте. — Ако милорд дукът желае съпругата му да не поръчва повече бижута, би трябвало да го обсъди с нея, а не с мен.

— Колкото до солницата… — твърдо поде месер Куистели.

— Работя по нея с неотстъпна грижа. Както вече съм имал случай до отбележа.

— Да, но готова ли е?

— Остава само да й сложа емайл.

— Както, навярно, и да й заложите действените заклинания? — предположи месер Куистели. — Заложихте ли ги вече?

— Не, не съм ги заложил — каза майстор Бенефорте. По тона му личеше, че достойнството му е засегнато. — Онова, което вашият господар иска от мен, не е някакво долнопробно уподобяващо заклинание. Това заклинание е вътрешно, вградено, влагано с всеки натиск на длетото ми.

— Дук Сандрино очаква от мен да следя как напредва работата — каза месер Куистели малко неуверено. — Новината още не е обявена официално, но трябва да ви кажа, че годежът на дъщеря му е в процес на договаряне. Той иска да е сигурен, че солницата ще бъде готова навреме.

— Аха! — Лицето на майстор Бенефорте просветна. — Достоен дебют за моето изкуство. За кога е планиран годежът?

— За края на този месец.

— Толкова скоро! И кой е щастливият младоженец?

— Уберто Феранте, лорд на Лозимо.

Последва красноречива пауза.

— Разбирам защо милорд дукът се е разбързал — рече накрая майстор Бенефорте.

Месер Куистели разпери ръце, предотвратявайки всеки по-нататъшен коментар.

— Фиамета. — Майстор Бенефорте свали връзката ключове от колана си. — Тичай да донесеш златната солница от раклата в стаята ми. И не забравяй да заключиш както раклата, така и вратата.

Фиамета взе ключовете, излезе с бавната стъпка на истинска дама — никакво детинско подскачане пред очите на швейцарския капитан, — продължи в същия дух до стълбите във вътрешния двор, после затича нагоре през две стъпала.

В голямата, обкована с желязо ракла до долната табла на бащиното й легло имаше десетина подвързани с кожа книги, няколко стегнати с панделки свитъка със записки и документи — тя разтревожено се опита да си спомни дали последния път ги беше оставила в точния порядък, в който ги беше заварила — и една кутия от полирано орехово дърво. От раклата се излъчваше силна миризма на хартия, кожа, мастило и магия. Фиамета извади тежката кутия, после заключи раклата и вратата на стаята с тежките, украсени с филигран ключове. Усети как предпазващите заклинания си падат на мястото заедно с резетата — като слаб трус, плъзнал по нервите на ръката й. Явно бяха изключително мощни, щом бе успяла да ги усети, особено при непрестанния стремеж на баща й към максимална изтънченост в магическото изкуство. Тръгна обратно към работилницата на долния етаж. Леките й кожени пантофки не вдигаха почти никакъв шум. Гласът на капитана привлече вниманието й — тя застина и се заслуша с ухо на вратата.