Лоис Макмастър Бюджолд

Проклятието на Шалион

1.

Казарил чу конниците преди да ги види. Погледна през рамо. Добре отъпканият път зад него се виеше покрай ниско възвишение, което минаваше за хълм в тези високи ветровити равнини, после отново потъваше в зимната кал на тънката почва на Баошия. Току пред него едно поточе, твърде тясно и плитко, за да си заслужи мост, ромолеше зеленяво през пътя откъм опосканите от овцете пасища по високото. Тропотът на копитата, подрънкването на юздите, дрънченето на звънчетата, скърцането на поводите и небрежният екот на гласовете долитаха в бърз ритъм — твърде бърз, за да произтича от някой предпазлив селянин с ратаите си или от свидливи керванджии, повели мулетата си.

Кавалкадата се появи иззад възвишението по двойки — десетина мъже в пълно снаряжение. Не бяха разбойници, така че Казарил с облекчение пое дъх и преглътна да отпусне свития си на топка стомах. Не че би представлявал някаква изгодна плячка за евентуални разбойници, освен като възможност да се позабавляват за негова сметка. Отби от пътя и се обърна да ги проследи с поглед, докато се нижеха покрай него.

Ризниците на конниците бяха посребрени и лъщяха на воднистата утринна светлина — ризници повече за фукня, отколкото за защита. Късите им сини туники, почти в един и същ нюанс на синьото, бяха избродирани с белия магически знак на Пролетната дама. Сивите им плащове се вееха като знамена подире им, прикрепени за раменете със сребърни брошки, очевидно излъскани до блясък същия този ден. Войници, тръгнали за празнична церемония, не на война — едва ли имаха желание да оцапат точно тези си дрехи с кръвта на Казарил.

За негова изненада обаче капитанът им вдигна ръка, когато го наближиха. Колоната спря рязко и без никакъв синхрон — мляскането на копитата в калта се проточи толкова дълго, че старият конемайстор на баща му би се развикал пространно и цветисто при такова непохватно изпълнение. Е, карай да върви.

— Ти там, старчето — извика предводителят им, като се наведе над лъка на седлото на знаменосеца, който яздеше до него.

Казарил, който беше сам на пътя, едва се сдържа да не проточи врат наляво и надясно, за да види към кого се обръщат така. Бяха го взели за местен селяк, тръгнал за пазара или да свърши някоя поръчка на господаря си, а и той май на такъв приличаше — натежали от кал износени ботуши и кат връз кат дрехи от милостиня, които не си подхождаха една с една, но пазеха кокалите му от студения югоизточен вятър. И той беше благодарен на боговете на всички сезони за всяка нишка и груб шев по тези дрипи. Селяк, че и отгоре. Цяло чудо беше, че капитанът не бе прибавил и някой доста по-обиден епитет към обръщението си. Но все пак… „старче“?

Капитанът посочи напред, където пътят се кръстосваше с друг.

— Онова ли е пътят за Валенда?

Навремето беше, преди… наложи му се да спре и да пресметне наум, и резултатът го смути. Седемнайсет години бяха минали, откакто за последен път беше минал по този път, при това не за церемония беше тръгнал тогава, а на истинска война, в обоза на баошианската войска. Макар да се беше понацупил, че са му дали скопец, вместо някой добър боен кон, беше същият напомаден, нахакан и горд от униформата си младок като тези, които го гледаха сега от висотата на седлата си. „Днес бих се радвал и на магаре, нищо че ще трябва да си сгъвам краката, за да не се влачат в калта“. Казарил се усмихна, вдигнал лице към войничетата, при мисълта колко изтръскани кесии висят зейнали и изкормени зад повечето от тези богаташки фасади.

Те му се облещиха, вирнали носове, сякаш можеха да го подушат от седлата си. Определено не беше от хората, които биха искали да впечатлят, не беше някой лорд или лейди, които евентуално биха проявили щедростта си към тях така, както те биха могли да я проявят към него, но, ако не за друго, можеше да им послужи поне като обект, върху който да поупражнят аристократичното си високомерие. Когато Казарил им се облещи на свой ред, те погрешно взеха мимиката му за израз на възхищение, а може би просто за вроден идиотизъм.

Той потисна изкушението да ги упъти погрешно, към някой овчарник или накъдето там водеше онзи измамно широк на пръв поглед друм. Не би извъртял такъв кофти номер на рицари от ордена на Дъщерята в навечерието на Нейния ден. Пък и мъжете, които се записваха в свещените рицарски ордени, не се славеха с чувство за хумор, а можеше и пак да налети на тях, като се имаше предвид, че и самият той беше тръгнал за същия град. Казарил се прокашля да очисти гърлото си, което не беше проговаряло на друг човек от предния ден.

— Не, капитане. Пътят за Валенда е отбелязан с царски камък. — Или поне преди беше отбелязан. — Още две-три мили по-нататък. Няма начин да не го видите. — Извади ръка от топлите пазви на връхната си дреха и махна напред. Пръстите му не се изпънаха докрай, а се размахаха като ноктите на граблива птица. Студеният въздух впи зъби в подутите му стави и той побърза да прибере ръката си в платнената й хралупа.

Капитанът кимна на знаменосеца, широкоплещест… селяк, който прихвана пръта на знамето в свивката на лакътя си и си извади кесията. Зае се да рови из нея, несъмнено в търсене на достатъчно дребна монета. Извади две и тъкмо ги вдигна да ги огледа, когато конят му пристъпи рязко встрани. Едната — златен роял, а не медна вайда — се изплъзна от пръстите му и падна в калта. Младежът се ококори, впил смутен поглед в монетата, но след миг успя да се овладее. За нищо на света не би слязъл от коня пред очите на другарите си, та да се рови в калта за някаква си монета. Да не е прост селяк, за какъвто смяташе Казарил? Като компенсация и утеха, той вирна брадичка и се усмихна горчиво, в очакване Казарил да се метне трескаво и комично към неочаквания си късмет.

Вместо това Казарил се поклони и изрече напевно:

— Нека благодатта на Пролетната дама се изсипе връз главата ви, млади господарю, така, както вашата щедрост се посипа върху бедния странник, и също толкоз да не й се досвиди.

Ако младото войниче имаше повече ум в главата, можеше като нищо да усети насмешката в думите му, а лъжеселякът Казарил да си изпроси заслужен камшик през лицето. Но това едва ли беше твърде вероятно, ако се съдеше по глуповатия му поглед, макар устните на капитана да потрепнаха с раздразнение. Той обаче само поклати глава и даде знак колоната да продължи.

Ако прекомерната горделивост беше попречила на знаменосеца да се зарови в калта, на Казарил му попречи прекомерната умора. Изчака да мине обозът — шумна група от слуги и мулета в края на колоната — и чак тогава приклекна, надвивайки болката, и измъкна лъскавата монета от студената локвичка, събираща се в дълбокия отпечатък от конско копито. Срастванията по гърба му се изопнаха болезнено. „Богове. Наистина се движа като старец“. Задържа дъх и се изправи с мъка, чувстваше се на сто години, чувстваше се като пътно лайно, полепнало по ботуша на Бащата на зимата, извървяло полагащия му се път на този свят.

Изтри калта от монетата — доста малка, нищо че беше от злато — и извади кесията си. Съвсем празна. Пусна тънкия метален диск през коженото гърло и впери поглед в самотния му блясък. Въздъхна и прибра кесията. Ето че отново имаше надежда, която разбойниците да му откраднат. Ето че отново имаше причина да се страхува. Докато крачеше напред, по следите на войничетата, се замисли за новата си тегоба. Почти не си струваше. Почти. Злато. Изкушение за слабите, умора за мъдрите… какво ли беше за едно войниче с глуповат поглед, смутено от неочакваната си щедрост?

Огледа пустия пейзаж. Почти нямаше дървета и гъсталаци, само речното корито в далечината беше обрамчено от въглищносивото на голите клони и сухите драки под здрачната светлина. Единственото убежище наоколо беше една изоставена вятърна мелница на възвишението вляво от него, с пропаднал покрив и пречупени, гниещи крила. И все пак… просто за всеки случай…

Казарил свърна от пътя и тръгна към възвишението. Нищо и никакво хълмче в сравнение с планинските проходи, които беше прекосил преди няма и седмица. Въпреки това наклонът го остави без дъх и той за малко да се откаже. Тук поривите на вятъра бяха по-силни, бръснеха земята и рошеха сребристозлатните туфи суха зимна трева. Казарил се скри от суровия въздух в здрачния мрак на мелницата и се качи по едно съмнително разклатено стълбище, виещо се по вътрешната стена. Надникна през останалия без капак прозорец.

На пътя долу някакъв мъж пришпорваше кафяв кон откъм посоката, където се бяха скрили войниците. Но не беше войник, а един от слугите, стиснал юздите в едната си ръка и дебела сопа в другата. Пратен от господаря си да изтръска тайничко от кожата на бедния странник случайно дадената монета? Слугата сви зад завоя, после, след няколко минути, се върна назад. Поспря при разкаляното поточе, заобръща се напред-назад, както си седеше на седлото, огледа пустите възвишения, после поклати отвратено глава и пришпори коня да настигне другарите си.

Казарил усети, че се смее. Усещането беше странно и непознато, тръпка по раменете му, която не беше причинена от студ, болка или страх, от който ти се преплитат червата. А и странната, куха липса на… на какво? Прояждаща завист? Пламенна страст? Не му се искаше да последва войничетата, дори не му се искаше да ги поведе. Не му се искаше да е на тяхно място. Наблюдавал беше парада им така безстрастно, както се наблюдава някое глупаво представление на пазарния площад. „Богове. Наистина съм много уморен“. И гладен. Оставаше му още четвърт ден път до Валенда, където да намери сараф, който да смени рояла му за по-полезни медни вайди. Тази нощ, ако е рекла Дамата, току-виж легнал да спи в хан, вместо в някой краварник. Току-виж си купил топла храна. Можеше дори да плати на бръснар, че и за баня да му остане…

Обърна се. Очите му се бяха нагодили вече към полусенките в мелницата. И тогава видя тялото, проснато на осеяния с боклуци под.