Лоис Макмастър Бюджолд

Наследство

1.

Даг беше женен от два часа и още не можеше да се отърси от замайването. Краищата на брачната връв, които висяха от ръката му, се полюшваха в такт с мързеливия ход на коня. Яздещата до него Фаун посрещна усмивката му с щастлив поглед. „Новата ми съпруга“. Фраза, която можеше да накара мъжкия мозък да се стопи.

„Фермерската ми съпруга“. Беше извършил немислимото и очакваше, че скоро ще си има неприятности.

Проблеми вчера, проблеми утре. Но не и днес. Този прекрасен летен следобед беше изпълнен с безгранично задоволство.

След като изминаха първите няколко мили, двамата сякаш изгубиха устрема да се отдалечат от сватбеното тържество. След последното село пътят се превръщаше в два неясни коловоза, а фермите бяха отдалечени една от друга. Даг изчака да изминат още няколко мили, за да се увери, че няма да бъдат последвани от някой злонамерен шегаджия, и започна да се оглежда за лагер. Ако един Езерняк не можеше да се скрие в околните горички от фермерите, значи нещо съвсем не беше в ред. Все пак му се искаше по-уединено местенце.

Стигнаха до един каменист брод и тръгнаха нагоре по течението на реката, докато не излязоха на чисто поточе, което се спускаше по източния рид. Даг хареса една полянка, оградена с красиви високи дървета, и използва усета си, за да се увери, че в радиус от една миля няма никого. Наложи се да остави разседлаването на конете и приготвянето на лагера на Фаун. Задачата беше простичка — да се разстелят завивките и да се съберат дърва колкото за сваряване на чай. Фаун поглеждаше от време на време превързана му дясна ръка и куката, която заместваше лявата.

— И ти имаш задача — закачи го тя. — Трябва да стоиш на пост срещу комари, кърлежи и конски мухи.

— И катерици — добави той с надежда.

— И до тях ще стигнем.

Нямаше нужда да се ловува и готви. Просто разопаковаха пакетите и се нахраниха до насита, въпреки че Фаун настоятелно се мъчеше да го накара да преяде. Даг се зачуди дали този устрем да го храни е някаква семейна черта, последица от вълнуващия ден или тя просто се опитваше да е добра съпруга, без да разполага с дом. Все пак в сравнение с дългите самотни и студени нощи на патрулиране имаше чувството, че е попаднал в някакъв рай от приказките и тази нощ горските животни ще дойдат да танцуват около огъня.

Фаун се приближи към него — поне бе оставила приборите за хранене — и въздъхна:

— Все още не е тъмно…

Даг примигна бавно, за да я подразни.

— Че за какво ти е тъмнина?

— За да си легнем!

— Вярно, че помага за заспиване. Спи ли ти се вече? Денят наистина беше уморителен. Ако искаш, може да се завиеш през глава…

Тя не издържа и го сръчка в ребрата.

— А на теб не ти ли се спи?

— Въобще. — Даг се пресегна, въпреки превръзката, и я придърпа към себе си. Не че плячката му се противеше особено. Двамата се целуваха известно време, след което тя се намръщи и докосна връвта около лявата си ръка.

— Сега всичко това би трябвало да ми се струва по-трудно.

Даг целуна косата й.

— Предполагам, че има леко напрежение от очакване. Не знам…

— Какво?

— Когато миналата седмица пристигнах във фермата ви, не знаех какво точно мисля. Предполагах, че ще приложа някоя Езерняшка хитрост. Очаквах, че ще променя техния живот, но не и че те ще променят моя. Не бях свикнал да съм „патрулният на Фаун“, нито „съпругът й“, но ето, че вече съм. Това е голяма промяна, ако още не си го осъзнала. Не става въпрос само за брачните върви, а за самите нас. Може би просто сме малко срамежливи, че сме се превърнали в нови хора.

Тя се отпусна за момент, но после отново прехапа устна, както правеше, когато се готвеше да зачекне някоя трудна тема.

— Даг, ами моята същност?

— Обожавам твоята същност.

— Мина цял месец, откакто злината… Мисля, че вече се възстанових.

— И аз така мисля.

— Дали ще можем… така де, тази вечер… защото още не сме. Не че се оплаквам де. Нали каза, че има един оттенък в женската същност, когато може да се забременее. Тази вечер имам ли го?

— Още не. Но предполагам, че скоро тялото ти ще си върне нормалните функции.

— Значи ще можем да го направим както трябва. Тази нощ.

— Тази вечер, Искрице, ще го направим, както пожелаеш. Стига да е физически възможно, разбира се.

— Чудя се откъде си научил всички тези номера.

— Не на един път, естествено. Човек научава това-онова през годините. Предполагам, че хората непрекъснато преоткриват основните неща. Все пак има лимит на това, което можеш да направиш с тялото си. Така че да е комфортно и на двамата. Оставяйки настрана акробатиката.

— Акробатика ли? — попита тя любопитно.

— Казах, че я оставяме настрана. Една счупена ръка ми стига.

— Даже ти е много. — Фаун го погледна разтревожено. — Представях си, че ще застанеш на лакти, но май няма да се получи. Не искам отново да си нараниш ръката, а и ако се подхлъзнеш, ще ме смачкаш съвсем.

В първия момент той не можа да схване притесненията й.

— А, няма проблеми. Просто ще си сменим местата. Щом можеш да яздиш кон, с което се справяш добре, ще успееш и с мен. И можеш да ме мачкаш, колкото си искаш.

— Не съм сигурна, че ще го направя, както трябва.

— Ако объркаш нещо, ще извикам от болка и ще разбереш.

Тя се усмихна, макар и малко колебливо.

Целувките преминаха в разсъбличане и за съжаление на Даг, отново Фаун трябваше да отхвърли повечето работа. Тя сякаш бързаше твърде много да се отърве от дрехите си, но поне гледката беше прекрасна. Залязващите лъчи на слънцето се отразяваха във водата и играеха по кожата й. Приличаше му на едно от онези митични създания, които излизат от горите и прелъстяват заблудените пътници. Поклащането на красивите й гърди също носеше наслада. Тя съблече брачната му риза и я сгъна грижливо. Даг се отпусна на одеялото и я остави да събуе панталоните му с необходимото внимание. Фаун сгъна и тях и се притисна към него. Усещането беше прекрасно.

— Какво да правя с приставката?

— По-добре я махни. Да не взема да те нараня, без да искам. — Пред очите му изплува неприятният спомен как се бе убола при заплитането на брачната връв. Непрекъснато усещаше лекото жужене от нейната същност, която бе вградена във връвта.

Фаун бързо откопча каишките и остави приставката с куката при дрехите. Даг се зачуди колко бързо бе привикнала с всичко това.

Само дето все още нямаше функционираща ръка. Раменната превръзка беше свалена заедно с ризата и той опита да размърда пръстите на дясната си ръка. Не. Все още не можеше да ги движи без болка. Кожата под шините се бе изпотила и го сърбеше, но нямаше как да се почеше. Щеше да направи каквото може с език, особено сега, когато тя отново се притискаше към него, но като цяло щеше да му е доста трудно.

Тя започна да слиза с устни по тялото му. Усещането беше приятно, макар че като цяло нямаше нужда. Все пак беше минала почти седмица, откакто… „Изкарвал съм и по цели години, без да примигна“. Опита да се отпусне, но всъщност се случваше точно обратното. Бедрата му затрепериха, щом Фаун насочи вниманието си към слабините му. Тя го обкрачи, за да се нагласи по-добре, но спря.

— Ъ? — измуча той, опита се да прозвучи учтиво.

— Не съм сигурна, че се получава както трябва.

— Искаш ли масло? — изстена Даг.

— Не би ли трябвало да стане и без него?

„Щеше, ако имах здрава ръка, с която да те подготвя“.

— Направи каквото трябва. Важното е и на теб да ти е добре.

Тя стана и отиде при дисагите. Навеждането й не беше никак лоша гледка. Тръгна обратно, но спря за момент, понеже настъпи някакво остро камъче.

Върна се и отново седна върху него. Малките й ръчички го накараха да потрепне. Трябваше да си наложи да не бърза, за да може тя да намери верния ритъм.

Фаун отново беше придобила решително изражение.

— Девствеността не се възстановява, нали?

— Едва ли.

— Не мислех, че и втория път ще боли толкова.

— Може би мускулите ти не са свикнали. Липсва им практика. — Това, че нямаше длани, с които да я насочи, го подлудяваше.

Тя примигна замислено.

— Това вярно ли е, или е поредният патрулен трик?

— Не може ли да е и двете?

Фаун се усмихна, смени ъгъла и го изгледа по-весело.

— Ох! Почваме.

„Наистина“. Даг затаи дъх, докато тя се спускаше бавно върху него.

— Да… така е… добре.

— Оттам излизат бебетата. Би трябвало да се разтегне поне още малко.

— Дай… време. — Проклятие, с това темпо той щеше да е този, който да загуби говор. Тази вечер не можеха да влязат в ритъм. Той не можеше да се съсредоточи, а тя беше твърде разговорлива.

— Така е добре.

Тя го погледна с почуда.

Даг преглътна, за да намери точните думи.

— Надявам се, че и на теб ти е добре. Предполагам, че на мен ми е малко по-хубаво. Даже направо прекрасно.

— А, тогава всичко е наред. — Тя се намести за секунда. Сякаш не му беше времето да я помоли за движение. Вероятно щеше да я притесни и да завърши съвсем трагично. Тя трябваше да е отпусната и уверена… ето, усмивката й се върна.

— Имаш странно изражение.

— Сигурно.

Усмивката й се поразшири. Най-сетне започна да мърда. „Слава на липсващите богове!“

— Все пак мама роди близнаци, въпреки че не е много по-висока от мен. Макар че леля Нати каза, че към края било малко притеснително.

— Какво? — възкликна объркано Даг.

— Близнаци. Случва се от страната на семейството на майка ми. Макар че тя несправедливо обвинила баща ми, според леля Нати.