Лоис Макмастър Бюджолд

Огледален танц

ПЪРВА ГЛАВА

Комуникационните кабини по пешеходната алея на най-голямата орбитална търговска разпределителна станция на Ескобар бяха с огледални врати, разделени по диагонал на секции от светлинни линии с всички цветове на дъгата — несъмнено нечия идея за дизайн. Бяха малко изместени една спрямо друга, така че и отраженията да са малко отместени. Ниският човек в сиво-бяла военна униформа се намръщи на собственото си аз, отразено в огледалата.

Отражението му отвърна по същия начин. Непарадната му униформа на наемнически офицер без отличителни знаци — куртка, прав панталон, пъхнат във високи до глезените обувки — беше безупречна. Той проучваше тялото под униформата. Едно разтеглено джудже с изкривен гръбнак, къса шия и голяма глава. Леко деформирано, което поради ниския му ръст почти не личеше. Тъмната му коса беше гладко сресана. Под черните вежди блестяха дълбоки сиви очи. Във всеки детайл тялото му беше както трябва. Той го мразеше.

Най-после огледалната врата се плъзна и от кабината се показа жена, облечена във фина блуза и панталон. Преметнатият през гърдите моден патрондаш, накичен с най-нова електронна апаратура, и скъпата огърлица на врата свидетелствуваха за обществения й статус. Тя пристъпи напред, видя го, отдръпна се, отблъсната от неговия мрачен и празен поглед, после внимателно го заобиколи като промърмори:

— Извинете… Съжалявам…

Със закъснение той изви устни в подобие на усмивка, промърмори едва чуто необходимото за случая извинение, влезе в кабината, затвори вратата и се скри от погледа на околните. Най-после самичък за един последен миг макар и само в тясното пространство на комуникационната кабина. Във въздуха продължаваше да се носи миризмата от парфюма на жената, смесен с емоционалното вълнение от миризмите на станцията: рециклиран въздух, храна, човешки тела, напрежение, пластмаси и метали, и почистващи препарати. Той въздъхна, седна и сложи ръце на малката поставка, за да спре треперенето им.

Но пак не беше сам. Тук имаше друго проклето огледало, за да могат говорещите да се огледат преди да предадат образа си по холовидеофона. Очите с тъмни кръгове под тях го погледнаха злобно, после той престана да обръща внимание на образа. Изпразни съдържанието на джобовете си върху поставката. Цялото му земно богатство се побра на тази площ, малко по-голяма от две човешки длани. Една последна проверка. Като че ли ако го провери отново, то ще стане по-голямо.

Върху поставката остана кредитна карта за около триста бетански долара. С толкова пари можеше да прекара една седмица на тази космическа орбитална станция или — при скромни разходи — няколко месеца на планетата под нея. Три фалшиви документа за самоличност, никой от тях за човека, който беше сега. Никой за човека, който всъщност беше. Който и да беше. Обикновен пластмасов джобен гребен. Кубче с данни. Това беше всичко. Той върна нещата по джобовете си, освен кредитната карта, като тъжно ги разпредели по различни джобове. Не бяха достатъчно, за да сложи във всеки джоб по нещо. „Трябваше да вземеш поне четката си за зъби.“ Но вече беше много късно.

И ставаше все по-късно. Докато седеше в кабината и се мъчеше да се успокои, започна да го обхваща ужас. „Хайде, успокой се. Вършил си го и по-рано. Можеш да го извършиш и сега.“ Той пъхна кредитната карта в отвора и набра грижливо запомнения код. Неволно погледна за последен път в огледалото и се опита да си придаде по възможност неутрален вид. Въпреки цялата си практика не вярваше, че ще може да се усмихне. Във всеки случай презираше тази усмивка.

Видеоекранът оживя със свистене и на него се появи лицето на жена. Беше облечена в сиво-бели дрехи като него, но с отличителни знаци за чин и монограм с име. Тя докладва отсечено:

— Офицер-свързочник Херелд, „Триумф“, Независима корпорация… Дендарии. — В пространството на Ескобар, преди да получи разрешение дори само за преминаване, наемническият флот депозира оръжието си на външната станция за скок под бдителния поглед на ескобарските военни инспектори като доказателство за чисто търговските си намерения. Очевидно на орбита Ескобар тази благовидна измислица се поддържаше.

Той облиза устни и каза спокойно:

— Свържете ме с дежурния офицер, моля.

— Адмирал Нейсмит! Върнали сте се! — Дори по холовидеото изпънатата фигура и лъчезарното лице излъчваха радост и вълнение. Почувства ги като плесница. — Какво има? Скоро ли ще излизаме?

— Когато му дойде времето, лейтенант… Херелд. — Подходящо име за офицер-свързочник. Той успя да се усмихне. Адмирал Нейсмит може да се усмихва, да. — Ще научите, когато му дойде времето. А в момента искам връзка с орбиталната разпределителна станция.

— Да, сър. Веднага ще ви свържа. Капитан Куин с вас ли е?

— Хм… не.

— Кога ще дойде?

— По-късно.

— Разбрано, сър. Само да взема разрешение за напускане на кораба… ще натоварим ли и моята апаратура?

— Не. Ще бъда само аз.

— В такъв случай ще е необходимо разрешение от властите на Ескобар само за пътници… — Тя се обърна за малко настрана. — След около двайсет минути ще има човек на шлюза на стоянка Е17.

— Много добре. — Почти толкова време щеше да му е необходимо да се придвижи от алеята, на която се намираше, до този шлюз. Трябваше ли да каже нещо лично на лейтенант Херелд? От този момент всяка дума, която излезеше от устата му, криеше риск, риск от неизвестното, риск от грешка. А грешките се наказват. Добър ли е бетанският му акцент? От тази мисъл стомахът му се сиви на топка. — Искам да бъда прехвърлен директно на „Ариел“.

— Разбрано, сър. Искате ли да уведомя капитан Торн?

Имаше ли адмирал Нейсмит навика да прави изненадващи проверки? Е, този път не.

— Да. Кажете му да се приготви за напускане на орбитата.

— Само „Ариел“? — Тя сбърчи чело.

— Да, лейтенант — отговори той на доста добър провлечен бетански, тя се стегна и той се поздрави. Тонът му съдържаше недвусмислен упрек за нарушаване на сигурността или добрите маниери, или и на двете, с което се пресичаха всякакви по-нататъшни опасни въпроси.

— Слушам, адмирале.

Нейсмит прекъсна връзката. Лейтенант Херелд изчезна в мъгла от снежинки и той си отдъхна облекчено. Адмирал Нейсмит. Майлс Нейсмит. Дори и насън той трябваше да свикне да отговаря на това име. Да изостави изцяло ролята на лорд Воркосиган. Беше доста трудно да бъде само наполовина Нейсмит. Трябваше да се упражнява. Как се казваш? Майлс. Майлс. Майлс.

Лорд Воркосиган се беше представял за адмирал Нейсмит. Той правеше същото. В края на краищата каква беше разликата?

„Но как всъщност се казваш?“

Очите му помътняха от отчаяние и гняв. Той премигна, контролирайки дишането си. „Името ми е такова, каквото сам реша. А точно сега то ще бъде Майлс Нейсмит.“

Излезе от кабината и тръгна по алеята, потрепвайки с късите си крака, едновременно привличайки и отблъсквайки погледите на учудените хора. Вижте Майлс. Вижте, Майлс тича. Вижте, Майлс си е получил заслуженото. Вървеше навел глава и всички се отдръпваха от пътя му.

Зелените индикатори на сензорите премигнаха, вратата безшумно се плъзна и той се пъхна в пътническия контейнер, който всъщност представляваше малка четириместна совалка. Натисна бутона на ключалката и вратата веднага се затвори. Контейнерът беше много малък, за да има гравитационно поле. Той плуваше над седалките, после се издърпа внимателно и седна до пилота, който беше облечен в сив Дендарии гащеризон на помощен технически персонал.

— Добре. Да тръгваме.

Пилотът се ухили и докато той си слагаше предпазните колани, махна с ръка като за военен поздрав. Макар да имаше вид на улегнал зрял мъж, изразът му беше като на свързочничката Херелд: възбуден, задъхан, въодушевен, сякаш току-що качилият се пътник ще извади от джобовете си нещо за почерпка.

Той погледна през рамо когато контейнерът покорно се освободи от придържащите го към дока челюсти за скачване и се обърна. Откъснаха се от повърхността на станцията и се отправиха към открития космос. На пулта за управление светлините от контролните уреди образуваха истинска разноцветна плетеница, която пилотът бързо и умело разплиташе.

— Радвам се да ви видя отново, адмирале — каза пилотът, когато поеха по определения курс. — Какво става?

Почтителният тон на пилота действаше успокоително. Просто като другар по оръжие, а не като един от милите стари приятели или, още по-лошо, милите стари любовници. Той се опита да се измъкне.

— Когато стане необходимо да знаете, ще ви кажа. — Гласът му прозвуча любезно… но избягваше да споменава имена или чинове.

Пилотът измънка едно интригуващо „хм“ и подсмъркна, видимо доволен.

Той се облегна и леко се усмихна. Огромната станция за скок остана зад тях, сви се до размерите на детска играчка, после се превърна в светла точка.

— Извинете. Малко съм уморен. — Той се отпусна в седалката и затвори очи. — Ако заспя, ме събудете, когато пристигнем.

— Разбрано, сър — каза пилотът почтително. — Личи си, че наистина се нуждаете от малко сън.

Той се съгласи с казаното, махна уморено с ръка и се престори на заспал.

Виждаше, че всички наистина го вземат за Нейсмит. В очите на всички се появяваше глупав свръхпочтителен блясък. Не всички го боготворяха — беше срещал и врагове на Нейсмит, — но изпълненият с благоговение или с нескрита омраза поглед винаги ги издаваше. Сякаш изведнъж включваха и погледите им ставаха десет пъти по-живи отпреди. Как прави това той, по дяволите? Как прави хората така да се променят? Вярно, че е бил адски активен, но как прави това да е толкова заразително?

Онези, които не виждаха в него адмирала, не го поздравяваха по този начин. Тя бяха равнодушни и любезни или равнодушни и груби, или просто равнодушни, затворени и безразлични. Той умело прикриваше неудобството си от телесни