Лоис Макмастър Бюджолд

За честта на Вор

1.

Море от изпарения се полюшваше между гората и небето — меко и прозрачно сиво. По върховете мъглата вече изтъняваше, пронизана от първите лъчи на слънцето, но в низините все още беше гъста като мляко, натежала от нощния мрак.

Командор Корделия Нейсмит хвърли поглед към специалиста по ботаника, нагласи по-удобно презрамките с оборудването за биологически изследвания и продължи по стръмната пътека нагоре. Отметна непокорен медно-червен кичур от очите си и нетърпеливо го прибра в стегнатия кок на тила. Следващият район за изследване решително ще бъде на по-малка височина, каза си тя. Гравитацията на тази планета бе малко по-слаба от онази на родната Колония Бета. Но комбинирана с разредения планински въздух, тя съвсем не беше от най-подходящите за тежки физически натоварвания.

Горният край на горската пътечка беше обрасъл в гъста растителност. Повървяха известно време покрай пенлив планински поток, промушиха се през зелен тунел и най-сетне излязоха на открито.

Утринният ветрец прогонваше последните остатъци от мъглата и пред очите им се разкри безкрайна поредица от златисти възвишения, които постепенно се издигаха нагоре и завършваха с внушителен, изцяло заледен връх. Над него пламтеше ослепителната звезда на системата, небето имаше наситенозелен цвят. Тревата проблясваше в златисти оттенъци, малките планински цветя сред нея бяха като сребристи точици. Двамата изследователи неволно затаиха дъх пред величието на тази девствена красота.

Специалистът по ботаника — мичман Дубауер, извърна глава и й се усмихна, после се отпусна на колене пред една от сребърните туфи. Корделия продължи до върха на възвишението, обърна се и хвърли поглед назад, към вече извървения път. Гората по полегатия склон беше гъста като стена. На около петстотин метра под тях се стелеха млечнобели облаци и закриваха хоризонта. Далеч на запад се виждаха острите като шило върхове на друга планина — близнак на тази, която изкачваха.

Корделия си пожела да е далеч долу, в низините. Да се изправи под дъжда и да остави бистрите капки да се стичат по лицето й. Изведнъж ноздрите й се сбърчиха, доловили неприятна миризма.

— По дяволите, какво е запалил Розмънт, че вони така? — промърмори тя.

Отвъд далечното възвишение се издигна стълб мазен дим, вятърът го подхвана и започна да го разнася над притихналата планина. Със сигурност идваше от базовия лагер и тя насочи вниманието си натам.

Тишината се разкъса от далечно просвирване, което набра скорост и се превърна в пронизителен вой. Миг по-късно в небето над главите им се стрелна планетарната совалка, след нея се проточи светеща следа от нажежени газове.

— Какво излитане! — провикна се Дубауер, извил врат към небесната шир.

Корделия включи късовълновия предавател на китката си:

— Нейсмит вика базата. Моля, обадете се.

Отговорът беше тихо съскане. Тя повтори опита си, но резултатът беше същия. Мичман Дубауер разтревожено се надвеси над рамото й.

— Опитай с твоя — заповяда тя, но и неговият късмет беше същия. — Събирай нещата, връщаме се в лагера! С двойно по-голяма бързина!

Затичаха се към ръба на възвишението и отново потънаха в гората, която преди малко бяха напуснали. На тази височина имаше много изкоренени от бурите дървета, клоните им представляваха истински лабиринт. Нагоре се бяха изкачвали с нещо като артистична небрежност, но обратния път им се стори като напрегнато бягане с препятствия. Умът на Корделия светкавично обмисли и отхвърли поне десетина възможни нещастия, всяко по-страшно и по-необичайно от предишното. Като неизвестния вид дракони, изрисувани в полетата на топографската карта, помисли си тя и потисна с цената на доста усилия паниката, която се надигна в душата й.

Най-накрая преодоляха последната отсечка горски терен и отправиха погледи към просторната поляна, която бяха избрали за базов лагер на експедицията. Корделия зяпна от изненада, сърцето й се сви. Действителността надхвърляше и най-песимистичните й очаквания.

Черният пушек се издигаше над пет безформени купчини, които доскоро бяха спретнати, наредени в кръг палатки. Мястото на совалката оттатък поточето беше маркирано с широки кръгове изгоряла трева. Навсякъде се търкаляха части от екипировка, дори временната тоалетна отвъд склона бе опожарена.

— Господи! — хлъцна мичман Дубауер и тръгна като сомнамбул към поляната. Корделия протегна ръка и го сграбчи за яката.

— Лягай долу и ме прикривай! — просъска тя и предпазливо се насочи към притихналите руини.

Тревата около лагера беше опожарена и смачкана. Умът й с усилие излезе от вцепенението и направи опит за оценка на обстановката. Аборигени, останали неоткрити от средствата за наблюдение? Не, брезентовите палатки очевидно бяха изпепелени с помощта на плазмени лъкове. Дългоочакваните, но все още неоткрити космически пришълци? А може би ставаше дума за вирусна атака, останала неоткрита от роботите за имунни и микробиологични анализи? Или бяха обект на нападение от силите на враждебна планета? Не, едва ли. Шансът да се осъществи топлинен скок по следите на техния кораб наистина бе нищожен. Значи, пришълци?…

С чувство на безпомощност установи, че разсъжденията й правят пълен кръг и се завръщат в отправната си точка. Също като животинчетата на зоолозите в екипа, които тичат до пълно изтощение във вътрешната страна на лекото колело, поставено в клетката. Наведе се и бавно тръгна напред, като внимателно изследваше терена.

Откри го във високата трева край потока, наполовина във водата. Едрото тяло, облечено в широката кафява униформа на Бетианския астрономически институт, лежеше с разперени крайници, сякаш улучено, докато е тичало към прикритието на гората. Протегна ръце и го обърна по гръб, сърцето й се сви от болка.

Беше добросъвестният лейтенант Розмънт. Изцъклените му очи все още носеха следа от тревога, сякаш гледаха нещо, което не одобряваха. Корделия бавно плъзна ръка над клепачите.

После се зае да търси причините за смъртта. Нямаше кръв, рани, счупени кости. Дългите й бели пръсти се прехвърлиха върху черепа. Кожата под гъстата руса коса беше почервеняла и подута — ясен признак за употребата на невропаралитично оръжие. Значи отпадат и космическите пришълци. Сложи главата му в скута си и прокара пръсти по познатите черти, сякаш беше сляпа. Веднага си даде сметка, че сега не е време за траур.

Върна се при изгорелия кръг трева, отпусна се на колене и започна да търси остатъци от комуникационно оборудване. Но нападателите бяха проявили забележително усърдие и сред тревата имаше само овъглени парчета ламарина и полуразтопена пластмаса. По-ценното оборудване изобщо липсваше.

Зад гърба й прошумоля трева, станърът в ръцете й светкавично се вдигна. Сред жълтеникавата растителност изплува загриженото лице на мичман Дубауер.

— Аз съм, не стреляй! — извика с фалцет той.

— Почти го бях направила. — намръщи се Корделия. — Защо не си стоиш на мястото? — Гласът й премина в шепот: — Добре, ела тук. Трябва да намерим здрав комуникационен панел и да се свържем с кораба. Не се изправяй, защото всеки момент могат да се върнат…

— Кой? — разкривиха се чертите на мичмана. — Кой е направил всичко това?

— Можеш да избираш: новобразилци, бараярци, цетагандийци. Рег Розмънт е убит с невропаралитичен заряд.

Корделия пропълзя до остатъците от палатката, в която държаха събраните мостри и внимателно се взря в обгорелите останки.

— Я ми подай онзи прът. — тихо прошепна тя.

Внимателно започна да рови в пепелта. Палатките вече не пушеха, но продължаваха да изпускат топлина. Като слънцето у дома, помисли си тя и разтърка зачервеното си лице. Почернялата материя се разпадаше като пепел от изгоряла хартия. Прехвърли пръта над полуразголен контейнер и внимателно го придърпа към себе си. Най-долната клетка беше сравнително запазена, но вратичката заяждаше. Корделия уви ръка с част от ризата си и направи безуспешен опит да я отвори. После вдигна глава и след няколко минути внимателно претърсване на околността, откри това, което щеше да замести чука и длетото. Със съжаление установи, че ще се наложи да използва металическите части на сложен и изключително скъп апарат за метеорологически изследвания. С помощта на тези примитивни инструменти и грубата сила на Дубауер най-сетне успяха да отворят вратичката на клетката. Металът рязко изтрака и двамата подскочиха.

— Бинго! — промърмори Дубауер, моментално съзрял комуникационния панел.

— Да го пренесем до потока. — предложи Корделия. — Тук сме напълно беззащитни. Кожата ми настръхва, като си помисля, че вече ни наблюдават от върха на възвишението…

Приведени напред, двамата бързо се насочиха към прикритието на дърветата. Дубауер спря за миг пред тялото на Розмънт, лицето му почервеня от гняв.

— Ще си платят за това! — просъска той. — Които и да са!

Корделия само поклати глава.

Отпуснаха се на колене в храсталака и включиха портативния апарат. От него се разнесе тихо съскане, после лампичката примигна и угасна. Корделия го разтърси и зеленият сигнал отново се появи. Тя побърза да се включи на дежурната честота.

— Командор Нейсмит вика изследователски кораб „Рене Магрит“. Моля, обадете се!

Репродукторът пропука след няколко спиращи дъха секунди на напрежение.

— Тук лейтенант Стабън. Наред ли е всичко, командоре?

— Приблизително — отвърна Корделия. — А как е при нас? Какво се случи?

В репродуктора се появи гласът на доктор Улъри, заместник на Розмънт, който беше ръководител на научната програма на експедицията.

— Лагерът беше обкръжен от бараярски военен патрул, който заповяда да се предадем. Заявиха, че са открили това място преди нас и то им принадлежи по право. После някакъв смахнат изпразни плазмения си лък срещу нас и стана истински ад. Рег ги задържа със станъра си, а ние хукнахме към совалката. Тук горе има един бараярс