Лоис Макмастър Бюджолд

Комар

ГЛАВА 1

Последните сребристи лъчи на истинското слънце на Комар се скриха от погледа зад ниските хълмове на западния хоризонт. Влачейки се подире му в небесния свод, отразеният огън на слънчевото огледало пламтеше в ярък контраст с потъмняващата, преливаща във виолетово синевина. Когато за пръв път зърна шестоъгълната конструкция откъм повърхността на Комар, Екатерин веднага я оприличи на гигантски орнамент от Зимния празник, закачен в небето като снежинка, направена от звезди, блага и внушаваща утеха. Сега стоеше на балкона с изглед към централния градски парк на купол „Серифоза“, вперила изучаващ поглед в несиметричните пръски светлина. Снежинката искреше измамно на фона на прекалено тъмното небе — три от шестте й диска не светеха въобще, а централният седми изглеждаше опушен и мътен.

Беше чела, че древните земяни смятали промените в обичайното движение по небето — комети, нови, падащи звезди — за предсказващи бедствия поличби, било природни или политически. Сблъсъкът отпреди две седмици между един превозващ руда товарен кораб за вътрешносистемни полети и слънчевото огледало, което допълваше получаваната от Комар слънчевата енергия, определено и съвсем буквално си беше бедствие, най-вече за половин дузината комарци от поддържащия екип на огледалната станция, които бяха загинали при катастрофата. А оттогава целият механизъм сякаш работеше на забавен каданс, макар засега това да не се беше отразило видимо на херметично запечатаните куполи, които приютяваха населението на планетата. В парка група работници монтираха допълнително осветление върху високи трегери. Явно аварийните мерки от подобен характер в произвеждащите храна оранжерии вървяха към приключване, щом бяха отделили работна ръка и оборудване за декоративна задача като тази. Не, напомни си тя, в купола нито един представител на растителния свят не изпълняваше единствено декоративна функция. Всяко растение имаше своя мъничък дял в биологичното равновесие, което поддържаше живота тук. Куполните паркове щяха да оцелеят под топлите грижи на своя партньор в симбиозата — човека.

Извън куполите, в крехките плантации, които се опитваха да биотрансформират цял един свят, положението беше съвсем различно. Бяха й известни данните — редовна тема за разговор по време на вечеря от две седмици насам — за загубите в проценти на слънчева енергия в зоната на екватора. За дните, натегнали от зимни мъгли — в което не би имало нищо лошо, ако не се отнасяше за цялата повърхност на планетата, и които се точеха еднообразно… докога? Кога щяха да приключат ремонтните работи? Кога щяха да започнат, по-точно? За саботаж, ако беше саботаж, щетите бяха необясними. За полусаботаж — два пъти по-необясними. „Ще опитат ли пак?“ Ако въобще съществуваха те, ако се касаеше за ужасяваща злонамереност, а не за ужасяващ инцидент.

Тя въздъхна, обърна гръб на гледката и включи прожектора, който бе инсталирала, за да помогне на собствената си балконска градинка. Някои от бараярските растения, които отглеждаше, бяха особено докачливи на тема светлина, така че тя провери силата й с прибора и премести две саксии с еленова стъпка по-близо до прожектора, после нагласи таймерите. Обикаляше кутиите, проверяваше температурата и влагата на пръстта с чувствителните си опитни пръсти и поливаше по малко, където преценеше за необходимо. Замисли се дали да не внесе стария си скелит-бонзай вътре, за да му осигури по-контролирани условия, но тук, на Комар, всъщност нямаше „вън“ в нормалния смисъл на думата. Почти година, откакто не беше усещала вятър в косите си. Потръпна от странно усещане за съпричастие с трансплантираната екология отвън, жадна за светлина и топлина, задушаваща се в една отровна атмосфера… „Глупачка. Престани. Имаме късмет, че сме тук.“

— Екатерин! — стресна я приглушеният вик на съпруга й, долетял някъде от вътрешността на жилищната кула.

Тя подаде глава през вратата.

— На балкона съм.

— Слез долу!

Екатерин прибра градинарските си инструменти в кутията, затвори капака, запечата прозрачните врати след себе си и забърза през стаята, по коридора и надолу по спиралното стълбище. Тиен стоеше нетърпеливо до двойната врата, през която се излизаше от апартамента им в коридора на сградата. Държеше комуникатор.

— Току-що се обади вуйчо ти. Кацнал е на космодрума. Ще ида да го прибера.

— Само да взема Николай и ще дойдем с теб.

— Не си прави труда — ще ме чака при шлюза на станция „Запад“. Каза да те предупредя, че води гост. Още един ревизор — каза го така, сякаш му е нещо като помощник. Но каза и да не се притесняваш, щели да хапнат каквото имало. Изглежда, мисли, че ще ги нахраним в кухнята или нещо такова. Боже! Двама имперски ревизори! Защо въобще ти трябваше да го каниш?

Тя го погледна объркана.

— Може ли вуйчо Вортис да дойде на Комар и да не ни гостува? А и едва ли можеш да твърдиш, че собственият ти отдел не е засегнат от разследването му. Естествено, че ще иска да го види. Мислех, че го харесваш.

Той се плесна по бедрото.

— Когато си беше старият смахнат професор — да. Ексцентричният вуйчо Вортис от Ворския технологичен. Но това негово имперско назначение беше като гръм от ясно небе за целия род. Един Господ знае срещу какви услуги го е получил.

„Това ли е единствената ти представа за начина, по който се издигат хората?“ Но не го каза на глас, а измърмори:

— От всички политически назначения постът на имперски ревизор е последният, който може да се спечели по този начин.

— Наивната ми Кат. — Тиен се усмихна и я прегърна. — Никой не получава нещо срещу нищо във Ворбар Султана. Освен навярно помощникът на вуйчо ти, за когото подразбрах, че е тясно свързан със самия Воркосиган. Той явно е получил назначението си като награда за това, че диша. Невероятно млад за поста, ако е същият, за когото чух, че положил клетва на Зимния празник. Лека категория, доколкото разбрах, макар вуйчо ти да каза само, че бил чувствителен на тема ръст и че не трябвало да го споменаваме. Поне ще има нещо в цялата тази простотия, което да разпръсне скуката.

Той прибра комуникатора в джоба на туниката си. Ръката му едва забележимо трепереше. Екатерин го сграбчи за китката и я обърна нагоре. Треморът се засили. Тя вдигна потъмнелите си от тревога очи и го погледна въпросително.

— Не, по дяволите! — Тиен дръпна ръката си. — Не започва. Просто съм малко напрегнат. И уморен. И гладен, така че виж да приготвиш нещо свястно за ядене, докато се върнем. Вуйчо ти може и да има пролетарски вкусове, но не вярвам те да се споделят и от онова ворбарсултанско лордче. — Пъхна ръце в джобовете на панталона си и отклони поглед от отчаяното й лице.

— Сега си по-стар, отколкото беше брат ти тогава.

— Началото варира, не помниш ли? Скоро ще отидем. Обещавам.

— Тиен… иска ми се да се откажеш от този план за галактическо лечение. На Комар има медицински центрове, които са почти толкова добри, колкото… колкото на колонията Бета или другаде. Когато спечели поста си тук, мислех, че ще го направиш. Зарежи секретността, просто открито потърси помощ. Или дискретно, щом настояваш. Но не чакай повече!

— Не са достатъчно дискретни. Кариерата ми най-после потръгна, най-после започна да се отплаща за усилията ми. Не горя от желание точно сега публично да ме заклеймят като мутант.

„Щом за мен няма значение, защо се тревожиш какво ще си помислят другите?“

— Затова ли не искаш да се видиш с вуйчо Вортис? Тиен, от всичките ми роднини — а и от твоите — най-малко него би го интересувало дали заболяването ти е генетично, или не. Него го е грижа за теб. И за Николай.

— Всичко е наред — настоя той. — Да не си посмяла да ме издадеш пред вуйчо ти, когато съм толкова близо до истинския успех. Всичко е наред. Ще видиш.

— Само… само не избирай онзи изход, който избра брат ти. Обещай ми! — Злополуката със скутер, която не беше съвсем злополука, повела след себе си всичките тези години на хронично, неподвластно на медицината, кошмарно чакане и вглеждане…

— Нямам такова намерение. Всичко е планирано. Ще приключа с тазгодишното си назначение, после ще си организираме една дълга галактическа ваканция — ти, аз и Николай. Всичко ще се оправи и никой няма да разбере. Стига ти да не си загубиш ума и да не се паникьосаш в последния момент! — Стисна я за ръката, усмихна се насила и излезе.

„Почакай и ще оправя всичко. Имай ми доверие. Така каза и последния път. И преди това, и по-преди това… Кой е предаденият? Тиен, времето ти изтича, не разбираш ли?“

Тръгна към кухнята, като внасяше наум промени в планираната семейна вечеря, така че да включи и един ворски лорд от имперската столица. Бяло вино? Ограниченият й опит с този вид хора и нашепваше, че ако успееш да ги напиеш порядъчно, е без значение какво ще им дадеш да ядат. Сложи още една от безценните си, донесени от дома бутилки да се изстудява. Не… нека бъдат още две.

Добави още един прибор на масата на балкона пред кухнята, който обикновено използваха за трапезария. Ех, да можеше да наеме сервитьор за вечерта. Но хората сервитьори на Комар бяха прекалено скъпи. А и тя държеше да осигури на вуйчо Вортис малко домашен уют. Дори умерените официални репортери от видеоновините тормозеха всеки, свързан с разследването. Пристигането не на един, а на двама имперски ревизори в комарска орбита не беше успокоило трескавите спекулации, а само ги бе пренасочило. Когато за пръв път беше говорила с него малко след влизането им в орбита — по канал за далечна свръзка с дълги паузи след всяка реплика, което проваляше всеки опит за нормален разговор — обикновено търпеливият вуйчо Вортис изглеждаше видимо раздразнен; оплакваше се от брифингите, в които трябвало да участва. Беше намекнал, че не би имал нищо против да се измъкне за малко от тях. Тъй като годините му като преподавател със сигурност го бяха калили срещу глупави въпроси, Екатерин се чудеше дали раздразнението му не се дължи на факта, че не е в състояние да отговори на журналистическите въпроси.