Дмитрий Биленкин
Случаят на Ганимед
От професионална гледна точка на Анджей Волчек му се падна невероятен късмет, но уравненията на живота са много по-сложни от всяка математика — на такъв късмет може да зарадва само закоравял себелюбец.
Анджей тръгна към спътниците на Юпитер с надежда да напише серия сериозни очерци за изследователите на галилеевите луни и нищо повече. С рейсовата ракета гой пристигна благополучно в районната база „ЮП — 12“, откъдето се готвеше при пръв удобен случай да стартира за Ганимед. След няколко досадни задръжки такъв случай му се удаде, но журналистът не успя да излети, защото около два часа преди старта на Ганимед избухна епидемия.
Сякаш някаква влажна космата лапа полази по гърба на Анджей, когато осъзна напълно смисъла на новината. Та нали сега той трябваше да бъде там, а не тук!
При мисълта от какво се е спасил го обхвана радостна и тревожна възбуда, от която го беше срам, но против която нищо не можеше да стори. За щастие той бе просто длъжен незабавно да изпрати репортаж за случилото се и професионалните грижи изместиха личните му преживявания. За да получи информация в базата, която сега приличаше на разтревожен мравуняк, наложи се да използува целия си опит и онази нахална настойчивост на журналистите, която толкова много дразни, но понякога им е необходима не по-малко от умението да пишат.
Скоро до Земята бе изпратен първият му репортаж.
Те са шестима. Сега целият свят знае имената им, но колко тъжна е причината за това!
Преди няколко часа, когато разговарях с тях по стереокомуникатора за предстоящото си посещение в тяхната станция, те се усмихваха, шегуваха се и обещаваха да ме напоят с такива „ганимедски билки“, които веднага ще изгонят от мене духа на суетата и ще ме насочат към вечното, т.е. към изследването на Ганимед… Сега те не могат да помръднат.
Кой би могъл да очаква тази трагедия, макар че сега, разбира се, може да се появи някой биолог с дебел том свои трудове и да отправи изобличителните думи: „Аз предвиждах това!“
Каква полза! С друго са заети мислите ни сега тук, в базата.
Ганимед, където е разположена станцията, не може да се нарече планета, защото е спътник на Юпитер. Но в същност той е планета, подобна на Меркурий. Благодарение на масата си Ганимед има атмосфера, хидросфера, а както стана ясно сега и биосфера.
Последното обстоятелство изисква известни пояснения, защото, изглежда, в него се крие ключът на трагедията. Студената, покрита с полузамръзнали газове повърхност на Ганимед, до днес се считаше безжизнена. Но крачките на човека към нови светове, това е настъплението и на самата Земя. Няма и вероятно няма да има възможност човешкият организъм да се избави от своята „вътрешна биосфера“, тъй като гибелта на всички бактерии и вируси в тялото е пролог към гибелта на самия човек. И понеже той сега овладява Вселената, още с появата му, често независимо от волята му, всеки кът от Космоса става арена на борбата между земния живот и извънземните условия.
А къде остават дезинфекцията, филтрите, ще попитате вие? Да, разбира се, човекът прави всичко, което може да направи. Но опитайте се да уловите всяка капка на дъжда, да хванете всяка носена от вятъра прашинка… А тази задача е къде-къде по-проста от онази, за която става дума тук.
Филтри, дезинфекция! Нима космическият вакуум или студът, близък до абсолютната нула, не са най-добрият филтър, най-добрата дезинфекция? Но и те не винаги са надеждна преграда.
Още повече, че човекът и средата си взаимодействуват. Вторият закон на термодинамиката гласи, че топлината от горещото тяло неминуемо се предава на студените тела. Обратният процес — от студено към горещото тяло — по принцип е невъзможен. Другояче е в биологията. И най-изолираното човешко селище може да окаже необратимо влияние върху средата. Но и самата среда влияе върху човека и за това прегради няма — следователно живият микросвят влиза в допир с външната среда. Може плътно да се затворят всички врати, да се херметизира някакъв оазис срещу въздействието на температури, радиации, електромагнитни полета, но не и срещу привличането. А само то дори може да се окаже напълно достатъчно.
С една дума, ние знаем и въпреки всичко не знаем какво е станало на Ганимед. Знаем, че страшната болест, мълниеносно покосила хората там, е предизвикана от вируси. Какви? Такива, които са преодолели херметизацията, излезли са на свобода, изменили са се неузнаваемо и вече преобразени са се върнали в човека? Или може би болестта е предизвикана от свои, доморасли вируси, които не са излизали от станцията и които Ганимед все пак някак си е докоснал със своята зловеща магическа пръчица?
Тъкмо тези неща трябва да се изяснят при изследванията на място, засега те тънат в тайнствен мрак.
Това е всичко, което узнах от специалистите в базата, които ми дадоха тези пояснения, без за минута да се откъснат от напрегнатата самоотвержена работа по спасяването.
Какво е състоянието на хората на Ганимед? Пристъпът започнал с внезапно и рязко покачване на температурата до 41 градуса. На всички пострадали им се вие свят и имат болки в ставите. „Също като средновековна инквизиция“ — каза един от болните, докато все още беше в състояние да се шегува.
Сега температурата е спаднала. Но всяко движение се съпровожда с толкова силно виене на свят, че хората са принудени да лежат неподвижно.
При тях има комплект от прекрасни медикаменти и великолепна апаратура за микробиологични изследвания. Един от шестимата е лекар… Но единственото нещо, което те могат да направят, бе да вземат антибиотици и интерферон и да дават кръв за анализ. Данните от нея се получиха веднага тук на „ЮП“, после и в земните лаборатории: в момента ги проучват най-добрите биолози и медици на планетата.
След няколко минути за Ганимед излитат двама лекари от базата. Те са отлични специалисти с обширни познания по микробиология. Въоръжени са с най-съвършена апаратура, изпълнени са с оптимизъм, макар да не крият, че досега не им се е случвало да се сблъскват с такава сложна задача.
— Победата над неизвестната болест е въпрос само на време и на интелектуални усилия — ми каза началникът на района Джамид Акмолаев. — Положението на болните е сериозно, но все още не е безнадеждно. Да се надяваме, че времето ще ни стигне… Ще добавя още, че зад хората, които отиват на Ганимед, се възправя с цялата си мощ съвременната наука.
Когато лекарите минаваха през шлюза, сандъчетата със скъпата апаратура в ръцете им кой знае защо ми напомниха куфарчетата, с които лекарите от далечното минало никога не се разделяли. В тази асоциация има нещо символично. Някога лекарите също така безстрашно са тръгвали срещу чумата и холерата. Само че тогава те са били почти „невъоръжени“. Но целите им си остават все същите — битка със смъртта на Земята и в Космоса: навсякъде!
Пожелахме им успех. Един от тях, спомнил си старинно поверие, се усмихна и ни изпрати по дяволите.
Анджей сложи точка и изтри потта от челото си. Съмненията го обзеха с нова сила — правилно ли бе да въвежда нотка на ободряващ оптимизъм? Може би трябваше да спомене за лицата на болните?
Прилоша му само като си представи как изглеждаха те… Не, не, засега не бива да се говори за това! Всичко ще свърши добре. В края на краищата какво е една болест, та макар и неизвестна, макар и космическа, в епохата, когато човекът вече е в състояние да управлява наследствеността и се готви за полет към другите звезди?
Два часа по-късно лекарите кацнаха на Ганимед. След още час и половина на Земята бе изпратен нов репортаж на Анджей Волчек.
Трудно ми е да намеря думи. Тежко ми е да пиша, затова ще бъда протоколно кратък.
В 13,40 по независимо време ракетата с лекарите достигна повърхността на Ганимед. В 13,58 те вече бяха влезли през шлюза в станцията. Наблюдавахме ги през стереокомуникатора. С маски, с ръкавици, с напълно изолирани престилки те се наведоха над болните. Движенията им изглеждаха бавни, но всъщност колко бързо и умело вършеха всичко! Дадоха вода на болните, сложиха им венозни инжекции, взеха им кръв и секрети за изследване. Електронният диагностик, който бяха донесли със себе си от базата, както и диагностикът на станцията не можа да определи болестта. Впрочем никой не се надяваше на това, тъй като в паметта на машините няма данни за тази неизвестна болест от космичен произход.
Така мина времето до 14,37. Лекарите успяха да нагласят походната лаборатория. Но не успяха да преминат към широка програма за изследване, тъй като в 14,40 един от тях се почувствува зле. В началото на следващия час стана ясно, че и двамата са заболели от същата болест, от която страдат и техните пациенти.
Такова е положението на нещата сега. Болните са вече осем. Състоянието на първите шест… Никой не може да каже дали то се е влошило или подобрило, защото не се знае как протича болестта и кое би следвало да се смята за благоприятен симптом. Болките са спрели, температурата е спаднала под 36 градуса. Но хората почти не виждат и, изглежда, тази слепота прогресира. Не им се вие вече свят, но чувствуват такава слабост, че нямат сили дори да вдигнат ръка.
Положението в земните лаборатории ви е известно. Подвигът на заболелите лекари не бе напразен. Те получиха ценни сведения, монтираха автоматика, чрез която телеметрията показва състоянието на болните. За да се стигне до сигурен метод на лечение обаче, трябва най-напред да се открие причинителят, да се определи как действува той. Дори и в такъв момент за това е необходимо време…
Време и усилия на интелекта… Неразрешими задачи няма. И специалистите, и болните не губят надежда. „Ние не смятаме да умираме — казват те. — Предайте на Земята, че ще дадем достатъчно време на лекарите.“
Време! Всичко зависи само от времето.
Анджей не знаеше дали самият той вярва в това, което бе написал на края.
