Дмитрий Биленкин
Звезден аквариум
Всеки седем минути и половина — пълен оборот. Трети месец над него кръжаха звездите. Трети месец той беше център на въртенето на светилата, избраник на Птолемеевата Вселена. В действителност значеше по-малко от прашинка и счупените ребра го боляха.
Деветнадесет крачки по периметъра на тесните отсеци, четири напреко и една нагоре — тук той почти не тежеше. Вече не вярваше, че някога е могъл да лети където си иска, общувал е с хора, вълнувал се е за дреболии и дори е обичал да пее със съпровод на китара. Деветнадесет — четири — една. Напред и назад, натам и насам, постоянно. И завинаги.
От онова, което е било непосредствено след аварията, той бе запазил спомен само за дългото безсъзнание и болката, когато пълзеше по разбития кораб, напразно зовеше другарите си, а очите му премрежваше лепкава мъгла. Действителността очевидно е била малко по-друга. В ония първи часове, както после разбра, той бе извършил чудовищно много неща. Още помнеше как мъкнеше балона с филмообразуващо вещество, как запълваше пукнатините, без дори достатъчно добре да разбира за какво всъщност се опитва да се изправи и да вдигне пръскащия пяна балон. От старанието да осигури в помещението топлина и въздух в паметта му оцеляха само проблясъци от усилията да отвие някакъв вентил и тъпото недоумение, с което разглеждаше бъркотията от детайли в агрегата, чието предназначение, естествено, някога знаеше.
Много по-късно си постави диагнозата: сътресение на мозъка. Дребните увреждания от рода на три-четири счупени ребра не влизаха в сметката. А да определи причината за аварията така и не успя. Беше ли тя свързана с маневрирането близо до астероида и следователно — грешка на пилота? Или в критичния момент двигателят бе отказал? Разбира се, комисия от експерти би могла да изясни всичко това, но случаят ще я доведе тук преди да изминат не десетки, а може би и стотици години.
Не успя да разбере и как са загинали двамата му другари. Не бяха до него, когато стана катастрофата, това помнеше. Но, защо? Така или иначе те бяха останали в отсека, върху който бе попаднал ударът. Възможно е оттам да ги бе изтласкала въздушната струя. Но той предпочиташе да си мисли, че те са погребани под отломките, защото ако струята ги е изхвърлила навън, тя най-вероятно ги е запокитила по орбита и той ще види телата им като точки сред звездите, когато гледа през илюминатора, оцелял по чудо.
Впрочем всички тия мисли дойдоха по-късно. Отначало след трескавата дейност той спа. Разбира се, навремени се събуждаше и вършеше това-онова, но му се струваше, че сънува безкраен сън. Сякаш се беше разболял и лежи, като в детинството, на широкото легло, а зад прозореца цари дълга зимна селска нощ, в която се върти гъста звездна виелица. Тя се сипе право върху гърдите и не ти стига глас да изкрещиш.
Преломът, с който започна оздравяването, настъпи внезапно. Той се пробуди и стана. Тялото го болеше, но главата му беше ясна и бодра.
Добра се до креслото пред илюминатора и седна. Видя чернотата, звездите в нея и скалите, които се сриваха в бездната.
После ги гледа стотици пъти. Скалите бяха неподвижни, а звездите се въртяха (в действителност всичко беше, разбира се, точно обратното). Звездите изгряваха и залязваха — всякога от едно и също място. От време на време миниатюрно слънце чертаеше дъга. Бледите му лъчи пълзяха по мрака на черните масиви, гмуркаха се в пропастите и скоро изчезваха, за да възникнат неизбежно отново, да извървят предишния път, да докоснат същите камъни, сякаш ги движеше мъртвият механизъм на копирографа.
Всичко се повтаряше отново и отново за десети, стотен, хиляден път. Траекторията на звездите, сенките на скалите пълзяха като обороти на беззвучни колела. Винаги, непрекъснато, с несъкрушима отмереност. Изменяйки се, тук нищо не се променяше. Движейки се, оставаше неподвижно. Отивайки си, се завръщаше. Пред човека се възправяше въплъщението на механичния порядък. Най-идеалният, тъп порядък, който може да създаде въображението. Властта на природните закони тук заявяваше за себе си нагледно, такава, каквато е, грубо, като пръчките на затворническа решетка. Тя не оставяше място за случайността, и значи — за надеждата.
И човекът разбра това. Той мъжествено прие изводите. Никой не ще се сети да го търси на астероида. А дори и да хрумне някому подобна мисъл, нали неговият астероид не е нанесен в каталозите и следователно за човечеството той не съществува.
Връзка? Онова, което бе оцеляло от апаратурите, ставаше само за сглобяването на вечен двигател или друга подобна безсмислица.
По този начин изборът беше пределно ясен. Може веднага да свърши с всичко това. А може и да поживее още малко.
Той загледа с ненавист звездите. Язвителната им далечна светлина беше безпощадна. Тая светлина бе застинала сред черните бездни, в нея не бе останала нито топлина, нито надежда. Звездите бяха вече убили неговите другари. И нищо не се бе променило в света. Нищо, нищо!
Хрипливият отзвук от ръмжене ли, или от стон му помогна да се окопити. Той объркано се втренчи в стиснатите си пестници. Те трепереха. Тъмните изпъкнали вени ги оплитаха като коренища на подводни растения.
Неговият крясък. Крещи ли? Да.
— Няма нищо — дишайки тежко, измърмори той. — Може да се случи, случва се, това не е истерия…
Минута по-късно той изпълзя от креслото и, сякаш нищо не се бе случило, се зае да инвентаризира имуществото си. Отряза миналото. Сега вършеше всичко спокойно и безучастно. Дори не затова, че от резултата зависеше неговата съдба, а защото усърдната дейност придаваше на минутите някакъв смисъл и отчасти го избавяше от безплодните размишления.
Движейки се като рак, той дълго разтребва пещерата си, пъшкайки от болка, завираше се в най-тесните ъгълчета, десетки пъти преброяваше всичко. Навсякъде цареше хаос, тържество на безпорядъка и ентропията. Поряза пръста си с парче счупено стъкло и дълго, с тъпо изумление гледаше течащата кръв. После забрави за порязването. Понякога сам се оприличаваше на Плюшкин и се удивляваше, че може да мисли така. При това съзнанието му сякаш се раздвояваше. Една част от него се занимаваше с работата, извършваше пресмятанията, изпитваше болка, докато другата с хладно недоумение следеше всички действия на първата. Но, общо взето, не се чувствуваше зле. Нямаше и сянка от страх, сега не преживяваше нищо от онова, което би трябвало да преживява човек на неговото място. Това малко го плашеше. Но не му попречи да се зарадва, когато успя да намери и събере всички фигурки на шахмата.
Най-после работата се свърши. Храна имаше за много месеци. От деветте акумулаторни батерии четири бяха оцелели. Този запас му осигуряваше топлина за дълго. Ако, разбира се, не изразходва енергията за нещо друго. А ще трябва да изразходва. Системата за регенерация на въздуха, без която не би преживял и минута, въпреки вероятността да откаже, креташе. Слабо, като пулс след шок, но откакто я понагласи, в отсека можа да се установи онова равновесие на средата, което възниква в аквариум.
Аквариум! Този образ изведнъж го порази. Погледна през илюминатора към звездите и ни в клин, ни в ръкав се разкикоти. И дори болката в гърдите не успя да усмири смеха.
Аквариум, аквариум! Единственият, неповторим аквариум сред звездите. Това е толкова смешно… Аквариум, в който вяло се премята рибата Петров. Личната, частната риба на господа бога. Вместо лампички нея я осветява това миниатюрно слънце. Тя се блъска в стените, мърда перки и за нещо си мисли. Една такава забавна рибка…
Той скочи разярен. Аквариум? Риба? Сега ще им покаже! Ще пръсне илюминатора и…
Кому ще покаже? На природните закони? Че той не бил риба?
Ръцете му трепереха. Огледа се замаяно, сякаш искаше да избяга, и клюмна. Всичко е безполезно. Всичко е безполезно, затова от две безполезности трябва да избере по-добрата.
Така той реши да живее. И не просто да живее, а да записва всичко, което става с него. Записките биха могли да послужат на онзи, който ще дойде тук след много-много години. За какво — той не знаеше и не би могъл да знае, просто вярваше, че ще послужат, трябваше да послужат. По този начин животът му придобиваше смисъл, а друго не му и трябваше. В края на краищата всички хора са смъртни.
Оттогава изминаха повече от два месеца, а му се струваше, че е изминала вечност. Спеше, ядеше, описваше всяка своя крачка, гледаше звездите, разтребваше, поправяше повредите, шареше из пещерата си, мърмореше си нещо под нос, играеше шах сам със себе си. Понякога му се счуваха гласове, привиждаха му се фигури, но знаеше, че това се случва в самота, и не се плашеше. Най-много го дразнеше оня благ старчески глас, който отегчително го убеждаваше, намеквайки мъгливо за своята причастност към природните закони, че всички хора са риби в аквариум, само че не забелязват това, а на него, на Петров, му е оказана тая милост: да забележи. Той записваше и тия разговори.
И въпреки всичко дори и не помисляше да се предаде. Всякога е бил упорит. Дори се опита да направи предавател, макар предварително да знаеше, че е обречен на неуспех. От предавателя, естествено, нищо не излезе, но все пак измайстори един примитивен приемник. Две седмици приемникът мълча и пращя, а после се чу глас, който съобщи, че някой си футболист вкарал красив гол. И това бе всичко, което успя да чуе.
Изливаше болката си в записките. Това беше най-главната и най-необходимата работа. Записките хвърляха нишки към бъдещето, към другите, които никога нямаше да види, но които ще прочетат и ще разберат може би повече от онова, което е съумял да изрази с думи.
Така течеше животът му.
Скалите зад илюминатора, тъй близки и недостъпни, го мамеха все по-силно и по-силно. Естествено, той би могъл да направи отверстие и да излезе, но неизбежният разход на въздух щеше да съкрати срока на живота му. Реши да излезе, когато ще бъде все едно, не по-рано. Тогава ще си достави последното удоволствие — да поброди сред тези скали.
