Тери Брукс

Молитвената песен

ЧАСТ ПЪРВА

ГЛАВА 1

В четирите земи сезоните се сменяха. Късното лято бавно отстъпваше пред настъпващата есен. Отминали бяха дългите, спокойни дни на средата на годината, в които жегата забавяше хода на живота и човек оставаше с чувството, че има достатъчно време за всичко. Все още беше горещо, но дните бяха започнали да се скъсяват, влажният въздух да се изсушава и споменът за неотложност да се пробужда. Смяната на годишните времена беше очевидна във всичко наоколо. В горите на Шейдската долина листата бяха започнали да променят цвета си.

Брин Омсфорд спря до една от цветните лехи, които очертаваха двете страни на главната пътека към дома, и погледът й за миг се загуби сред тъмночервените листа на хвърлящия сянка клен. Той беше огромен, с широк и чепат ствол. Брин се усмихна. Старото дърво й навяваше множество спомени от детството и тя импулсивно го доближи.

Брин беше висока девойка — по-висока от родителите си и брат си Джеър. Висока беше почти колкото Роун Лий. И въпреки че стройната й фигура изглеждаше крехка, тя беше яка като всички тях. Джеър естествено би възразил, но само защото му беше трудно да преглътне факта, че е по-малкият. В крайна сметка момичето си е момиче, смяташе той.

Брин докосна нежно грапавия ствол на клена и го погали. Вдигна глава към преплетените му клони и дългите черни коси се разпиляха назад и откриха лицето й. Ако в този момент някой я видеше, той безпогрешно щеше да познае чие дете е. Преди двадесет години Еритрия изглеждаше като дъщеря си — същата мургава кожа, същите черни очи и нежни женствени черти. Единственото, което Брин не беше наследила от майка си, беше темпераментността. Тя се беше предала на Джеър. По характер Брин приличаше на баща си — невъзмутима, самоуверена и дисциплинирана. Преди време Уил Омсфорд се беше опитал да определи различията в характерите на децата си — поводът беше една по-осъдителна постъпка на Джеър. Тогава баща им беше отбелязал доста огорчен, че братът е готов да направи всичко, сестра му също, само че не преди да го обмисли. На Брин и досега не й беше ясно към кого беше насочен упрекът.

Отпусна ръце. Спомни си времето, когато беше пяла на клена песента на желанията. Тогава беше малка и изпробваше магията на елфите върху дървото. Беше средата на лятото и с песента на желанията тя превърна характерното за сезона зелено на листата в характерното за есента тъмночервено. Детското й мозъче не виждаше нищо лошо в това. Та червеният цвят е толкова по-красив от зеления. Баща й побесня. Минаха почти три години, докато дървото се възстанови от пораженията, които Брин беше нанесла върху нормалните му функции. Това беше последният път, когато тя и Джеър бяха използвали магията в присъствието на родителите си.

— Брин, моля те, помогни ми да до опаковам багажа. Викаше я майка й. Девойката погали още веднъж стария клен и се запъти към къщи.

Баща й не вярваше напълно в магията на елфите. Преди малко повече от двадесет години той използвал дадените му от друида Аланон камъни на елфите, за да закриля избраната от елфите Амбърл Елеседил при издирването на Огъня на живота. След като използвал магията на елфите се променил. Усетил го още тогава, макар и да не разбрал как станало това. Всичко се изяснило едва след раждането на Брин, а по-късно и на Джеър. Предизвиканата от магията промяна щеше да се проявява не чрез Уил Омсфорд, а чрез децата му. Те щяха да носят в себе си видимите ефекти на магията — те, а може би и много бъдещи поколения на Омсфордови, въпреки че все още не можеше да се докаже, че са носители на магията на песента на желанията.

Брин я нарече песен на желанията. Пожелаеш си нещо, пееш за него и то е твое. Поне така й се стори, когато за пръв път откри, че притежава тази сила. Малка беше, когато разбра, че с песента си може да влияе на поведението на живите същества. Можеше да променя цвета на листата на стария клен. Можеше да успокои разгневено куче. Можеше да накара дива птица да кацне на ръката й. Можеше да се превръща в част от всяко живо същество — или да превърне всяко живо същество в част от себе си. Не знаеше как го постига. То просто се получаваше. Пееше, мелодията и думите се лееха както винаги, без предварително обмисляне, без предварителна подготовка — сякаш това беше най-естественото нещо в света. Винаги осъзнаваше какво пее, но го пееше безгрижно, в плен на чувства, които не можеше да опише. Те я понасяха, увличаха и потапяха пак в нещо нейно, но някак си ново и желанието й се превръщаше в действителност.

Това беше дар на магията на елфите — или може би проклятие. Поне баща й каза така, когато откри, че тя го притежава. Брин разбра, че дълбоко в себе си той се плаши от това, което камъните на елфите можеха да направят и от това, което усещаше, че му бяха направили.

След като Брин накара кучето им да гони опашката си, докато то едва не издъхна, и направи така, че една цяла зеленчукова градина повехна, баща й взе окончателно решение. Скри камъните на елфите, за да не може никой вече да ги използва. Веднъж, преди няколко месеца, Брин забеляза на лицето на Джеър доста самодоволна усмивка. Той естествено за нищо на света нямаше да си признае, но Брин знаеше колко трудно е да се скрие нещо от брат й. Заподозря го, че е открил скривалището на баща им.

Роун Лий я посрещна на входната врата. Той беше висок и строен. Ръждиво кестенявата му коса беше пристегната през челото с широка панделка и падаше свободно върху раменете му. Дяволитите му сиви очи се присвиха закачливо:

— Няма ли най-после да ми помогнеш? Върша цялата домакинска работа, а дявол да го вземе, дори не съм член на семейството!

— Докато си тук, би трябвало да бъдеш — смъмри го тя. — Какво още има да се върши?

— Ами трябва да изнесем този багаж. Това е всичко.

В предверието бяха струпани кожени куфари и чанти с различна големина. Роун взе най-големите и каза:

— Мисля, че майка ти има нужда от теб в спалнята.

Тръгна по пътеката и Брин се запъти към спалните в задната част на къщата. Родителите й се приготвяха за обичайното есенно пътуване в намиращите се на юг от Шейдската долина общности. Обикновено липсваха от дома най-малко две седмици. Малко лечители притежаваха способностите на Уил Омсфорд, а на петстотин мили в околностите на Вейл не можеше да се намери нито един. По тази причина два пъти годишно, през пролетта и през есента, баща й пътуваше до околните села и помагаше на хората, които се нуждаеха от познанията му. Еритрия винаги го придружаваше и беше достойна негова асистентка. Тя бе почти колкото него добра в лечението на болните и страдащите. Те двамата не бяха длъжни да правят това и естествено не биха го правили, ако не бяха толкова добросъвестни. Други на тяхно място не биха си давали този труд. Но родителите на Брин имаха силно развито чувство за дълг. Те двамата бяха лечители и отдаваха живота си на тази професия със съответната сериозност и отговорност.

Докато родителите й изпълняваха милосърдната си дейност, Брин оставаше да се грижи за Джеър. Този път Роун Лий беше слязъл от планините и щеше да им прави компания.

Когато Брин влезе в спалнята, майка й я погледна, усмихна се и отметна назад дългата си черна коса. В този момент тя не изглеждаше много по-стара от Брин:

— Знаеш ли къде е брат ти? Ние сме почти готови за път.

Брин поклати глава:

— Мислех, че е с татко. Мога ли да ти помогна с нещо?

Еритрия кимна, прегърна Брин през раменете и я привлече към себе си на кревата:

— Искам да ми обещаеш нещо, Брин. Не искам да използвате песента на желанията, докато ни няма с баща ви. Нито ти, нито брат ти, разбра ли?

Брин се усмихна:

— Аз вече изобщо не я използвам — очите й изучаваха мургавото лице на майка й.

— Знам. Но Джеър не е престанал, макар да си въобразява, че аз не го подозирам. Във всеки случай баща ти и аз не искаме да я използвате, докато ни няма. Нито веднъж. Ясно ли е?

Брин се поколеба. Баща й знаеше, че магията на елфите е част от децата му, но според него това не беше нито хубаво, нито необходимо. Вие сте достатъчно интелигентни и надарени, им беше казвал неведнъж. Не са ви нужни номера или хитрости, за да доказвате себе си. Бъдете такива, каквито сте и каквито можете да бъдете, без да използвате песента на желанията. Еритрия повтаряше като ехо съветите на баща им, но по-добре от него разбираше, че децата им не биха ги изпълнили, ако преценяха, че могат да ги пренебрегнат.

За съжаление Джеър рядко проявяваше благоразумие. Брат й беше едновременно импулсивен и отчайващо вироглав. Колкото до използването на песента на желанията той беше склонен да прави точно това, което му доставя удоволствие, стига да му се разминава безнаказано.

И все пак магията на елфите действаше по различен начин при Джеър…

— Брин?

Гласът на майка й я откъсна от мислите:

— Мамо, не виждам какво лошо има, че Джеър иска да се забавлява с песента на желанията. Та това е просто една игра.

Еритрия поклати глава:

— Дори една игра може да бъде опасна, ако се използва неразумно. Освен това отдавна трябваше да ви е станало ясно, че магията на елфите никога не е безопасна. Слушай ме внимателно. Ти и брат ти вече сте достатъчно големи, за да се нуждаете от напътствията на родителите си. Но някой и друг съвет от време на време никога не е излишен. Не искам да използвате песента на желанията, докато ни няма. Тя привлича вниманието. Обещай ми, че няма да я използваш и няма да позволяваш и на Джеър да я използва.

Брин кимна с глава:

— Притесняваш се заради слуховете за Черните Призраци, нали? — Тя беше чула историите. Напоследък всички в страноприемницата ги разказваха. Черни Призраци — създадени чрез черна магия, без лица, които се появявали безшумно изневиделица. Някои твърдяха, че Господарят на магиите и творенията му отново са се върнали. — Затова ли се безпокоиш?