Тери Брукс

Магьосникът Куестър Тюс

Щом чу тези думи, младежът изпусна чашата и погледна Киви така, сякаш виждаше призрак.

— Цената — викна той. — Цената! Не знаеш ли цената каква е?

— Та нали тъкмо това те питам и аз! — възкликна Киви. — Защо така подскочи? Да не би да има нещо необичайно в тази цена?

— Доста е паднала от тази, която беше едно време, господин Киви — заекна младежът.

— Е, още по-добре, ще имам да плащам по-малко — заяви Киви. — Колко струваше?

Младежът стана бял като платно.

— Два цента — отвърна той.

— Какво? — кресна Киви. — Два цента ли? Ами тогава можеш да я продадеш и за един. И който я купи… — езикът му не можеше да се преобърне, за да изрече тези думи. Който я купи, не ще може повече да продаде тази бутилка и духът от бутилката го обладава, докато умре, а когато умре ще го завлече завинаги в ада.

КИХАВИЦАТА

Бен Холидей въздъхна угрижено. Как му се искаше да бъде където и да е, само не и тук.

Разположил се бе в закритата градина на Сребърния дворец. Тук бе любимото му място. Беше светло и проветриво. Върху плочките на пода навсякъде бяха наредени саксии с цветя и пъстротата на цветовете им бе зашеметяваща. През южните прозорци, заемащи цялата стена, струяха слънчеви лъчи и в потоците от светлина танцуваха дребни прашинки. Прозорците бяха отворени и нежни аромати нахлуваха в стаята. Тя имаше изглед непосредствено към външната градина, цялата опасана от цветни лехи и храсти, които се спускаха надолу към езерото, сред което бе кацнал дворцовият остров, и цветовете им се смесваха и преливаха, сякаш бои, стичащи се по намокрено от дъжда платно. През цялата година имаше цъфнали цветя, които регулярно се сменяха. Всеки специалист по градинарство от света, от който идваше Бен, би дал какво ли не, за да опознае тази съкровищница — това бяха растителни видове, които вирееха само в кралство Отвъдната земя и никъде другаде.

Но точно в този момент Бен би дал какво ли не, за да не бъде тъкмо тук.

— …Могъщи кралю…

— …Велики кралю…

Познатите умилкващи се обръщения го подразниха и отново му напомниха защо му бе толкова криво. Той вдигна очи към небето. За бога! Местеше поглед от саксиите към лехите с цветя, сякаш в малките им венчелистчета можеше да се открие така отчаяно търсения изход. Но това, разбира се, не ставаше и той все повече се сгушваше сред мекото кресло и размишляваше над несправедливостта на света. Не че искаше да се отърве от своя дълг. Не че вече не се интересуваше от него. Но тук поне бе неговото убежище, за бога! Тук поне можеше да бъде оставен на спокойствие!

— …и ни заграбиха всички запаси от плодове, които бяхме събирали с такъв труд!

— И бирените бъчви.

— И то само задето сме взели няколко кокошки, Ваше Величество.

— Можехме да им възстановим загубите, Ваше Величество.

— Смятахме честно да постъпим.

— Наистина.

— Вие трябва да наредите да ни върнат всичко, каквото са ни ограбили.

— Да, трябва…

И те продължаваха да бръщолевят, без дори дъх да си поемат.

Бен наблюдаваше Филип и Сот, както градинарят му плевелите в цветните лехи. Чупка гномите говореха безкрайно и несвързано и той размишляваше за превратностите на съдбата, които го бяха довели до подобна зла участ. Тези чупка гноми бяха жалка порода — ситни, подобни на порове същества, които живееха под земята и просеха, вземаха назаем, но най-вече крадяха всичко, което им се мернеше пред очите. Местеха се от място на място периодично, но настаняха ли се някъде, с нищо не можеха да бъдат прогонени. Навсякъде гледаха на тях като на голяма напаст. От друга страна, те бяха проявили неизменна вярност към Бен. Когато той купи кралство Отвъдната земя, обявено за продан в Коледната книга на желанията от фирмата „Роузънс“ — две години вече бяха минали оттогава — Филип и Сот от страна на чупка гномите бяха първите, които го признаха за крал. Те му бяха помогнали да утвърди своята власт. Помогнаха му и когато Мийкс, бившият придворен магьосник, се беше промъкнал обратно в Отвъдната земя и му бе отнел самоличността и престола. Те бяха сред малцината, които в трудни моменти му бяха засвидетелствали своето приятелство.

Въздъхна дълбоко. Е, той наистина им беше задължен, но не чак толкова. Та те бяха започнали да се възползват от неговата добронамереност по един напълно недопустим начин. Бяха пренебрегнали съзнателно установения дворцов ред, който той с труд и усилие беше наложил. Размахваха доверието му като факла, за да го преследват по всеки повод — понякога му се струваше, че това става на всеки пет минути. Бяха стигнали до него дори и тук, в последното му убежище. Не допускаха, че могат да разчитат на някой друг да прояви справедливост и безпристрастност в решаването на проблемите им. Настояваха техният „велик крал“, техният „могъщ крал“ да ги изслушва.

И все отново и отново да ги изслушва…

— …Справедливостта изисква всичко да ни върнат и възстановят — каза Филип.

— Справедливостта изисква да ни дадете няколко десетки тролове за известно време — каза Сот.

— За седмица-две — каза Филип.

— Или за месец — каза Сот.

Поне да не си навличаха сами проблемите, мрачно си мислеше Бен. Трудно е човек да е обективен и добронамерен, когато знае, че и те имат поне толкова вина, колкото и онези, срещу които се оплакват.

Филип и Сот не преставаха несвързано да бръщолевят. Кривяха изпоцапаните си лица, присвиваха очи срещу светлината, козината им бе сплъстена и проскубана. Когато размахваха пръсти и жестикулираха, по пода се посипваше кал изпод ноктите им, натрупала се там от ровичкане в земята. Дрехите им, съшити от кожа и власеница, висяха раздърпани и безцветни, с изключение на ярко червеното перо, което стърчеше забито на шапките им. Приличаха на корабокрушенци, изхвърлени кой знае как на брега на неговия живот.

— Може би ще ни обезщетите за загубите, които понесохме — говореше в това време Филип.

— Може би ще ни обезвъзмездите със сребро или злато — отекваше Сот.

Бен отчаяно тръсна глава. Стига толкова. Тъкмо се канеше да ги изгони, когато се появи Куестър, за да му спести необходимостта от това. Придворният магьосник влетя през вратата на градинската стая като изстрелян от гигантска прашка. Размахваше ръце, бялата брада и дългите му коси се ветрееха, сивата мантия с пъстроцветните кръпки се влачеше подире му, сякаш едва успяваше да го настигне.

— Успях, успях! — възкликна той без предисловия. Цял се беше зачервил от вълнение, бухалското му лице бе озарено от онова, което бе извършил. Въобще не забелязваше присъствието на чупка гномите, които проявиха милост и млъкнаха насред изречението, зяпнали.

— Какво си успял? — попита Бен, спотаил дъх. Беше се научил вече да сдържа ентусиазма си, когато се отнасяше за Куестър, защото често се случваше да се окаже печално излъган. Куестър успяваше да осъществи средно половината от онова, което си въобразяваше, че е осъществил.

— Магията, Ваше Величество! Намерих магията! Най-сетне намерих начин да… — той не довърши, продължавайки да размахва ръце. — Не, почакайте за момент! Трябва и другите да го чуят. Всички приятели трябва да се съберат. Позволих си да изпратя да ги повикат. Само за няколко кратки… Това е такова велико… А-а-а, ето ги!

През отворената врата се появи Уилоу, възхитителна, както винаги, ефирният й силует се плъзна в озарената от слънцето стая като сребърен лъч. Обърна бледозеленикавото си лице към Бен и му се усмихна с онази специална, тайна усмивка, която пазеше само за него. Вълшебно същество, тя бе ефимерна като въздух по пладне. Коболдите, Буниън и Парснип, се появиха след нея, едва тътрейки разкривените си тела, сбръчканите им маймунски лица недоверчиво ухилени, зъбести и ръбати. И те също бяха вълшебни същества, но изглеждаха като излезли от някой кошмарен сън. Абърнати се появи последен, внушителен в своята пурпурно-златиста униформа на придворен писар. Той не бе вълшебно същество, а териер, който явно смяташе себе си за човек. Той държеше кучешкото си тяло изправено и наперено и одухотворените му очи веднага стрелнаха омразните, лешоядни чупка гноми.

— Не желая да бъда в една и съща стая с тези ненавистни създания… — започна възмутено той, но бе прекъснат от Куестър Тюс, който приближаваше към него с широко разтворени ръце.

— Стари приятелю! — възкликна магьосникът. — Абърнати, имам прекрасна новина за теб! Ела, ела насам!

Той хвана Абърнати и го накара да застане в средата на стаята. Абърнати гледаше към магьосника и не можеше да повярва на очите си, докато най-сетне успя да се отърве от него.

— Да не си полудял? — попита той, оправи дрехите си и изкриви муцуна. — И какви са тези изявления за старо приятелство? Какво си си наумил пак, Куестър Тюс?

— Нещо, което не можеш дори да си представиш! — магьосникът бе целият грейнал от вълнение, докато потриваше ръце, и махна на останалите да дойдат по-близо. Те се скупчиха наоколо и Куестър сниши глас конспиративно. — Абърнати, какво ще стане, ако поискаш онова, което желаеш повече от всичко на света?

Кучето безмълвно го изгледа. После хвърли мигновен поглед към чупка гномите и отново към Куестър.

— Колко неща мога да си пожелая? Магьосникът вдигна костеливите си ръце и ги сложи ласкаво на рамото му.

— Абърнати — промълви той, — открих магия, с която мога да те преобразя от куче отново в човек!

Всички онемяха, смаяни. На всекиго бе известно как Куестър бе преобразил Абърнати от човек в куче, за да го предпази от злия син на стария крал преди години, когато онзи негодник бе изпаднал в едно от най-омразните си състояния, и как после магьосникът не бе успял да го върне в човешкия му вид. Оттогава насам Абърнати живееше като куче, съхранило човешките си длани и реч, без да губи надеждата, че някой ден все ще се намери начин да си върне човешкия облик. Разочарованият Куестър бе търсил напразно начин да го стори и често се заричаше да го намери, когато открие магическите книги, скрити от Мийкс при напускането му на Отвъдната земя. Ала подир откриването им, книгите се оказаха унищожени и оттогава никой нищо не беше чувал по въпроса. Абърнати се прокашля.