Христо Ботев

Писмо II

Когато захвана да притемнява — и на небето бива ден и нощ — то ме окружиха няколко шестокрили ангели и занесоха ме в една широка и темна стая, която имаше голямо сходство със стаите на румънска полиция. „Ти трябва да поседиш до утре под затвор“ — казаха ангелите и туриха два кофара на железните врата. „Ето ти и рай!“ — извиках аз и постарах се да изпсувам сичките канцеларии, сичките правителства и сичките полиции. — Истина казват българите, че на тоя свят съществува и „магарешки рай“. Трябваше да се търпи… Но в главата ми се въртяха различни размишления… „Боже мой, си мислех аз, защо не си дал на сичките свои създания еднакъв живот, еднаква смърт и еднакви блаженства? Види се, че и у тебе, както и в букурещките трибунали не съществува нито правда, нито правосъдие, нито човеколюбие. Право ли е, кажи ми ти, да ме затваряте за нищо и за никакво, когато дядо поп, който е най-главният виновник на сичките мои беззакония, лежи на мекички скутове и глади брадицата си като секи котарак? Ако тоя православнейши махалски бик да би ме изповядал и причестил, то аз не би се намирал в тая темница и не би псувал господарствените и божествените канцеларии…“

Моите размишления бяха прекъснати от един мек, ласкателен и елеен глас, който се раздаде из едно от темните кьошета на стаята и който ми потресе сичката душа. „Не обвинявай ме, чедо мое! — каза гласът. — Твоите страдания произхождат не по моето желание, а по ходатайството на нечестивият. Когато ти предаваше своята душа господу богу, то сатаната прие образът на бабината Гинина дъщеря и направи с мене съблазнение. Краката ми бяха заковани в букаи, ръцете ми бяха везани с дебели синджири, а брадлето ми подскачаше като кръчеталото на воденицата. Помисли си сега, крив ли съм аз? Ангелите живеят на небето, а грешниците на земята…“

Още дядо поп не беше свършил своята молитва, а друг един глас се зачу из другото кьошенце на темницата и избъбра следующите думи: „Той лъже, не вярвай му. В онова време, когато ти предаваше своята душа господу богу, дядо ти поп лежеше не на моите скутове; а съблазняваше жената на г-на Мутева… Да те пази господ от калугерин, от пияна жена и от бясна свиня.“ — „Мълчете — извиках аз и тупнах кракът си о земята. — Аз не съм ваш съдия. Когато ни повикат в небесната канцелария да дадеме сметка за своите действия, то ще да видиме кой е крив.“ — После това аз се търколих на голата земя, събух чепичетата си и заспах като къпан. Сънят ми до едно време беше покоен и дълбок, но моите дневни ощущения бяха дотолкова големи, щото и най-здравата глава трябваше да сънува. Аз видях… Почакайте… Какво видях аз?

Аз стоях в една широка и добре накитена стая, която беше осветлена с множество свещи и посред която се намираше дълъг стол, покрит с алено сукно. Подобни столове се намират само в трибуналите, които г. Пискюлиев нарича храмове на Темида. На столът се намираше голяма мастилница, три-четири пера, един куп хартии, едно жълто звънче и един железен кръст, с позлатеното тяло на Исуса Христа. Зъди тоя стол седяха три старца, които имаха бели бради и които приличаха като две капки вода на византийските икони, т.е. — които имаха плоски, безжизнени и жълти лица, голи рапоновидни кратуни, дълги гръцки носове и тънки като гайтан устни. Аз никога не съм виждал такива страшни съдии. След време аз имах щастие да се известя от блажена Теодора, че тия строги старчета са били изписани из Русия и че тяхното произхождение е класическо. „Когато австрийските императори — говореше праведната жена — получиха от провидението право да се наричат римски венценосци и да усвоят жезълът на г-на Калигула, то тия старчета бяха пренесени във Виена и тяхното правосъдие беше припознато и от най-отчаяните престъпници; но времената се измениха. Русия се ожени за византийската империя, една от гръцките «царевни» се постара да роди руско щастие и немците пренесоха своето благочестие и останките от своята стара нравственост после реформацията в Петербург заедно със строгото правосъдие. Тука съм длъжна да ти кажа, че нашата православна империя, която се грижи и за Мак Махона, и за Дон Карлоса, и за шаха Надира, и за нравствеността на небесното царство, беше дотолкова добра, щото се реши да ни изпроводи своите велики угодници и да ни накара да си направиме и ние конституционно управление и народни съдилища. От онова време и до днешният ден в ангелският рай се пущат само скопците, гръцките Марин Египетски, руските калугери, косерите, чучулигите и калугерките. За мъчениците, за великомъчениците, за свещеномъчениците и пр. райските врата отдавна вече са затворени…“

Но да оставиме блажена Теодора и нейните „велеречия“ и да разгледаме небесният трибунал. Едно от старчетата зема в ръцете си звънчето и позвони. Ангелите въведоха няколко души доволно дебели хора, а един от старчетата зема от столът една хартия и захвана да я чете: „На 20 юлия в 1874 година някои от болградските граждани (имерек)1 продадоха на власите своята вяра за една бяла кобила, за четири крадени крави, за една тютюнова кесия и за едно «аферим кьопооглу»2. Ние, българските колонисти из селата, протестираме против тая несправедливост и молиме божественият трибунал да накаже престъпниците по законът. Освен това ние молиме небесният трибунал да посъветва нашите братя власи да не турят пръстът си в устата ни, защото и най-кроткото животно бива свирепо в оние минути, когато му вадиш очите.“

Когато старчето прочете просбата, то се обърна към дебелите хора и попита ги:

— Признавате ли себе си за виновни?

— Сиромашията, скъпията и домашните разноски са в състояние да накарат да продаде душата си и най-честният човек — каза г. Хорозов и посочи с пръст към една „многоумна дама“, която седеше на един от по-първите столове горделиво и която гледаше аристократически на окружающите я предмети. — Моята фамилия говори, че секи един мъж е длъжен по-напред от сичко да не унижава достойнството на къщата си, т.е. — да облача жената си и децата си прилично, да яде и да пие сладко и да не ходи на гости без ръкавици; а ако му се не роди житото и ако не бъде в състояние да поддържи себе си пред светът с честни средства, то да стане компаньон на г-на Парушова, да се подружи с конокрадците и да се навърта сяка нощ около руската граница. В сегашното време хората не гледат вече нито на безполезната честност, нито на излишната чистота, нито на пияната правда. Мъдростта е парата, вярата е дебело прасе, надеждата е пълната гуша, а любовта е такъв един капак, който покрива сяко едно престъпление. Едно време и аз имах нещастие да мисля, че честността стои по-високо от шкембето и от гражданските приличия, но дълговременната опитност и здравият разум ме увериха, че вътрешната красота не струва ни пребиена пар?. Тряба да ви кажа и това, че ако нашите колонисти и нашите граждани да би били малко по-умни, то не би ме избрали за депутатин и не би ми дали неограничена власт да решавам тяхната съдба. Те твърде добре знаеха, че моята ръка е научена да бърка в чуждите джебове, че моята душа е везана и че на моето сърце лежат твърде важни прегрешения. Кой им е крив? Аз имам обичай да служа само на силните и на богатите, които отделят масчица и за моето чувство.

Съдиите станаха, влязоха в едно малко стайченце и седнаха да се съветват. След десетина минути тие изнесоха следующето решение: „После дълги размишления и после множество препирни небесният трибунал реши: 1) отсега нататък г. Хорозов ще да се храни из тайните фондове на различни комисии и неговото гражданско значение ще да остане на своето място, защото в слепите царства царува онзи, който има едно око, и защото между глупците и Тома има пълно право да бъде «дворянин» (чокоин); 2) на болградските патриоти ще да се окачи по едно звънче, защото сяко едно човеческо или животно стадо трябва да издава какъв-годе глас и защото звънчето играе между скотовете такава също роля, каквато играят между генералите и чиновниците декорациите; 3) на селяните, които се наричат колонисти и които са се преселили в Бесарабия да намерят по-лесен живот и по-топло кьошенце, да се даде по една юзда, по една тежка мотика и по малко хрян за под носът.“

Обвиняемите и обвинителите останаха задоволни.

След малко време едно от старчетата позвъни изново и пред страшната трибуна излязоха няколко други още „по-народолюбиви“ личности, които имаха големи „чувства“ и мазни лица. Секретаринът прочете следующето: „Известно е вече, че българският народ се бори в продължението на толкова години против гръцкото духовенство и че правителството на негово величество султанът се уплаши да се не родят по-важни требования и позволи му да основе своя независима йерархия.“ Българската радост беше необяснима. Сиромасите се молеха богу и очакваха големи облекчения и по-щастлив живот; чорбаджиите се готвеха да разделят с владиците доброволните пожертвования и обязателните данъци; Стоил Попов, отец Балабанов, Казанлъшкото „обаче“, синьор Кръстович, Иванчо, Арнаудов и др. наточиха зъбите си за владишки прасета и за порезаници; най-после, множество градски чапкъни, множество нехранимайковци, множество гръкомани, душепродавци и народопродавци, и множество словесни гъски се явиха пред лицето на представителят на екзархията и пожелаха да приемат ангелски чин, „месоядно“ посвещение, червени гащи, арнаутска нравственост и башибозушка власт. С една дума, нашето нещастно отечество и нашата още по-нещастна екзархия заприличаха твърде скоро на безжизнени лешове, над които се бяха събрали и калесани и некалесани, и звани и незвани, и гуджовци и мурджовци, и захвана се безцеремонно пирувание.

Най-напред екзархът клатеше глава на сичките свои гладни гости и стараеше се да угоди почти секиму, но скоро се убеди, че ако даже и смръдливият Златни рог да би се преобразил на рибя чорба, то и в такъв случай би било невъзможно да се отхрани сичката наша гладна и жадна челяд. Сичкото това накара дяда Антима да затвори своята кухня и да обърне коритото надоле. Тая отчаяна несправедливост от страната на дяда Антима въоружи против екзархията множество гладни шак?ли, от които първото място принадлежеше на господина Кръстовича и на отца Балабанова. О. Балабанов скръцна зъбите си, засука ръкавите си и повика екзархията на двубой; а г. Кръстович прокле своите надежди, направи на българската йерархия няколко малки пакости и успокои се при своята гъркиня. (Из сичко се види, че г. Кръстович има българска душа и славянско сърце, р.) Но най-много са ожесточени нашите цариградски банкери, които са мислили да създадат от екзархията млечна крава и да плува по Ортакьою като бъбрек в лой. „Ние, цариградските дюлгери и градинари, протестираме против дяда Антима и молиме небесният трибунал да накара екзархията да заплати 3 милиона гроша на г-на Тъпчилеща, който има деца и комуто трябват много пари.“ Старчетата отидоха изново в малка