Христо Ботев
Писмо V
Днеска аз ходих да се поразходя по небето и случайно влязох в Мохамедов рай. Вие, господине редакторе, не сте в състояние ни да си въобразите какъв е тоя рай и какви блаженства усещат неговите праведници, неговите поклонници и неговите светии. Мохамедов рай не е нищо друго, освен грамадна градина, по която са насадени кичести и вечно зелени дървета и по която текат три чудотворни реки. По една от тие реки тече мед, по друга — масло, а по третя — мляко. Пилавът е натрупан на копи, по които се навтикани множество попови лъжички. Под сяко едно дърво седи на червено кадифено шилте1 по един праведник, около когото се търкалят четирисет голи и дебели жени и няколко млади момченца. Момчетата пълнят дълги и асемиени чубуци и турят ги пред праведникът, а жените го милват, гладят му краката, чоплят му между пръстите и кадят около него различни миризливи дъхове. Близо до дясното коляно на праведникът се намират три хрусталени наргилета, на които такъмите и маркуците са накитени със злато и с елмази и които се пушат сами. Даже и небесната тюмбекия2 е направена не за мъки, а за рахатлък. Дърветата, под които седят Мохамедовите угодници, са провалени и из тях тече бистър, сладък и миризлив шербет. Но най-голямото украшение на тоя рай са жените. По една от четирисетте жени е дотолкова хубава и дотолкова гиздава, щото хероините из Хану Манук, красавиците от св. Георги и любовниците на дяда попа ми се показаха цигански вулгии3. Невежеството, г. редакторе, е убийствено в сяко едно отношение. Ако бъдъщият фабрикантин да би имал ясно понятие за Мохамедовият рай и ако негово сапунско величество да не би се приготовнало за Баламук чрез любовта на една одрана котка, то не би яло лобут от нейните нежни родители; ако хероите на Росети Георгиева да би погледали на гореказаният рай и ако да би видели безсмъртните гурии на това небесно царство, то би оставили г-на Росети без мющерии, върнали би се в Турция и целунали би се с г-на Чорапчиева и с Арнаудова ефенди; най-после, ако дядо поп да би видял това, щото гледам аз тая минута, то негово преподобие би приняло ислям и навило би на главата си голяма зелена чалма (която би му приличала много повече, нежели поповската тенджера). Втората прелест, с която се отличава Мохамедов рай, е тая, че по пътищата се търкалят торби с жълтици, сандъци с грошове и чували с ориз. А нашите българи ходят по Влашко да продават кожи и пастърма, да ядат сол с мерудийка, да живеят по дупките и да хранят различни насекоми! Ако тие будали да би имали по-голямо развитие (каквото напр. има татарствующият критик г. Михайловски), то би оставили „улица Габровени“ на дяволите и преселили би се в тая обетована земя, дето даже и Капето би станал тежък сарафин.
Аз тръгнах да ходя по райската градина. Под едно, твърде кичесто дърво седеше букурещкият турски консул, когото обикновено наричат Арапинът, и пиеше горчиво каве. Пред него стоше хероинята из Хану Манук, която днес се нарича жаба Крекетуша и която е заключила законен брак с Рача Осмокрача, и говореше му следующето:
— Ако си правдолюбив човек и ако имаш добро сърце, то те моля да хванеш сичките български хъшове, които се разхождат по Румъния и които опинат за мустакът моят узунахмак4, и да ги изпроводиш в Русчук да ги обесят. Тие хора са неприятели не само на нашата къща, но и на негово величество султанът, който ги е хранил толкова години и който ги е вардил от чуждите завоеватели.
— А коя си ти? — попита консулът хладнокръвно, като секи азиатец.
— Аз съм наследницата на българското читалище „Братска любов“; аз съм жена на великият Рак Осмокрак, който има патриотическо сърце, когато тряба да се яде, и който е готов да издави сичките българи с една лъжица вода, когато го ударят по носът и когато му кажат да си не вовира зурлата през чуждите плетища; най-после аз съм благодетелница на човеческият род, защото съм живяла в Хану Манук и защото съм лечила румъно-българските младежи от пъпки по лицето.
— Следователно, ти си докторица? — каза консулът.
— Докторица съм — отговори жаба Крекетуша и изпъчи долнята си устна така, чегато е добила воля да целуне някого. — Когато аз живеех в Хану Манук, то сичките младежи молеха бога за моето здраве…
— Не е истина, консул ефенди! — извиках аз и разсърдих се не на шега. — Между тие младежи има и такива, които и до днес още я проклинат за нейните самопожертвования. Аз познавам няколко души православни христиени, които и до тая минута принимават серни вани и mercurium et iodium.
— Мълчи, лоло jедна!5 — извика праведната жена и захвана да ме попържа така яростно и така хамалски, щото моята логика, с която аз съм се отличал в продължението на сичкият свой живот, изгуби окончателно своето значение. Земун ме надмина в сяко едно отношение.
— Но аз би желал да зная каква причина ви е накарала да се въоръжите така „пипересто“ против българските хъшове, на които вашият Рак е изял и гурелите из ушите? — попита консулът. — Аз твърде добре зная, че преди няколко години вие бяхте яростни български патриоти и готови бяхте „за триесет сребреника“ да убиете даже и русчушкият светия Мемиш паша.
— Причините са следующите — отговори жаба Крекетуша и заплака с кървави сълзи. — Първо, моят Рак, който ме хранеше в продължението на много години от гърбовете на своите ближни, се подплъзна и падна, а греховете му се разсипаха насред кръстопътят; второ, младостта ми, която беше най-скъпоценната моя стока, избеля и изтърка се; трето, българските патриоти захванаха да си прибират кесиите и да ни не дават вече доброволни пожертвувания за нашите комерчески предприятия; четвърто, единственото мое единиче, което съм аз вардила за виенските търговци и което съм родила на личен ден, стана жертва на българските хъшове, т.е. побягна скришом из къщата ми, направи блуд с един нехранимайковец и стана за смях на хората.
Консулът помисли малко и каза с азиатска подсмивка: „Каквато е била майката, такава е и дъщерята. Крушката не пада далеч от коренът си. Из сичко се види, че тя е възпитана в строга нравственост и че е видяла добри примери в къщата на майката си и на баща си.“ — „Когато нейният десети баща ходеше при майка й, то тя го посрещаше на стълбата и молеше му се да ? купи череши“, извиках аз и побягнах. Аз твърде добре знаех, че жаба Крекетуша има остри зъби и че от нейното жило страдае даже и г. Раевич.
Под друго едно дърво седеше знаменитият русчушки политико-економист Мемиш паша и четеше граматиката на г-на Йоакима Груева. Пред него стоеше един от младите български докторчета и плачеше.
— Аз ти казах вече, че твоите домогателства са напразни — каза негово превъзходителство Мемиш паша и остави граматиката на коляното си. — Правото принадлежи на по-силните и на по-достойните. Ако твоят противник е секретарин на почтената „Добродетелна дружина“, която е припозната даже и от дяда Тонковича, то той трябва да бъде секретарин и на букурещкото чистилище Дачия.
— Но аз съм избран по вишегласие — каза докторчето.
— Ако „Добродетелната дружина“ да би управляла своите дела по вишегласие и ако българското „Книжевно дружество“ да би обръщало внимание на обществените потребности, то множество мъртвеци би останали без опело и множество кръчмари би захванали да държат в кръчмите си Елисавети и Юлии. Вишегласието е опасно в сяко едно отношение. Желаеш ли да ти приведа няколко примера? Ако аз, някои от членовете на „Добродетелната дружина“, Наполеон IV и Сармусак ефенди да би питали вишегласието, то на нашите гърди не би висели различни декорации (медали), и ние не би се считали за благодетели на човеческият род.
— Вие не сте заслужили! — вика вишегласието.
— Как не сме заслужили! — казвам аз. — Ако да не би бил аз, то лудите би останали без свой представител; ако да не би била „Добродетелната дружина“, то вдовиците и маджариците би останали без кавалери; ако да не би била българската черкова, то попът би бил принуден да отвори публична къща и да играе на посадник; ако да не би била „Дачия“, то множество умствени способности би обрасли с ориз и тяхната нравственост би се затъркаляла по кьошетата; ако да не би били Чорапчиев и Стоил ефенди, то българският народ би захванал да закопава своите цванчета в земята и убил би търговията окончателно; ако да не би било българското „Книжевно дружество“, то мързеливите би останали без работа; ако да не би било галацкото училище, то г. Михайлов би бил принуден да мъти яйца; ако да не би било гюргевското училище, то учителят им не би се разхождал по Русия да търси разковничето; най-после, ако да не би били болградчани, то подлостта би изгнила и станала би непотребна за нищо и за никакво.
— Не е то така — извиках аз. — Болградчани са се решили да продадат своята народност с богоугодна цел.
Мемиш паша имаше намерение да ме изпсува, но аз затикнах ушите си и побягнах. Аз знаех твърде добре, че тоя турски светия е член на „Добродетелната дружина“, а мене се не искаше вече да мисля и да говоря за това богоугодно заведение, което твърде скоро ще да се пресели при мене и което има даже и по небесното царство свои последователи и защитници.
— Хайде, кир Пандурски, пред съдилището — ми казаха божиите ангели, и аз излязох из Мохамедов рай и упътих се към небесният трибунал.
Информация за текста
Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]
Публикация:
Вестник „Независимост“, бр. 48, г. IV, 14. 09. 1874.
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/3662]
Последна редакция: 2007-10-25 17:00:00
1
Малък дюшек за миндер.
