Джеймс Блиш

Новозавладените звезди

Книга първа

Програма на преселване

1.

Космическият кораб отново забръмча около Суини, без той да забележи промяната. Когато най-после гласът на капитан Майкълджон пак прозвуча от комутатора на стената, Суини все още лежеше свит на койката си в някакво странно състояние на пълно спокойствие, каквото никога дотогава не бе изпитвал и вероятно едва ли би съумял да го опише дори на себе си. Въпреки че пулсът му биеше, от всичко останало можеше да заключи, че е мъртъв. Нужни му бяха няколко минути, за да отговори.

— Суини, чуваш ли ме? Ти… добре ли си?

Краткото колебание в дишането на пилота накара Суини да се ухили. От гледна точка на Майкълджон, както и на по-голямата част от останалото човечество, той бе нещо повече от зле. Направо беше мъртъв.

Плътно изолирана кабина със собствена херметическа камера, водеща навън, без Суини да има достъп към другата част на космическия кораб, бе доказателство за окаяното му положение. Затова и тонът на Майкълджон бе такъв: глас на човек, който се обръща не към друго човешко същество, а към нещо, което трябва да остане затворено в една гробница.

Гробница, предназначена да отбранява Вселената отвън, а не да предпазва съдържанието си от Вселената.

— Разбира се, че съм добре — обади се Суини, като откопча колана и приседна.

Провери термометъра, който продължаваше да показва неизменното минус 194° под нулата по Фаренхайт1 — средната температура на повърхността на Ганимед, луна номер III на Юпитер.

— Изглежда, бях позадрямал. Какво има?

— Насочвам кораба в орбита. Сега сме на около хиляда мили2 от спътника. Помислих си, че може би ще искаш да го поразгледаш.

— Естествено. Благодаря, Мики.

Комутаторът отвърна:

— Хубаво. Ще ти се обадя по-късно.

Суини се вкопчи във водещата релса и се примъкна към единствения люк в центъра на кабината, като се придвижваше сравнително точно. За човек, за когото 1/6 земно притегляне е нещо нормално, свободното падане — положението на пълна безтегловност — е само един изключителен случай.

А тъкмо такъв човек беше и Суини. Човешко същество — но изключителен случай.

Той погледна навън. Знаеше точно какво ще види, беше го изучил в детайли от снимки, видеозаписи, карти и през телескопи както у дома, на Луната, така и на Марс. Когато приближаваш Ганимед в долно съединение3, както правеше Майкълджон, първото нещо, което бие на очи, е огромното овално петно, наречено Нептунов тризъбец, именувано така от най-ранните изследователи на Юпитер, защото било отбелязано с гръцката буква Ψ върху съставената от стария Хау карта. Оказало се, че названието е добре избрано: петното представлява дълбоко море със силно назъбена брегова линия — най-вече в източния си край, — което се простира от около 120° до 165° дължина и някъде от 10° до 33° северна ширина. Море от какво? О, вода, разбира се; вода, завинаги превърната в лед, твърд като канара и покрит със слой скален прах, дебел около три инча4.

Източно от Тризъбеца, все на север чак до полюса, се простира голямо триъгълно образувание, наречено Улея — насечена с преплетени коренища, разтърсвана от лавини долина, която изцяло заобикаля полюса и продължава отново нагоре в обратна посока, като се разгръща ветрилообразно в другото полукълбо. („Нагоре“, защото „север“ за космонавтите, а и за астрономите, означава „надолу“). Няма друга планета, на която да съществува нещо съвсем същото като Улея, въпреки че когато ракетата ти се спуска към Ганимед около 180°-градусовия меридиан, е възможно гледката да ти напомни на Големия плаващ пясък на Марс.

В действителност обаче няма истинска прилика. Големият плаващ пясък може би е най-хубавата земя от цялата планета Марс. Улея, от друга страна, си е Улей. В източния край на тази огромна издатина на дължина 218° и 32° северна ширина се намира една-единствена планина, висока около 9000 фута5, която, доколкото Суини знаеше, нямаше име: беше означена върху картата на Хау с гръцката буква П. Поради своята изолираност тя може лесно да се види с добър телескоп от земната Луна — когато при изгрев слънце линията, отделяща осветената от неосветена част на Ганимед, се пада в тази географска дължина, върхът й грее и се откроява в тъмнината като малка звезда. От основата на Хаувата планина П на запад, над Улея, стърчи полукръгла издатина и изглежда смущаващо и не на място в един свят, който не дава никакви други признаци за наличието на нагънати пластове.

И именно върху тази издатина живееха останалите Адаптирани хора.

Дълго време Суини се взираше в почти невидимата планина и запаления звезден пожар на върха й, като се чудеше защо гледката не предизвиква някакви реакции у него. Всяко чувство би било уместно: очакване, тревога, силно желание, каквото и да е, даже страх. Пък и фактът, че бе стоял заключен в камера повече от два месеца, трябваше досега да е породил у него неудържимо желание да се махне, та дори и само за да отиде при Адаптираните хора. Вместо това, състоянието на спокойствие продължаваше. Той не можеше да си наложи нещо повече от моментно любопитство към планината П, докато вниманието му не бе приковано от самия Юпитер, който изгряваше застрашително грамаден и крещящо обагрен само на около 600 000 мили, с точност до няколко хиляди. А и тази планета привлече вниманието му единствено защото беше по-светла, иначе беше без значение.

— Мики? — повика той другаря си, като се насили да погледне назад, надолу, към Улея.

— На линия съм, Суини. Как изглежда?

— О, като географска карта. Всички си приличат. Къде смяташ да ме оставиш? Нарежданията не предоставят ли това на нас?

— Да, но мисля, че няма избор — отвърна гласът на Майкълджон вече не толкова колебливо. — Трябва да бъде голямото плато, означено с H от Хау.

Суини огледа овалния лабиринт с леко отвращение. Присъствието му там щеше да привлича вниманието, както ако го оставеха в центъра на Морето на кризите в Лунния лабиринт. Така и каза.

— Нямаш избор — спокойно повтори Майкълджон.

На няколко пъти Майкъл изстреля ракети. За кратко време теглото на Суини се възвърна, опита се да реши накъде би се наклонило, и после отново изчезна. Сега корабът беше в орбита, но дали Майкълджон го бе насочил така, че да остане на сегашните си координати, или щеше да обикаля, кръстосвайки надлъж и шир цялата площ на спътника, Суини нямаше представа, а и не попита. Колкото по-малко знаеше по въпроса, толкова по-добре.

— Е, спускането ще е дълго — рече Суини. — Не може да се каже, че тази атмосфера е най-плътната в системата. Ще се наложи да се приземя от подветрената страна на планината. Не ми се ще да се влача поне двеста мили по платото.

— От друга страна — каза Майкълджон, — ако слезеш твърде близо, нашите приятели долу ще забележат парашута ти. Може би все пак е по-добре да те сваля в Улея. Там се въргалят толкова много отпадъци, че отраженията в радара сигурно са огромни; няма никаква вероятност да разпознаят такова дребно нещо като човек с парашут.

— Не, благодаря. Все пак има оптическо улавяне, а един парашут от фолио дори за Адаптирания човек съвсем не прилича на издаден скален хребет. Трябва да съм зад планината, където ще бъда едновременно в оптична и радарна сянка. Освен това как бих могъл да изкатеря от Улея изпъкналостта? Те не напразно са се заселили на ръба на канара.

— Това е вярно — съгласи се Майкълджон. — Добре, насочих катапулта. Ще облека скафандър и ще дойда в твоята секция.

— Добре. Кажи ми пак точно какво смяташ да правиш, докато ме няма, за да не стане така, че да вдигам тревога, а от теб да няма и следа.

По комутатора долетя металичен звук от отварянето на шкаф за скафандри. Ремъците на парашута на Суини вече бяха пристегнати, а поставянето на дихателния апарат и ларингофоните щеше да отнеме само миг. Суини не се нуждаеше от други защитни средства.

— Аз ще остана горе триста дни; ще изключа всички мощности, освен за поддържането — повтори гласът на Майкълджон от още по-голямо разстояние. — Да речем, че дотогава ти посвикнеш с нашите приятели долу и опознаеш обстановката. Ще имам готовност да получа сведения от теб на определената честота. Ти ще трябва да ми изпратиш само няколко кодирани букви — давам ги на компютъра, той ми казва какво да направя и аз съответно действам. Ако не се обадиш след триста дни, произнасям кратка, но прочувствена молитва и си тръгвам. Бог ми е свидетел, че нищичко повече не зная.

— То е достатъчно — успокои го Суини. — Да вървим!

Суини излезе от личната си херметическа камера. Като всеки истински междупланетен летателен апарат, корпусът в кораба на Майкълджон нямаше обща външна обвивка. Корабът се състоеше от основните си компоненти, включително кръглата кабина за екипажа, свързани с ажурна конструкция от надлъжни и напречни греди. Тъкмо една от най-дългите напречни греди, насочена към платото Н, щеше да послужи за катапултиране.

Суини вдигна очи към кълбото на спътника. За миг го обзе старото познато усещане, че пада; погледна надолу и премести очи към кораба, докато това чувство го напусна. Съвсем скоро той щеше да тръгне в същата посока.

Майкълджон се появи, заобиколил изпъкналостта на кръглата кабина за екипажа, като плъзгаше обувките си по метала. В обемистия си безформен скафандър той бе този, който изглеждаше като извънземен партньор в дуета.

— Готов ли си? — запита Майкълджон.

Суини кимна и легна ничком върху напречната греда, като щракна около нея застопоряващите закопчалки на ремъците. Усещаше как ръкавиците на Майкълджон докосват гърба му, докато прикрепят реактивния катапулт; сега обаче вече не виждаше нищо освен дървения плъзгач, който щеше да предпази тялото му от гредата.