Петя Божилова
Жега в Мадрид
На българите имигранти в Испания
и техните близки и приятели —
с любов.
Всяка прилика с действителни лица и събития не е случайна.
Първа част
I. Делян
— Извинете! — каза Делян.
Момичето си струваше едно извинение, макар че то се беше блъснало в него, улисано в разговор по мобилния телефон.
— Вие извинявайте! — дръпна се, леко смутено тя и му се усмихна широко.
Младежът й се усмихна в отговор. Живееше в Мадрид повече от година, но още го впечатляваха щедрите усмивки и изрази на учтивост, които испанците си разменяха на обществените места. Първите думи, които новопристигналият тук научаваше, бяха „gracias“ и „perdone“ (благодаря и извинете).
Намести по-удобно раницата с инструментите на изтръпналото си рамо и забърза напред. Централното фоайе на гарата го посрещна с обичайната за късния следобед върволица от хора. Аточа беше един от основните транспортни възли на града и ежедневно през нея минаваха десетки хиляди пътници. Жегата беше непоносима. Във вагона на метрото беше по-хладно, но тук нямаше климатик и едва се дишаше.
Делян се запъти към изхода за трети перон, откъдето тръгваше влакът за Торехон де Ардос, но се сети, че има само две цигари в омачкания пакет. „Трябва най-сетне да ги откажа“, помисли си той и се качи на ескалатора за втория етаж, за да си купи нов стек.
Пред него на металното стъпало стоеше нисък плешив мъж. В едната си ръка той държеше прашен сак, а с другата се държеше за перилото на ескалатора. Държанието му привлече вниманието на младежа. Човекът стоеше в средата на стъпалото и стискаше черната движеща се лента на перилото така, че върховете на пръстите му бяха побелели. Другите пътници стояха спокойно в дясната страна на стъпалата, както беше показано на табелите в двата края на ескалатора. По този начин правеха път на тези, които бързаха повече, да се придвижат напред. „Явно е чужденец и не е свикнал с такова съоръжение“, помисли си Делян. Погледът му се плъзна надолу по приведения гръб на мъжа. Сив, омачкан потник, къси гащета и каучукови сандали, които всяко лято заливаха сергиите на пазара в родната Стара Загора и в цяла България.
Металното стъпало, на което стоеше мъжът, се изравни с плочите, покриващи горното фоайе и потъна в тях. Мъжът стъпи неуверено на пода, пусна перилото и залитна. Делян го подхвана отзад, за да не падне и след това леко го отмести настрани, за да не пречат на потока от бързащи хора. Двама младежи се обърнаха към тях, готови да помогнат, но той им направи успокоителен жест с ръка и те продължиха пътя си.
— Добре ли си? — попита на български език Делян.
Човекът вдигна лице към него. Беше към петдесет и пет-шестдесет годишен. Две дълбоки бръчки ограждаха скованата от напрежение уста, а големите светли очи гледаха смутено под посивелите вежди.
— Познаваме ли се отнякъде, бе, младеж? — стисна той ръката, която още го крепеше.
— Познаваме се — засмя се младежът. — И да не знаем, че сме българи, се познаваме. Особено новодошлите!
Лицето на мъжа остана сковано и сериозно, а очите гледаха объркано. Делян си спомни дните, когато Вальо го посрещна на „Мендес Алиаро“ а след това две седмици го развеждаше из огромния, непознат Мадрид. „И аз гледах така, както този чичко днес“, помисли си той развеселен.
Горещината тук, горе, беше още по-голяма, но пред павилиона за цигари имаше опашка и двамата застанаха зад последния клиент. Беше младо момиче със заоблени голи рамене и дълга къдрава коса, небрежно вдигната с пъстра шнола. И Мара имаше дълга коса, но нейната беше права и с цвят на узряло жито. Делян обичаше да зарови пръсти и лице в нея и да вдишва аромата й…
Бръкна в джоба, извади пакета и взе едната от останалите две цигари. Понечи да прибере пакета, но видя как погледът на мъжа проследи движението на ръката му.
— Пушиш ли?
Мъжът смутолеви нещо като благодарност и пое цигарата с треперещи пръсти. „Не е свикнал да получава милостиня“, помисли си младежът. „Горд е. Няма да му е лесно.“
— Ще трябва да изчакаме малко. Тук, във фоайето, е забранено да се пуши.
Делян мачкаше с пръсти бялата цигара и усещаше как умората все повече го обзема. „Дано не заспя във влака“, помисли си той. Неведнъж, пребит от работата и горещината, проспиваше Торехон и се пробуждаше на следващата гара, Алкала де Енарес. Добре, че тук транспортът беше уреден и на всеки десетина минути имаше влак в двете посоки. „Още малко. Купувам цигарите, качвам се на влака и след половин час съм в квартирата под душа…“
Погледна отново към възрастния мъж до него и срещна погледа му. Имаше нещо в държанието на този човек, което го смущаваше, но не можеше да разбере какво е то, а и не му се мислеше от горещина и умора.
— От къде си? — попита Делян.
— От врачанския край съм. А ти, момче, откъде си?
— От Стара Загора.
— Аз съм служил там. Близо четирсет години има оттогава… Сякаш беше вчера.
Големите му очи се оживиха, а пръстите му мачкаха цигарата така, както преди малко стискаха парапета на ескалатора.
Делян го погледна и внезапно разбра какво в този мъж тревожеше съзнанието му. Човекът беше гладен!
— Какво ще обичате, моля?
Сепна се, взе стека с цигарите от вежливия продавач и плати. Мушна разсеяно рестото в джоба на панталона и се обърна решително към мъжа до него:
— Хайде да пием по една бира!
— Наздраве! За добре дошъл в Испания!
В кафето във фоайето беше приятно хладно. Климатикът работеше на пълни обороти и се дишаше леко. Делян с удоволствие отпи няколко глътки от запотената студена халба и подкани мъжа:
— Опитай тези наденички и испанската тортия. Не са като нашите карначета и картофени кюфтета, но са хубави. А лютите чушлета са почти като българските чорбаджийски.
Мъжът посегна към храната отначало колебливо, но след минута-две започна да се храни. Делян го изчакваше мълчаливо. Взе няколко хапки и бавно отпиваше от бирата.
— Как се казваш, бе, момче? Името ти не знам още, гледам те като гърмян заек и се не сещам да те попитам!
— Делян.
— Благодаря ти, Деляне! — мъжът протегна ръка през масичката и здраво стисна неговата. — Аз съм Димо, бай Димо от Неделчино. Така ме знаят всички.
Млъкна, след това додаде:
— Няма да забравя името ти, Деляне! Ти, чуждият, ме разбра и пожали, а… — Гласът му секна и той стисна зъби.
— От кога си тук, бай Димо?
— От две седмици.
„И от две седмици спиш на улицата.“
— Чакаше ли те някой, когато дойде?
Мъжът замълча, след това вдигна глава и погледна младежа в очите.
— Мислех си, че ще ме чака. Мой първи братовчед. Бащите ни са братя, едно име носим. Заедно сме израсли, къщите ни са в един двор… — Гласът му затрепери и той млъкна.
Делян отвори пакет с цигари, подаде го на мъжа да си вземе и сам запали една. Бай Димо смукна дълбоко дима и продължи:
— От три години е тук, в Испания. Дойде си миналия месец на село. Нова къща купи на сина, а на внучката, тя на него е кръстена, надонесе играчки, взема компютър…
Бирата се топлеше в ръката му, но той повече не отпи. Стискаше чашата с побелели пръсти, а приглушеният му глас се губеше в смеха на двама еквадорци, които пиеха по трета каня (чаша бира) на съседната маса.
— Идва си един ден моята внучка, малката, от тях и плаче. Братовчедка й играла на новия компютър, а на нея не й дали да го докосне. Вуйчо й казал, че може да го строши, а той пари струва…
Сините очи на мъжа бяха потъмнели, а невиждащият му поглед се рееше над главата на смълчания младеж срещу него.
— Майка й, дъщеря ми де, е лекарка. Какво тегло сме теглили с жената, докато ги изучим със сестра й, ние си знаем! Да ни пита човек за какво е било всичко…
— Моята майка е лекарка — каза Делян.
Думите на мъжа го върнаха години назад. Помнеше кратките, нежни милувки на вечно бързащата си майка, острата миризма на болница, която струеше от изморените й ръце и неспирното тревожно звънене на телефона. Мразеше тази болница, която му я отнемаше, а оставяше него и сестра му сами, с по един ключ от входната врата, вързан на тънките вратлета. Мразеше и студените манджи във вечните пластмасови кутии в хладилника… Мечтаеше си да се разболее тежко и майка му да се грижи за него и само за него…
Приглушеният глас срещу него го повика обратно в действителността:
— … Ето, бе, бате, давам ти номера на телефона си. Ти само ела в Мадрид, за друго грижа не бери! Аз съм насреща.
Мъжът бръкна в страничния джоб на сака, извади едно омачкано листче хартия и го подаде на Делян.
— От две седмици звъня на този телефон. Един глас ми говори нещо на испански, но нали му не разбирам.
Младежът знаеше какво му е казвал нежният женски глас от телефонния автомат: „Телефонът на който се обаждате, е изключен или…“
— Какво си работил в България, бай Димо?
— Дърводелец и резбар съм. Хубави мебели правя, тавани дървени, ламперии поставям. Къщите и вилите де съм ги стегал аз, си личат. Слава Богу, ръцете ми досега не са ме посрамили! Ама последните години…
— Какво, не върви ли?
— Кой прави сега мебели на село, бе момче? Там ковчезите най-вървят…
Тъмнокожото къдрокосо момиче, което почистваше масите в кафето, затвори двойната стъклена входна врата на заведението и окачи на нея надпис: „Затворено“. Време беше да си тръгват.
Делян се изправи, остави раницата с инструментите на стола, извади телефона от джоба си и кимна на мъжа.
— Изчакай ме тук. Сега се връщам.
Отиде на бара, седна на едно от високите кръгли столчета пред него и набра някакъв номер. Димо го наблюдаваше неподвижен как маха убедително с ръка, а веждите му се свиват над тъмните очи. На няколко пъти младежът тръскаше глава, един непослушен кичур падаше на високото чело и той не