Петя Божилова

Жега в Мадрид

На българите имигранти в Испания

и техните близки и приятели —

с любов.

Всяка прилика с действителни лица и събития не е случайна.

Първа част

I. Делян

— Извинете! — каза Делян.

Момичето си струваше едно извинение, макар че то се беше блъснало в него, улисано в разговор по мобилния телефон.

— Вие извинявайте! — дръпна се, леко смутено тя и му се усмихна широко.

Младежът й се усмихна в отговор. Живееше в Мадрид повече от година, но още го впечатляваха щедрите усмивки и изрази на учтивост, които испанците си разменяха на обществените места. Първите думи, които новопристигналият тук научаваше, бяха «gracias» и «perdone» (благодаря и извинете).

Намести по-удобно раницата с инструментите на изтръпналото си рамо и забърза напред. Централното фоайе на гарата го посрещна с обичайната за късния следобед върволица от хора. Аточа беше един от основните транспортни възли на града и ежедневно през нея минаваха десетки хиляди пътници. Жегата беше непоносима. Във вагона на метрото беше по-хладно, но тук нямаше климатик и едва се дишаше.

Делян се запъти към изхода за трети перон, откъдето тръгваше влакът за Торехон де Ардос, но се сети, че има само две цигари в омачкания пакет. «Трябва най-сетне да ги откажа», помисли си той и се качи на ескалатора за втория етаж, за да си купи нов стек.

Пред него на металното стъпало стоеше нисък плешив мъж. В едната си ръка той държеше прашен сак, а с другата се държеше за перилото на ескалатора. Държанието му привлече вниманието на младежа. Човекът стоеше в средата на стъпалото и стискаше черната движеща се лента на перилото така, че върховете на пръстите му бяха побелели. Другите пътници стояха спокойно в дясната страна на стъпалата, както беше показано на табелите в двата края на ескалатора. По този начин правеха път на тези, които бързаха повече, да се придвижат напред. «Явно е чужденец и не е свикнал с такова съоръжение», помисли си Делян. Погледът му се плъзна надолу по приведения гръб на мъжа. Сив, омачкан потник, къси гащета и каучукови сандали, които всяко лято заливаха сергиите на пазара в родната Стара Загора и в цяла България.

Металното стъпало, на което стоеше мъжът, се изравни с плочите, покриващи горното фоайе и потъна в тях. Мъжът стъпи неуверено на пода, пусна перилото и залитна. Делян го подхвана отзад, за да не падне и след това леко го отмести настрани, за да не пречат на потока от бързащи хора. Двама младежи се обърнаха към тях, готови да помогнат, но той им направи успокоителен жест с ръка и те продължиха пътя си.

— Добре ли си? — попита на български език Делян.

Човекът вдигна лице към него. Беше към петдесет и пет-шестдесет годишен. Две дълбоки бръчки ограждаха скованата от напрежение уста, а големите светли очи гледаха смутено под посивелите вежди.

— Познаваме ли се отнякъде, бе, младеж? — стисна той ръката, която още го крепеше.

— Познаваме се — засмя се младежът. — И да не знаем, че сме българи, се познаваме. Особено новодошлите!

Лицето на мъжа остана сковано и сериозно, а очите гледаха объркано. Делян си спомни дните, когато Вальо го посрещна на «Мендес Алиаро» а след това две седмици го развеждаше из огромния, непознат Мадрид. «И аз гледах така, както този чичко днес», помисли си той развеселен.

Горещината тук, горе, беше още по-голяма, но пред павилиона за цигари имаше опашка и двамата застанаха зад последния клиент. Беше младо момиче със заоблени голи рамене и дълга къдрава коса, небрежно вдигната с пъстра шнола. И Мара имаше дълга коса, но нейната беше права и с цвят на узряло жито. Делян обичаше да зарови пръсти и лице в нея и да вдишва аромата й…

Бръкна в джоба, извади пакета и взе едната от останалите две цигари. Понечи да прибере пакета, но видя как погледът на мъжа проследи движението на ръката му.

— Пушиш ли?

Мъжът смутолеви нещо като благодарност и пое цигарата с треперещи пръсти. «Не е свикнал да получава милостиня», помисли си младежът. «Горд е. Няма да му е лесно.»

— Ще трябва да изчакаме малко. Тук, във фоайето, е забранено да се пуши.

Делян мачкаше с пръсти бялата цигара и усещаше как умората все повече го обзема. «Дано не заспя във влака», помисли си той. Неведнъж, пребит от работата и горещината, проспиваше Торехон и се пробуждаше на следващата гара, Алкала де Енарес. Добре, че тук транспортът беше уреден и на всеки десетина минути имаше влак в двете посоки. «Още малко. Купувам цигарите, качвам се на влака и след половин час съм в квартирата под душа…»

Погледна отново към възрастния мъж до него и срещна погледа му. Имаше нещо в държанието на този човек, което го смущаваше, но не можеше да разбере какво е то, а и не му се мислеше от горещина и умора.

— От къде си? — попита Делян.

— От врачанския край съм. А ти, момче, откъде си?

— От Стара Загора.

— Аз съм служил там. Близо четирсет години има оттогава… Сякаш беше вчера.

Големите му очи се оживиха, а пръстите му мачкаха цигарата така, както преди малко стискаха парапета на ескалатора.

Делян го погледна и внезапно разбра какво в този мъж тревожеше съзнанието му. Човекът беше гладен!

— Какво ще обичате, моля?

Сепна се, взе стека с цигарите от вежливия продавач и плати. Мушна разсеяно рестото в джоба на панталона и се обърна решително към мъжа до него:

— Хайде да пием по една бира!

— Наздраве! За добре дошъл в Испания!

В кафето във фоайето беше приятно хладно. Климатикът работеше на пълни обороти и се дишаше леко. Делян с удоволствие отпи няколко глътки от запотената студена халба и подкани мъжа:

— Опитай тези наденички и испанската тортия. Не са като нашите карначета и картофени кюфтета, но са хубави. А лютите чушлета са почти като българските чорбаджийски.

Мъжът посегна към храната отначало колебливо, но след минута-две започна да се храни. Делян го изчакваше мълчаливо. Взе няколко хапки и бавно отпиваше от бирата.

— Как се казваш, бе, момче? Името ти не знам още, гледам те като гърмян заек и се не сещам да те попитам!

— Делян.

— Благодаря ти, Деляне! — мъжът протегна ръка през масичката и здраво стисна неговата. — Аз съм Димо, бай Димо от Неделчино. Така ме знаят всички.

Млъкна, след това додаде:

— Няма да забравя името ти, Деляне! Ти, чуждият, ме разбра и пожали, а… — Гласът му секна и той стисна зъби.

— От кога си тук, бай Димо?

— От две седмици.

«И от две седмици спиш на улицата.»

— Чакаше ли те някой, когато дойде?

Мъжът замълча, след това вдигна глава и погледна младежа в очите.

— Мислех си, че ще ме чака. Мой първи братовчед. Бащите ни са братя, едно име носим. Заедно сме израсли, къщите ни са в един двор… — Гласът му затрепери и той млъкна.

Делян отвори пакет с цигари, подаде го на мъжа да си вземе и сам запали една. Бай Димо смукна дълбоко дима и продължи:

— От три години е тук, в Испания. Дойде си миналия месец на село. Нова къща купи на сина, а на внучката, тя на него е кръстена, надонесе играчки, взема компютър…

Бирата се топлеше в ръката му, но той повече не отпи. Стискаше чашата с побелели пръсти, а приглушеният му глас се губеше в смеха на двама еквадорци, които пиеха по трета каня (чаша бира) на съседната маса.

— Идва си един ден моята внучка, малката, от тях и плаче. Братовчедка й играла на новия компютър, а на нея не й дали да го докосне. Вуйчо й казал, че може да го строши, а той пари струва…

Сините очи на мъжа бяха потъмнели, а невиждащият му поглед се рееше над главата на смълчания младеж срещу него.

— Майка й, дъщеря ми де, е лекарка. Какво тегло сме теглили с жената, докато ги изучим със сестра й, ние си знаем! Да ни пита човек за какво е било всичко…

— Моята майка е лекарка — каза Делян.

Думите на мъжа го върнаха години назад. Помнеше кратките, нежни милувки на вечно бързащата си майка, острата миризма на болница, която струеше от изморените й ръце и неспирното тревожно звънене на телефона. Мразеше тази болница, която му я отнемаше, а оставяше него и сестра му сами, с по един ключ от входната врата, вързан на тънките вратлета. Мразеше и студените манджи във вечните пластмасови кутии в хладилника… Мечтаеше си да се разболее тежко и майка му да се грижи за него и само за него…

Приглушеният глас срещу него го повика обратно в действителността:

— … Ето, бе, бате, давам ти номера на телефона си. Ти само ела в Мадрид, за друго грижа не бери! Аз съм насреща.

Мъжът бръкна в страничния джоб на сака, извади едно омачкано листче хартия и го подаде на Делян.

— От две седмици звъня на този телефон. Един глас ми говори нещо на испански, но нали му не разбирам.

Младежът знаеше какво му е казвал нежният женски глас от телефонния автомат: «Телефонът на който се обаждате, е изключен или…»

— Какво си работил в България, бай Димо?

— Дърводелец и резбар съм. Хубави мебели правя, тавани дървени, ламперии поставям. Къщите и вилите де съм ги стегал аз, си личат. Слава Богу, ръцете ми досега не са ме посрамили! Ама последните години…

— Какво, не върви ли?

— Кой прави сега мебели на село, бе момче? Там ковчезите най-вървят…

Тъмнокожото къдрокосо момиче, което почистваше масите в кафето, затвори двойната стъклена входна врата на заведението и окачи на нея надпис: «Затворено». Време беше да си тръгват.

Делян се изправи, остави раницата с инструментите на стола, извади телефона от джоба си и кимна на мъжа.