Дан Браун

Шифърът на Леонардо

Пролог

Лувърът, Париж 22:46

Известният уредник Жак Сониер с олюляване мина през сводестия вход на Голямата галерия и се хвърли към първата картина, която му попадна пред очите, платно на Караваджо. Седемдесет и три годишният старец хвана позлатената рамка и задърпа шедьовъра към себе си, докато той не се откъсна от стената. Уредникът се строполи по гръб под картината.

Както очакваше, наблизо с грохот падна желязна решетка и прегради входа. Паркетът на пода се разтърси. В далечината зазвъня аларма.

Задъхан, старецът за миг остана на земята и прецени обстановката. „Още съм жив.“ После изпълзя изпод платното и огледа просторното помещение в търсене на място, където да се скрие.

— Не мърдай — вледеняващо близо се разнесе нечий глас.

Застанал на четири крака Сониер се вцепени и бавно завъртя глава. Исполинският му преследвач го наблюдаваше иззад решетките само на четири-пет метра от него. Беше широкоплещест и висок, с призрачно бледа кожа и оредяваща бяла коса. Ирисите му бяха розови, зениците — тъмночервени. Албиносът извади пистолет от палтото си и насочи дългия заглушител през решетките право към уредника.

— Не биваше да бягаш. — Говореше с чужд акцент, ала Сониер не можеше да определи произхода му. — А сега ми кажи къде е.

— Вече ви казах — безпомощно коленичил на пода на галерията, запелтечи уредникът. — Нямам представа за какво говорите!

— Лъжеш! — Мъжът се взираше в него, съвсем неподвижен; само призрачните му очи блестяха. — Ти и твоите братя имате нещо, което не е ваше.

Старецът изтръпна. „Откъде може да знае?“

— Тази нощ то ще се върне при законните си пазители. Кажи ми къде е скрито и ще останеш жив. — Албиносът насочи пистолета към главата на уредника. — Готов ли си да умреш заради тази тайна?

Сониер се задушаваше. Мъжът наклони глава, затвори едното си око и се прицели. Уредникът вдигна ръце.

— Почакайте — бавно каза той. — Ще ви кажа каквото искате. — Старецът предпазливо изрече следващите си думи. Многократно беше репетирал тази лъжа… и всеки път се молеше никога да не се наложи да я използва. Когато свърши, албиносът се усмихна доволно.

— Да. Същото ми казаха и другите.

Сониер потръпна. „И другите ли?“

— Открих и тях — насмешливо рече гигантът. — И тримата. И сега ти потвърждаваш техните думи.

„Невъзможно!“ Истинската самоличност на уредника и неговите трима сенешали беше почти също толкова свещена, колкото древната тайна, която пазеха. Сониер разбираше, че преди да умрат, тримата му сенешали са изпълнили строгата процедура и са изрекли същата лъжа.

Албиносът отново се прицели.

— Когато умреш, аз ще съм единственият, който знае истината.

„Истината. — За миг уредникът осъзна абсолютния ужас на ситуацията. — Ако аз умра, истината завинаги ще бъде изгубена.“ Той инстинктивно се опита да се скрие.

Заглушителят глухо изтрака и старецът усети пронизваща болка в корема. Строполи се по очи… и се помъчи да овладее болката. Бавно се претърколи и отново се вторачи през решетките.

Мъжът се целеше в главата му. Уредникът затвори очи. Мислите му представляваха вихър от страх и разкаяние. В коридора отекна изщракване на празен затвор. Сониер рязко отвори очи.

Сякаш развеселен, албиносът погледна към оръжието си и се пресегна за резервен пълнител, но после, изглежда, размисли и присмехулно кимна към корема на жертвата си.

— Аз си свърших работата.

Уредникът сведе очи и видя дупката от куршум в бялата си ленена риза. Около нея тъмнееше малък кървав кръг. „Коремът ми.“ Куршумът не беше улучил сърцето. Като ветеран от La grande guerre1. Сониер бе виждал тази ужасна смърт. Оставаха му петнадесет минути, през които стомашните киселини щяха да се просмукват в гръдната му кухина и бавно да го отравят.

— Болката е добра, мосю — каза албиносът. И си тръгна.

Останал сам, Жак Сониер отново насочи очи към желязната решетка. Беше в капан. Вратите можеха да се отворят чак след двадесет минути. Докато го намереха, щеше да е мъртъв. Въпреки това не се страхуваше от смъртта.

„Трябва да предам тайната.“

Докато с мъка се изправяше на крака, си представи тримата си убити братя. Помисли си за поколенията преди тях… за задачата, която им бяха поверили. „Непрекъсната верига от знание.“

Изведнъж, въпреки всички предпазни мерки… въпреки всички механизми за сигурност… Жак Сониер бе единствената оцеляла брънка, единственият пазител на една от най-могъщите тайни.

„Трябва да измисля нещо…“

Беше затворен в Голямата галерия и имаше само един човек, на когото можеше да предаде факела. Старецът вдигна поглед към стените на разкошния си затвор. Лицата от колекцията от най-прочутите картини на света сякаш му се усмихваха като стари приятели.

Тойпотръпна от болка и призова на помощ всичките си сили. Знаеше, че отчаяната задача, която му предстоеше, ще изисква и последната му останала секунда живот.

1

Робърт Лангдън се събуди. В мрака звънеше телефон — непознат тенекиен звън. Той опипом откри нощната лампа и я включи. Намираше се в пищна ренесансова спалня с мебели в стил Луи XVI, стени с фрески и огромно махагоново легло с балдахин. „Къде съм, по дяволите?“

Жакардовият халат, който висеше на страничния стълб на леглото, имаше монограм с надпис: „ХОТЕЛ «РИЦ», ПАРИЖ“.

Мъглата постепенно започна да се разнася. Лангдън вдигна слушалката.

— Ало?

— Мосю Лангдън? — попита мъжки глас. — Надявам се, че не съм ви събудил.

Замаян, Робърт погледна часовника на нощното шкафче. 0:32. Беше спал едва час и се чувстваше като мъртъв.

— Тук е портиерът, мосю. Извинете за безпокойството, но имате гост. Твърди, че било спешно.

Лангдън все още беше замаян. „Какъв гост?“ Погледът му попадна на листовката върху нощното шкафче.

АМЕРИКАНСКИЯТ УНИВЕРСИТЕТ В ПАРИЖ

има честта да обяви

лекцията на Робърт Лангдън

професор по религиозна символика в Харвардския университет

Лангдън изпъшка. Тазвечерната лекция — придружена от прожекция на диапозитиви — за езическата символика, скрита в камъните на катедралата в Шартър, сигурно беше разрошила някои консервативни пера в публиката. Най-вероятно някой теолог го бе проследил, за да спори с него.

— Съжалявам, но съм много уморен и… — започна Лангдън.

— Mais monsieur2 — като сниши глас, настоя портиерът. — Вашият гост е важна личност.

Робърт не се и съмняваше. Въпреки нежеланието му, неговите книги за религиозната живопис и култовата символика го бяха превърнали в знаменитост в света на изкуството, а след участието му в станалия широко известен случай във Ватикана3, бе станал сто пъти по-прочут. Оттогава потокът от самомнителни историци и любители на изобразителното изкуство пред вратата му като че ли никога не секваше.

— Моля, вземете името и номера на господина и му предайте, че ще опитам да му се обадя преди във вторник да напусна Париж — каза Лангдън, като полагаше всички усилия да запази добрия тон. — Благодаря ви. — И затвори преди портиерът да успее да възрази.

После, седнал на леглото, намръщено се вторачи в рекламния надпис върху папката на хотела: „Спете като бебе в града на светлините. Сън в парижкия «Риц».“ Обърна се и уморено погледна голямото огледало в отсрещния край на стаята. Видя абсолютно непознат човек — чорлав и изтощен.

„Имаш нужда от отпуска, Робърт.“

Последната година не му се беше отразила добре, но така или иначе, доказателството в огледалото не го радваше. Обикновено проницателните му сини очи изглеждаха мътни и хлътнали. Волевата му брадичка с трапчинка по средата бе покрита с тъмна четина. Сивите кичури по слепоочията му напредваха все по-навътре в гъстата му черна коса. Макар колежките му да твърдяха, че сивото подчертавало научния му чар, Лангдън не смяташе така.

„Само да можеха да ме видят сега от «Бостън Магазин».“

За огромен срам на Робърт, предишния месец „Бостън Магазин“ го бяха номинирали сред десетте най-интересни личности в града — съмнителна чест, която му беше донесла постоянните шеги на харвардските му колеги. Тази нощ славата го бе последвала на пет хиляди километра от родината.

— Госпожи и господа… — беше обявила водещата пред препълнения „Pavillon Dauphin“4 на Американския университет в Париж. — Тазвечерният ни гост не се нуждае от представяне. Той е автор на множество книги: „Символика на тайните секти“, „Изкуството на илюминатите“, „Изчезналият език на идеограмите“ и много други. Повечето от вас учите по неговите учебници.

Студентите ентусиазирано закимаха.

— Имах намерение да ви разкажа забележителната му биография, само че… — Тя закачливо погледна Лангдън, който седеше на сцената. — Един човек от публиката току-що ми даде нещо много по… да речем по-интересно.

И водещата вдигна броя на „Бостън Магазин“. Лангдън потръпна. „Откъде го е взела, по дяволите?“ Тя започна да чете избрани извадки от безумната статия и Робърт все повече се свиваше на стола си. След половин минута публиката широко се усмихваше, а жената нямаше никакво намерение да свършва.

— И отказът на господин Лангдън публично да говори за необикновената си роля в миналогодишния ватикански конклав определено му донесе точки по нашия интригометър. — Водещата още повече възбуди интереса на публиката. — Искате ли да ви прочета още?

Присъстващите заръкопляскаха. „Някой трябва да я спре“ — мислено се помоли Лангдън, докато тя отново свеждаше поглед към списанието.

— Въпреки че професор Лангдън може и да не е красавец като някой от по-младите номинирани, този четиридесетгодишен учен притежава нещо повече от научен чар. Неговото пленително присъствие се подчертава от необикновено ниския му баритон, който студентките описват като „шоколад за ушите“.