Дейл Бейли

Да направиш машина

Ейделман бе обзет от налудничава идея. Една-единствена, но неотстъпна мисъл го обхвана внезапно и напълно, нарушавайки течението на спокойния му живот.

И ето че той застана с каменно лице право в центъра на локвата от „Спрайт“, която се разливаше. До него лежеше преобърнатата количка. Двайсет двулитрови пластмасови бутилки се бяха търкулнали от нея и от тях се разливаше зеленикавото им съдържание, което се сливаше в споменатата голяма локва. Ейделман констатира факта, но му беше все едно, тъй като бе потънал в размисли.

Когато Майк, помощник-управителят на магазина „А&Р“, където Ейделман работеше почти от десет години, го потупа по рамото, той се опита да се избави от натрапчивото видение и тръсна глава като мокър пес.

Ейделман започна да се взира в покритата с лунички физиономия на Майк. В това време купувачите се шмугваха около тях и бутаха количките си покрай лепкавата локва, като безуспешно си придаваха вид, че станалото не ги интересува.

— Слушай — каза Майк, — може би следва да закусиш? Изобщо чувстваш ли се нормално?

— Да — отвърна Ейделман. — Напълно.

— Но все пак ще отидеш да хапнеш нещо, нали така?

— Добре.

Ейделман механично повдигна рамене и се отдалечи, шляпайки направо през газираната локва, без да я забелязва.

Той беше едър мъж на трийсетина години, леко надебелял, но не и дебел. Правите му руси коси падаха безжизнено върху челото му. Не беше урод, нито красавец. В лицето му имаше някаква незавършеност, сякаш в късчето глина, над което скулпторът бе работил, току-що бяха започнали да се появяват някакви черти. Джинсите му висяха като торби, а когато се изкачваше по стълбата към столовата, всяка негова крачка се съпровождаше с джвакане, напомнящо на сочна целувка — звукът пристигаше от намокрените му обувки. Застаналият до локвата Майк го изпроводи с озадачен поглед. Тревожно намръщена зад касата, Синди също го наблюдаваше. Ейделман изобщо не забелязваше устремените към него погледи.

След като се изкачи до столовата, той и там не намери покой. За известно време Ейделман бе зает с разсъждения относно веригата от неприятности, които го преследваха в днешния ден. Отначало се изхитри да изпусне поднос с понички, след това настъпи питка хляб, накрая строши буркан с някаква туршия. Всички тези пропуски бяха съвсем нетипични за него, тъй като Ейделман бе добросъвестен и акуратен човек. Смахнатостта съвсем не беше свойствена за него. Обаче фактът си оставаше факт: той беше обхванат от натрапчивата идея от онази минута, когато се събуди в полумрака преди разсъмване и си представи същността на машината, нейната цел и предназначение — също така ясно, както осъзнаваше собствената си личност. След това беше застанал на фона на сивото небе и бе започнал да разсъждава за отговорността, която откри в себе си, която се бе появила без участието на волята и съгласието му. Той се опита да си представи как тази идея щеше измени неговия живот.

И ето че сега, в столовата, Ейделман изучаваше микро-вълновата фурна и мислеше как да използва детайлите й за създаването на машината. Нищо не можеше да го разсее: нито вонята от кофата за боклук, която бе забравил да изхвърли тази сутрин, нито безпристрастното бръмчене на флуоресцентната лампа, нито тихото потракване на кафеварката.

Когато Синди го заговори, той трепна изплашено и се обърна. Запретнала ръкавите на халата си, тя стоеше в рамката на вратата и го гледаше с повдигнати в недоумение вежди. Сидни имаше приятно, макар и некрасиво лице и тъмни, подстригани коси. Очите й бяха зелени като пролетна трева. Тя не се усмихваше, защото зъбите й по цвят и форма напомняха за древни кости, изкривени от дълго пребиваване в гроб. Веднъж Ейделман чу, как Сидни казваше на другата касиерка, че отделя пари за избелване и изправяне на зъбите си. Може би ако това някога станеше, той щеше да види усмивката й.

Впрочем Ейделман разбираше какво означава да събираш пари, когато работиш в малък магазин за продукти.

— Какво ми каза? — попита я той. Гласът му звучеше хрипливо и неуверено, сякаш не много често му се налагаше да води беседа. Всъщност така си и беше.

— Попитах те какво ти е станало? — повтори тя.

Преди да успее да й отговори, тя вече се намираше до него и прохладната й ръка бе положена върху челото му.

— Като че ли нямаш температура — обяви Сидни, свивайки устни. — Наистина ли се чувстваш добре?

— Ако трябва да бъда честен, не много — срещна той погледа й за секунда и веднага го отдръпна, проникнат от внезапен интерес към залепналите мухи по квадратните плафони на тавана.

— Така си и мислех — кимна тя. — Казах на Майк и той разреши да си тръгнеш — днес нямаме много работа.

— Да. Благодаря. Навярно ще го направя.

Когато Синди се намираше на най-горното стъпало на стълбата, Ейделман каза:

— Синди, утре бъди внимателна. Нали знаеш, проблемът с това земетресение…

— Ейделман, няма да има никакво земетресение — отвърна девойката. — Ясно е.

— О! — произнесе той.

Надяваше на същото. Много се надяваше.

Ейделман вървеше към къщи по улиците на Стауз Конърс, под сводестите куполи на дъбове и кленове, през утринното безмълвие на малкото градче.

Тишината на утрото се нарушаваше само от лая на кучета и от шумоленето на миналогодишни листа под гумите на автомобилите. Сякаш на този свят не бе останало нищо друго, освен Ейделман и залятата от слънцето улица. Въобще нищо. Но този факт не го безпокоеше. Беше привикнал към тишината, бе привикнал и към мълчанието. Целият му живот бе вписан в рамките на тишината и самотността: когато беше на деветгодишна възраст, баща му бе заминал нанякъде и не се беше завърнал, майка му почина, когато навърши двайсет и четири.

Сега тази пустота бе запълнена от мисълта за машината. Страхът и тревогата пронизваха с електрическите си заряди тялото на Ейделман. Той даже се страхуваше да помисли за евентуален неуспех.

Ейделман бе чувал за предсказанието, така както го знаеха всички в Стауз Конърс, а може би в целия щат. И никой не повярва. Над такива неща е леко да се присмееш, особено ако се вземе под внимание, че предсказанието на доктор Бернхъм съвпадна с излизането на знаменитата книга за земетресението в Лос Анжелис — земетресение, което той не бе могъл да предскаже. Над книгата му издевателствуваха всички утринни комедийни шоута. Да, освен това и тази нелепа точност… По думите на Джейк Бернхъм, земята трябваше да потрепери в сряда, на двайсет и трети март, точно в пет часа сутринта и именно в град Стауз Конърс, щат Мисури.

Когато в новините съобщиха за предсказанието, жителите на града повдигнаха рамене и сякаш като че ли нищо не се е случило се върнаха към обичайния си живот. И Ейделман постъпи точно така.

Но само до миналата нощ. До този сън.

Той сънува, че стои на външния вход на старата, олющена къща, която бе наследил от майка си. На двора бе ясно и слънчево. Пред вратата видя Сидни, беше облечена с униформената си престилка. Косите на девойката искряха от слънцето, некрасивото й лице светеше от радост. Тя се усмихваше, а зъбите й бяха бели-бели.

Ейделман се спусна към нея откъм входа на къщата и тръгна по пропуканата, обрасла с трева пътека. Земята се разклати под краката му — така, както късче хартия кръжи в въздуха при затишие или както се разбягват кръговете от камък, хвърлен в спокойна вода. Чувството бе такова, че сякаш планетите се бяха откъснали от котвата си. Той дочуваше как къщата зад него се руши. Гредите й трещяха и се чупеха като сухи пистолетни изстрели, а мертеците се разцепваха със звук на скъсани сухожилия. Мазилката, която се сипеше, шумеше като изсъхнали листа.

Ейделман дочу всички тези звуци и ги възприе с част от съзнанието си, но те му се струваха далечни и незначителни, като шум от превозни средства по оживена улица. Цялото му внимание се прикова към Синди и към открилата се в земята широка цепнатина, която ги разделяше. Пътечката изчезваше под краката й и се плъзгаше в недрата на планетата, а девойката падаше в бездната, като напразно се опитваше да се захване за сипещата се почва, разтворила уста в беззвучен вик. Ейделман направи крачка към нея и й протегна ръка, опитвайки се да удържи равновесие въпреки бясното клатене, но Сидни пропадаше под земята, а разпуканият асфалт на пътечката се подуваше пред него и го поваляше на земята. Раздаде се грохот, сякаш сто врати се бяха затръшнали наведнъж, после земята потръпна за последен път и замря.

Ейделман се изправи на крака. Цепнатината се затвори. Той стоеше самотен пред суха пустинна равнина, където не се забелязваше нито тревичка.

… След като се събуди, Ейделман видя машината, чиито пламтящи контури се очертаваха върху тъмния таван. И вече знаеше, че може да я направи. Беше длъжен.

Домът, който бе наследил от майка си, се намираше на широка сенчеста улица, зад потъмняла от дъждовете ограда. Къщата беше на почти сто години и бе неумолимо грохнала. Прозорците на тавана й наблюдаваха с пусти очи изпод провисналите керемиди на покрива. Пантите им бяха ръждясали. Тръгнала откъм тавана, отдавна положената боя се белеше като змийска кожа. По паркета, някога гордост на майка му и бивш източник на грижите й, който сега беше доста надраскан, глухо звучаха самотните стъпки на Ейделман. Той се стараеше да поддържа порядък в дома си — по протрития килим нямаше прашинка, по кухненските съдове нито петънце, но всичко беше покрито с оттенък на овехтялост и посърналост, като на стара пожълтяла фотография. Ейделман нямаше нито време, нито пари, за да поддържа дома си така, както правеше майка му, след като баща му го напусна, когато част от стаите се даваха под наем и в къщата цареше младост и веселие.

Ейделман методично обхождаше стаите една по една — през лъчите на златистата светлина, която проникваше между пердетата, през сенките и застоялия въздух. Той събираше вещи, останали от родителите му. Надникваше в килера и под стълбата, разтваряше врати, които не бяха отваряни с години, изследваше гостните стаи със старинни железни кревати и порцеланови умивалници. Отдавна несмазваните панти скърцаха. Над стълбата се разнасяше чукане и грохот, защото Ейдеман събираше детайли за своята машина, мъкнеше ги през поредицата от запустели стаи и ги довличаше до просторната галерия, която се намираше до източната стена на къщата.