Бил Брайсън

Кратка история на почти всичко

Физикът Лео Силард съобщил веднъж на приятеля си Ханс Бетхе, че възнамерява да си води дневник:

— Нямам намерение да публикувам. Само ще записвам фактите за информация на Господа.

— Не мислиш ли, че Господ знае фактите? — попитал Бетхе.

— Да — казал Силард — Знае фактите, но Той не знае тази версия на фактите.

Благодарности

Седя си тук, в началото на 2003 г., и пред себе си имам няколко страници от ръкописа с величествено написани върху тях насърчителни и тактични забележки от Иън Татерсал от Американския природонаучен музей, които сочат между другото, че Perigueux не е винопроизводителен район, че е находчиво, но малко неправоверно от моя страна да слагам в курсив класификационните разделения над ниво род и вид, че непрекъснато греша правописа на Olorgesaille (място, което едва наскоро посетих) и така нататък в същия дух в рамките на текст от две глави, които обхващат неговата област на специализация — ранният човек.

Бог знае колко още други смущаващи писания може би се крият из тези страници, но именно благодарение на д-р Татерсал и всички останали, които сега ще спомена, няма още стотици други такива. Не мога да изкажа подходящо благодарността си на тези, които ми помогнаха в подготовката на тази книга. Особено съм задължен на следните хора, които бяха еднакво великодушни и любезни, като показаха най-стоическо търпение при отговора на един прост и безкрайно повтарян въпрос: „Извинете, но може ли да обясните това отново?“

В Съединените Щати: Иън Татерсал от Американския природонаучен музей в Ню Йорк; Джон Торстенсен, Мери К. Хъдсън и Дейвид Бланчфлаур от колежа „Дартмът“ в Хановер, Ню Хампшир; д-р Уилям Абду и д-р Брайън Марш от „Дартмът-Хитчкок Медикъл Сентър“ в Ливан, Ню Хампшир; Рей Андерсън и Брайън Уитцке от Айовския департамент по природни ресурси, Айова Сити; Майк Вурхес от Университета на Небраска и Държавен парк „Ашфол Фосил Бедс“ близо до Орчард, Небраска; Чък Офенбургер от Университета „Буена Виста“, Сторм Лейк, Айова; Кен Ранкърт, директор изследвания в обсерваторията „Маунт Уошингтън“, Горхъм, Ню Хампшир; Пол Дос, геолог от Националния парк „Йелоустоун“ и съпругата му Хайди, също от Националния парк; Франк Азаро от Калифорнийския университет в Бъркли; Оливър Пайн и Лин Адисън от Националното географско дружество; Джеймс О. Фарлоу от Университета „Индиана-Пурдю“; Роджър Л. Ларсън, професор по морска геофизика, Университет „Роуд Айланд“; Джеф Гуин от вестник Форт Уърт Стар Телеграм; Джери Кастен от Далас, Тексас; служителите от Историческото дружество на Айова в Демойн.

В Англия: Дейвид Каплин от „Империъл Колидж“, Лондон; Ричърд Фортей, Лен Елис и Кати Уей от Природно-историческия музей; Мартин Раф от „Юнивърсити Колидж“, Лондон; Розалинд Хардинг от Института по биологична антропология в Оксфорд; д-р Лоурънс Смайе, бивш сътрудник на „Уелкъм Институт“; Кийт Блакмор от вестник „Таймс“.

В Австралия: Преподобния Робърт Евънс от Хейзълбрук, Нов Южен Уелс; Алън Торн и Виктория Бенет от Австралийския национален университет в Канбера; Луиз Бърк и Джон Холи от Канбера; Ан Милн от „Сидни Морнинг Хералд“; Иън Новак, бивш сътрудник на Геоложкото дружество в Западна Австралия; Томас Х. Рич от Музея „Виктория“; Тим Фланъри, директор на Южноавстралийския музей в Аделаида; много услужливият персонал от Държавната библиотека на Нов Южен Уелс в Сидни.

И от другаде: Сю Супервил, мениджър на информационен център в Музея на Нова Зеландия в Уелингтън и д-р Ема Мбуа, д-р Коен Маес и Джилани Нгала от Националния музей на Кения в Найроби.

Също така съм изключително задължен на Патрик Янсън-Смит, Джерълд Хауард, Мариан Велманс, Алисън Тулет, Лари Фили, Стийв Рубин, Джед Матс, Каол Хиън; Чарлс Елиът, Дейвид Брайсън, Фели-сити Брайсън, Дан МакЛийн, Ник Съдърн, Патрик Галахър, Лари Ашмийд, както и на несравнимите и сърдечни служители на библиотеката „Хау“ в Хановер, Ню Хампшир.

И най-вече, както винаги, дълбоката ми благодарност към моята скъпа, търпелива, несравнима съпруга Синтия.

Въведение

Добре дошли. И моите поздравления. Радостен съм, че успяхте. Не беше лесно да дойдете тук, знам. Всъщност, мисля, че беше малко по-трудно, отколкото го осъзнавате.

Като начало ще ви кажа, че за да бъдете тук сега, трилиони движещи се атоми е трябвало някак си да се съберат и подредят заедно по сложен и учудващо съгласуван начин, за да ви създадат. Тази подредба е толкова специализирана и специфична, че никога не е била опитвана преди това и ще съществува само веднъж. През следващите много години (надяваме се) тези малки частици търпеливо ще участват в милиардите на брой умели съвместни усилия, нужни, за да бъдете в добра форма и да можете да изпитате страхотно приятното, но обикновено недооценявано състояние, познато като съществуване.

Защо атомите си правят този труд, си е малка загадка. Да бъдат ваши градивни елементи, не е приятно преживяване на атомно ниво. При цялата им всеотдайност вашите атоми в действителност не ги е грижа за вас — всъщност те дори не знаят, що за нещо сте вие. Не знаят дори, че те са във вас. В края на краищата, те са частици, непритежаващи разум, и дори те самите не са живи. (Интересен е фактът, че ако с пинцети изваждате атом по атом от себе си, ще получите купчина от фин атомен прашец, който никога не е бил жив, но който някога сте били вие.) И все пак, някак си през периода на вашето съществуване атомите ви ще се подчиняват на една-единствена неизменна цел: да се грижат вие да бъдете това, което сте.

Лошата новина е, че атомите са непостоянни и времето им на всеотдайност е мимолетно — наистина мимолетно. Дори един дълголетен човешки живот възлиза на само 650 000 часа. И когато този скромен предел се достигне, поради неизвестни причини атомите ви ще спрат да работят за вас, после тихо ще се разединят и ще станат част от нещо друго. И с това те ще са изпълнили задачата да осигурят вашето съществуване на този свят.

Все пак, трябва да се радвате, че това въобще се случва. Общо казано, другаде във вселената такова нещо не се случва, доколкото можем да знаем засега. Това определено е странно, тъй като атомите, които толкова свободно и свойствено се събират, за да образуват живи същества на Земята, са абсолютно същите атоми, които отказват да правят същото другаде. Каквито и да са, на ниво химия живите форми са изключително еднообразни — въглерод, водород, малко калций, примес от сяра, мъничко прашец от другите съвсем обикновени елементи — нищо, което няма да намерите в която и да е обикновена аптека — и само това е, което е нужно. Това, разбира се, е чудото на живота.

Независимо дали атомите сътворяват живот или не, на други места във вселената те сътворяват много други неща; всъщност те сътворяват всичко останало. Без тях не би имало вода, въздух или скали, звезди и планети, нямаше да има далечни газообразни облаци или спираловидни мъглявини, или всички онези неща, които правят вселената толкова полезно материална. Атомите са толкова многобройни и нужни, че с лекота пропускаме факта, че въобще не е нужно те да съществуват. Няма закон, който да изисква вселената да се запълва с частици материя или да произвежда светлина, гравитация и другите явления, от които нашето съществуване зависи. Всъщност въобще не е нужно да има вселена. Доста дълго време такава не е имало. Не е имало атоми и вселена, в която те да се движат. Не е имало нищо — въобще нищо никъде.

Така че, слава Богу, че има атоми. Но фактът, че има атоми и че те се събират заедно с желание, е само част от това, което е спомогнало да съществувате. За да бъдете тук сега, живи в двайсет и първи век и достатъчно умни, за да го осъзнавате, е трябвало да сте наследили една изключителна поредица от биологически късмет. Оцеляването на Земята е учудващо трудна работа. От милиардите и милиарди видове живи същества, които са съществували откакто се е появил животът, повечето — 99,99%, са изчезнали. Животът на Земята, както се вижда, е не само кратък, но и обезсърчаващо слаб. Странна черта на съществуването ни е, че сме на планета, която е много добра да насърчава развитието на живите форми, но която е дори по-добра в тяхното унищожаване.

Живите същества (растения и животни) на Земята съществуват около четири милиона години, така че ако искате да просъществувате милиарди години, е нужно да сте толкова гъвкави, колкото и атомите, които са ви сътворили. Трябва да сте готови да променяте всичко у вас — форма, размер, цвят, видова принадлежност, всичко — и да го правите отново и отново. Това е по-лесно да се каже, отколкото да се направи, тъй като процесът на промяна е случаен. За да се превърнете от „протоплазмена първична атомна капчица“ (както е в песента на Гилбърт и Съливан) в разумен и изправен съвременен човек, е било нужна мутацията на нови и нови белези в точно определен момент и по точно определен начин през един изключително дълъг период. Така че през различни периоди на последните 3,8 милиарда години сте ненавиждали кислорода, а след това сте му били всецяло отдадени, пораснали са ви перки и крайници, плували сте пъргаво, снасяли сте яйца, били сте гладки, били сте с козина, живели сте под земята, на дърветата, били сте големи колкото елен и малки като мишка, както и милион други неща. При най-малкото отклонение от тези еволюционни промени сега щяхте да лижете водорасли от стените на пещерите, да клечите като морж на някое каменисто крайбрежие или да изхвърляте въздух през дупка на върха на главата си, преди да се гмурнете 20 метра дълбоко в морето за хапка вкусни пясъчни червеи.

Не само че сте имали достатъчно късмет да сте свързани от незапомнени времена към привилегирована еволюционна линия, но сте и изключително — да кажем чудотворно — късметлия по отношение на собствените ви предци. Помислете върху факта, че през 3,8 милиарда години — период от време по-дълъг от съществуването на планините, реките и океаните на Земята — всеки един от вашите предци и по двете линии е бил достатъ