Ален Бомбар
Да оцелееш…
Тази неделя, 19 октомври, вятърът изглежда благоприятен. Посока — север-североизток. Тъкмо пасата чаках с нетърпение, за да потегля.
Една френска яхта ще ме изтегли от пристанището на Лас Палмас. Около мен цари особена атмосфера, в която намирам не само нужното ми сега приятелство, но и едно затрогващо разбиране. Консулът на Франция ме изпраща до яхтклуба. Прегръщам го и се разделяме. Отправям се към „Еретик“ с бащата на Боатьо. Съоръженията и провизиите, предварително проверени от консулските власти, както и току-що подареният ми радиоприемник бяха вече натоварени. Ветроходи с всевъзможни размери и форми се стрелкаха, щъкаха непрекъснато край мен — белите им ветрила приличаха на чайки; минавайки край мен, стопаните им понякога ме прекръстваха, за да ми върви. Дълбоко в сърцето си аз чувствувах, че започваше голямото изпитание.
Виждах само офицерския учебен кораб на испанския военноморски флот и вече мислех, че съм сам в морето, когато получих последния поздрав, най-тържествения: на ветрохода свиха трите марсела и рязко ги спуснаха сред плющенето на вятъра и ветрилата. За мен това беше като звън на камбани — сякаш приветствуваха успешния завършек, а не началото на пътешествието ми.
Вечерта беше извънредно спокойна. Вятърът се задържаше север-североизток и лодката напредваше равномерно със средна скорост три възла и половина1 на юг от остров Гран Канария. Ето какви намерения имах: най-напред да се спусна на юг-югоизток, преди да поема право на запад. Бях решил да не вземам веднага пълен запад, за да избягна Саргасово море, което заедно с По-т-о Ноар беше най-опасната от клопките, които трябваше да заобикалям.
Още в понеделник около мен се появиха първите признаци на живот. За нещастие това бяха само малки рибки, която плуваха пред лодката, като да ме водят. Трудно се хващаха, пък и нямаше да се нахраня с тях. Вече започнах да се безпокоя, че безветрието ще трае дълго, когато след пладне задуха вятърът, който ми даде възможност най-после да се отправя към двайсет и първия градус.
Пасатът се засилваше все повече и повече. Скоро се разрази буря. Ту вдигайки ме на гребена, ту хвърляйки ме в падините си, големите вълни последователно ме закриляха и ме излагаха на вятъра. Наоколо ми се разбиваха вълни. Какво ли щеше да стане с мен, ако се окажех под рухващата им течна маса?
Безпомощен, но уверен в устойчивостта на лодката си аз заспах, надявайки се на нощ без сънища. Прекарах нощ е кошмари. Сънувах, че водата се вдига около мен и поглъща всичко. Започнах да се мятам. В лодката ли съм още? Плувам с всичка сила. Смъртно уплашен, аз се събуждам — вода залива „Еретик“. Съобразявам, че една вълна току-що се е разбила точно отгоре ни. Трябва да изгреба водата на всяка цена. Само мощните гумени поплавъци се показват над водата — отвсякъде море и море. „Еретик“ продължава невъзмутимо пътя си като плаваща развалина. Но аз нямам право, нямам време да се отчайвам. Отначало почти инстинктивно започвам да изгребвам с две ръце, след туй с шапката си — абсурдно приспособление за тази непосилна задача. Трябваше да се изгребва доста бързо, сред най-големите вълни, за да може „Еретик“ да се вдигне отгоре. Дори да имах истинска черпалка, трябваше да продължа със същото изтощително темпо; всяка по-голяма вълна, която ни застигаше, блъскаше ужасно в задната преграда и правеше ненужни, смешни, отчайващи моите десетминутни или четвъртчасови усилия. И аз се чудя как, тъй измръзнал, съм могъл да издържа тия два часа — защото тъкмо два часа работа ми трябваше, за да вдигна лодката над вълните. Корабокрушенецо, бъди винаги по-упорит от морето — и ще успееш!
Бях се спасил, но водата бе просмукала всичко; макар слънцето да я изпари, „Еретик“ се покри с тънък пласт сол, който нощната влага щеше да подгизва всяка вечер. Лодката се бе превърнала в истинска солница. Всичките ми съоръжения се намираха в непромокаеми торби, радиото не беше засегнато, но в замяна на това кибритът се бе намокрил. Нареждам клечките наоколо, да изсъхнат на слънцето. Не зная какво ще излезе от това, но трябва винаги и всичко да се опитва. За щастие имам стотина кутийки — сега ще трябва да издраскам по цяла кутия, докато намеря една клечка, която да пали.
Още виждам сушата; мисля си, че това е вече последно. Във всеки случай вече бях сигурен, че „Еретик“ не може да се обърне. Той се бе държал, така и очаквах, като акваплан, като платформа на гребена на вълната, по която се бе плъзгал, без да оказва съпротива. Вече имаше голяма вероятност поне лодката да достигне отвъдния бряг на океана.
На 23-и — четвъртък, нищо не съм писал в дневника си, защото нямах време — цял ден се занимавах с шивачество. Вятърът се бе вдигнал в нужната посока — тъкмо североизточният пасат трябваше да ме отведе чак до Антилските острови. Съдбата, както е известно, обича да се шегува: едва се бе закрепил вятърът и ветрилото ми се съдра — това мое вярно ветрило, което ме бе откарало от Монако до Канарските острови. Kато тръгвах, бях решил да си служа с него възможно най-дълго и да го заменя с новото ветрило, което носех, едва в деня, когато то вече нямаше да може да изпълнява предназначението си. Но не мислех, уви, че това ще се случи толкова скоро! И тъй, спускам аз плаващата котва, свалям ветрилото и закрепвам новото на реята. Половин час по-късно силен вятър го отнася; виждам как се вдига нагоре като хвърчило, отлита и се забива малко по-далече във вълните. Бе повлякло със себе си всички въжета, които го прикрепваха, шкота и флага включително.
И тъй, пак опирам до моето старо съдрано ветрило и примирен започвам да го шия. Разполагам само с най-обикновена черна макара и най-обикновени игли. Не мога да простра пред себе си цялото ръкоделие, много е тясно. Трябва малко по малко да напредвам в скъсаното, както напредвах сред вълните, както щях да напредвам във времето. До вечерта едва успявам да свърша; доста уморен и тъй като не желая да подлагам ръкоделието си на прекалено тежки изпитания — все пак то ми е последното и не искам да оставам и без него, — аз спускам плаващата котва и си лягам; понякога трябва да знаеш да губиш и ценни часове.
Засега вълните са високи и бели на върха. Морето се смее и си показва зъбите като капризно палаво дете. И тъй като човек крие страха си пред децата, аз вдигам закърпеното си ветрило. Около мен се появяват големи зелени и сини петна. Риби. Река ли да посегна, те бързо се отдалечават, гмуркат се и изчезват в морските дълбини. Все пак трябва да успея да хвана риба. През целия този 24 октомври се мъча да закривя острието на ножа — бавно, без да го чупя, използвайки плоското си гребло като наковалня. Тогава завързвам с връв дръжката на ножа си за края на греблото, за да се опитам да улуча първата риба, която ще се доближи край мен. Всяко нещо на борда може да послужи за вързалка — някоя вратовръзка, връзки за обувки, някой колан, въжета… Корабокрушенецът все ще намери нещо. Докато се мотаех с тези си занимания, за моя почуда над главата ми прелитат и няколко птици. Бях убеден, че щом се отделя от брега, няма да ги видя вече. Още един предразсъдък на сухоземеца. Нямаше ден, в който да не забележа птици. Една от тях сякаш се бе привързала към мен: всеки ден от моето пътуване, та чак до края тя идваше към четири часа да направи няколко кръга над „Еретик“.
Събота, 25 октомври, след като само бях ранил няколко риби, аз извадих първата златоперка от водата. Бях спасен: вече имах и храна, и питие, и стръв, и въдици, защото зад кукообразния оперкулум2 се намираше великолепна естествена въдица, която се среща в гробниците на предисторическия човек и чиято употреба аз отново въведох.
Първата ми въдица беше готова. Сега всеки ден щях да имам богата и пребогата трапеза. Нямаше да зная повече ни глад, ни жажда. Тъкмо това беше най-голямата ерес в моето положение на корабокрушенец.
Вятърът духаше непрестанно. Не свалях ветрилото ден и нощ — вече нямаше острови, които да избягвам, оставях се на въздушното течение, което ме тласкаше, и плавайки с истински попътен вятър, аз се носех по диплещите се пред мен вълни. Тъй както скоростта дава равновесие на велосипедиста, така и те ми носеха сигурност; защото при всяко спиране вълната удряше силно по задната преграда, разбиваше се и ме заливаше. Тогава ме обзе чувство, което би могло да се нарече „тревога за съоръженията“, тревога и страх, че съоръженията ми няма да издържат и най-вече кърпеното ми ветрило.
Когато още на втория ден от тръгването си се измокрях пелият, аз открих, че дрехите, макар и мокри, задържат телесната топлина. Бях облечен като най-обикновен корабокрушенец — с панталон, риза, пуловер и сако.
Опитът ме научи да не се смея на булонските събирачки на миди и скариди, които обличат най-топлата си рокля, обуват най-дебелите си вълнени чорапи, най-затворените си обувки и тъй влизат в морето.
Втората седмица започна с празник, който леко ми помрачи настроението. Рожденият ми ден. Когато пристигнах в Барбейдос и ме питаха за възрастта ми, бях свикнал да отговарям:
„Навърших двайсет и седем години в морето…“
Все пак съдбата се показва благосклонна към мен и ми направи подарък за празника. Въдицата, завързана за една връвчица, се влачеше след лодката. Внезапно една голяма птица, която англичаните наричат sheakwater3 и чието френско название още не съм намерил, се спуска към стръвта — летяща риба, без главата. Издърпвам гостенката на борда, малко притеснен да не би клюнът й да пробие гумените цилиндри, и й извих врата.
За първи път в живота си ядях сурова птица, но в края на краищата нали преспокойно си ядем сурово кълцано месо — защо да не ядем тогава и сурова птица? Разделих я на две — едната половина за днес, а другата сложих на слънце, да съхне за следващия ден. Напразно се надявах, че най-после щях да хапна нещо, което да няма вкус на риба. Бях ужасно разочарован. Месото беше превъзходно, но имаше привкус на „морски плод“.
