Шърли Бъзби

Среднощен маскарад

ПЪРВА ЧАСТ

МАСКАРАД

ГЛАВА ПЪРВА

Библиотеката в Уилоуглен — макар овехтяла и мръсна — беше обичайното убежище на Мелиса Сеймур, ала не можа да й помогне в онази много особена слънчева утрин през пролетта на 1814 година. Вместо да почерпи от познатата обстановка спокойствието и вътрешното съсредоточаване, които й бяха необходими, за да застане лице в лице с разгневения си чичо, тя се оказа в центъра на една от онези неприятни сцени, които винаги се беше стремила да избягва. От друга страна, би трябвало да знае, че няма да се отърве толкова леко от милия си чичо — щом започнеше да се изказва, Джош Манчестър не спираше, докато не излее всичко, насъбрало се на езика му.

Беглият поглед, който девойката хвърли към застаналия в другия край на помещението мъж, беше придружен с дълбока въздишка. Всъщност, тя много обичаше чичо си Джош. Двамата с по-младия й брат Закари се радваха на посещенията му и обичаха нежно съпругата му леля Сали, единствената сестра на починалия им баща, но от известно време насам…

— Е, Лиса? — заговори строго Джош. — Какво чувам? — Без да изчака отговора на Мелиса, той продължи: — Сигурно си представяш колко се изненадах, когато тази сутрин един от най-старите ми и най-верни приятели — между другото, един от най-богатите и уважавани плантатори в цяла северна Луизиана — спомена пред мен, че отново си отказала на сина му. — В сините очи на Джош се четяха разочарование и искрено объркване, тонът на гласа му беше изпълнен с неверие и в същото време с примирение: — Приемам, че е станало някакво недоразумение… Не е възможно да си отхвърлила такова блестящо предложение за женитба!

Темата за женитбата на Мелиса, или по-скоро за отказа й да се омъжи, не беше нова. В началото Джош се шегуваше с нея и не преставаше да я дразни, макар и добродушно, че ако кара така, ще си остане стара мома. За съжаление от доста време насам отношението му беше променено и това правеше Мелиса много нещастна.

Упоритият й отказ да мине под венчило щеше да се сблъска с неразбирането на Джош дори при много по-благоприятни обстоятелства: нима женитбата в съответствие със заеманото обществено положение не беше най-съкровеното желание на всяка почтена девица? Нима бракът не беше единственото оправдание за съществуването й — това и задачата да ражда деца и да се харесва на съпруга си? Нима собствените му три дъщери не бяха очаквали с нетърпение деня на сватбата си? И нима не бяха изпълнили дълга си и не бяха взели послушно онези мъже, които беше избрал добрият им баща? Защо тази красива и жизнена племенница не проявяваше същото послушание? Особено сега, когато женитбата й щеше да бъде от полза на цялото семейство?

Мелиса отново въздъхна и за кой ли път си пожела отдавна починалият й дядо да не беше свързал достъпа до управляваното под попечителство имущество с такива смешни условия. Или пък тази глупава война с Англия да не беше повлияла толкова неблагоприятно върху капиталовложенията на чичо й, както се счете задължена да прибави.

Избухналата през 1812 година война между Англия и Съединените щати беше сложила край на бързо развиващата се между двете страни търговия. Твърдеше се, че поводът за избухването на войната бил насилственото набиране на американски матроси за английската флота, но не по-малко важна причина беше завладяването на Канада, извършено от решителни американски заселници. Войната продължаваше вече втора година и се ползваше със същата малка популярност, както и в началото — североизточните щати твърдо отказваха да предоставят войските си, а доста търговци от Нова Англия открито търгуваха с британците в Канада. Досега американската армия беше постигнала твърде малко победи, най-вече по море. Ала Мелиса отдели твърде малко време да размишлява над недомислията и перипетиите на войната. Мислите й бяха заети със съвсем други неща, преди всичко с неприятния факт, че дядо й беше сметнал за нужно да обвърже наследството на леля Сали с дяловете на двамата си внуци.

Когато Джефри Сеймур, дядото на Мелиса, напусна този свят преди около петнадесет години, оплакван от всички свои близки и приятели, значителното богатство, което вложи в попечителски фонд, който да го управлява в полза на Сали, Мелиса и Закари, не представляваше особен интерес за никой от наследниците. Мелиса и Закари бяха деца, а Сали щастлива съпруга на заможния Джош Манчестър. Никой от тях не се нуждаеше от сигурно вложените от Джефри пари.

За съжаление това беше преди петнадесет години. Сали все още живееше щастливо със своя Джош, но все пак нещата се бяха променили твърде много. В мислите на Мелиса се прокрадна горчивина. Самата тя наскоро бе навършила двадесет и една година, а Закари беше на деветнайсет и също не беше дете — въпреки честите си ядни избухвания. Ала най-голямата промяна беше застигнала Уилоуглен, обширната, плодородна плантация, разположена на полегат хълм край Мисисипи недалеч от град Батън Руж. Основите на имота бяха положени от прадядото на Мелиса през 1763 година.

Кой можеше да предположи, че обичният им баща Хю Сеймур ще се прояви като безразсъден прахосник? Толкова безразсъден, че след смъртта му преди година и половина вместо цъфтящата, носеща значителни печалби плантация, децата му наследиха западнал имот, обременен с непосилни дългове. И кой можеше да си представи, че съзнателният, винаги разумен Джош ще се впусне в разни рисковани предприятия, които заедно с две поредни лоши реколти поставиха семейство Манчестър в изключително трудно положение? Нищо чудно, че вложените под попечителство средства внезапно се оказаха голямо изкушение за всички! Колкото и да й беше неприятно, Мелиса трябваше да го признае.

Едновременно с това тя не можеше да скрие, че самата тя би имала голяма полза от парите. Само дето не беше склонна да плати изискващата се цена. Постара се да си вдъхне смелост, като си припомни, че не тя е виновна за лошото финансово положение на семейство Манчестър. Освен това моментните им затруднения изобщо не можеха да се сравнят с разрухата, пред която бяха изправени тя и Закари. Вярно, леля Сали отдавна си мечтаеше да обнови салона в Оук Холоу, обаче Закари и Мелиса бяха изправени пред постоянната заплаха да уволнят малкото останали им верни служители. Ако няколкото хектара засети площи не дадяха добра реколта, добитъкът им щеше да умре от гладна смърт. А що се отнася до лукса… Мелиса изкриви устни в иронична усмивка. Двамата със Закари имаха късмет, че им оставиха поне покрива над главата. Голямата част от дълговете на баща им беше изплатена, ала малкото останали кредитори вече губеха търпение въпреки честните, но твърде недостатъчни частични вноски, които се стараеше да осигури Мелиса.

Продължителното мълчание на Мелиса накара Джош да смръщи чело. Обикновено ведрото му лице помрачня застрашително.

— Нямаш ли какво да ми кажеш? Не смяташ ли, че ми дължиш обяснение?

Златнокафявите очи на Мелиса засвяткаха непокорно. Все пак тя преглътна напиращата на езика й острота и се застави да прояви сдържаност.

— Вече много пъти сме разговаряли по тази тема, чичо Джош. Достатъчно ясно ти заявих, че нямам желание да се омъжа! — Ръцете й неволно се свиха в юмруци, когато добави: — И със сигурност нима да го сторя, само за да направя услуга на теб и леля Сали!

Джош притежаваше достатъчно почтеност да се изчерви. Той беше разбран човек и определението „тиранин“ никак не подхождаше на добродушния му и толерантен нрав. Но все пак… Въздишката му издаваше смущение. Положението, в което беше изпаднал, му беше извънредно неприятно. Той обичаше племенницата си и нямаше никакво намерение да й чете морал. През целия си досегашен живот беше разполагал с предостатъчно пари, с които глезеше преданата си съпруга и децата, а сега, когато навърши шестдесет години, финансовото му положение изведнъж стана извънредно нестабилно. Болеше го, че отказа на жена си ново обзавеждане за салона, чувстваше се ужасно неловко, че не можеше да купи на сина си така горещо желания ловен жребец, че не може да глези омъжените си дъщери със скъпи подаръци. И всичко това можеше да се промени само с една-единствена крачка… стига само Мелиса да се съгласеше да се омъжи!

В сърцето му отново нахлу гняв и той я изгледа сърдито през просторната библиотека. Никой не можеше да оспори, че Мелиса е извънредно привлекателна млада жена. Особено тази дълга огнена коса, която се спускаше на гъсти вълни по съвършено оформените рамене… Блестящи очи с цвят на благороден топаз, засенчени от гъсти черни мигли, тънки, извити вежди, които още повече подчертаваха дълбочината на очите. Гордо извито носле и пълна, чаровно изрисувана уста допълваха общата картина и никой не се чудеше, че въпреки царящата в плантацията разруха синовете на най-богатите местни семейства се надпреварваха да я ухажват. Разбира се, Джош знаеше, че очакваното наследство също играе значителна роля в домогванията им. Ала и без него Мелиса беше неоспоримата красавица на окръга.

Висока и стройна, младата девойка се движеше с естествена грация и гъвкавост, а когато се усмихваше, в големите й очи започваха да танцуват огнени искри и привлекателната уста се извиваше, сякаш приканваше да я целунеш. Нищо чудно, че всички мъжки сърца забиваха ускорено. Обградена сякаш от златно сияние, жизнена и смела, това беше най-краткото и сполучливо описание на племенницата му и Джош беше първият, готов да потвърди, че гордата и хаплива Мелиса е просто неустоима.

В момента обаче младата жена не беше нито горда, нито имаше настроение да се шегува. Гневният поглед, който се стрелна към Джош, беше в състояние да изкара из нерви и най-смелия мъж. Собствените му дъщери винаги проявяваха сдържаност и той знаеше как да постъпва с тях. Но Мелиса… Въздишката на Джош издаваше искрена загриженост. И за всичко беше виновен баща й! Ако след смъртта на майката Хю беше прояви