Дженифър Блейк

Нежният измамник

1

Момичето, което отговаряше за единичните дамски кабини на „Кралица Катлийн“, парахода от Начез за Ню Орлиънс, изглеждаше много прилично с чистата си престилка и пригладената под бонето коса. В същото време от устата му лъхаше доста силно на уиски, дъх, твърде добре познат на Анжелика Крю, защото като повечето мъже в Начез и годеникът й обичаше да си попийва. Тя мразеше този дъх и сега престана да диша, докато момичето усърдно закопчаваше редицата мънички копчета на гърба на вечерната й рокля.

Очевидно алкохолът беше развързал езика на младата жена, защото тя избухна в цял поток комплименти за мекотата и нежния прасковен цвят на копринената рокля, която закопчаваше. Освен това зададе безброй въпроси накъде пътува госпожицата и какво възнамерява да предприеме в Ню Орлиънс. Отговорите на Анжелика не бяха многословни. В този момент предпочиташе да не мисли за пътуването си, за целта му и за онова, което й предстоеше.

— Ще дойдете ли и довечера, за да ми помогнете да се съблека? — попита нервно тя, когато момичето разпростря широката пола на роклята върху колосаните фусти.

— О, разбира се. Трябва само да позвъните. Непременно ще дойда.

— Мисля, че няма да се забавя много. Сигурна съм, че баща ми ще пожелае да си легне рано, а аз нямам причини да остана по-дълго.

— Не ви ли се иска да се поразходите по палубата с вашия млад кавалер? Днес имаме пълнолуние. — Гласът на прислужницата преливаше от дяволитост.

— Сигурна съм, че той има предвид други забавления.

— Така ли? Щом не разбира какво пропуска, значи е достоен за съжаление. — Момичето избухна в смях и дъхът на алкохол от устата му беше толкова силен, че би съборил по гръб дори някой закоравял моряк.

Анжелика изобрази на лицето си учтива усмивка и бързо се обърна към огледалото, поставено върху тоалетната масичка. Светлината на лампата позлатяваше високо вдигнатите й коси. Тя се завъртя бавно, за да провери дали роклята е равна от всички страни. Накрая се обърна отново към момичето и попита:

— Вие сте единствената камериерка на борда, така ли?

— За съжаление. Има и един камериер за господата.

— Това сигурно означава, че имате много работа?

— Понякога да, понякога не. Повечето дами водят със себе си собствените си камериерки, а някои предпочитат да се обличат сами. Мога ли да направя още нещо за вас?

— Не, благодаря. — Анжелика хвърли кратък поглед към зачервеното лице на момичето. — Искам само да ви кажа… Разбирате ли, някои жени се страхуват от паяци, мишки или змии, аз обаче изпадам в паника при мисълта, че няма кой да свали корсета ми. Като дете често ме наказваха да спя в корсет с обръчи от ябълково дърво и… сещам се за него винаги, когато си лягам.

— Майчице! Кой е посмял да се отнася така с едно толкова сладко момиченце? Сигурна съм, че като малка сте била същински ангел!

Тъмносините очи на Анжелика блеснаха с копнеж, на лицето й заигра усмивка.

— Боя се, че бях същинско диваче. Израснах при неомъжената си леля, която смяташе, че е по-добре да ме накаже с корсета, отколкото да ме напляска. Макар че бих предпочела да ме натупа, това поне не оставя следи.

— Да, да, не се страхувайте, скъпа — проговори съчувствено момичето. — Трябва само да позвъните и аз ще съм при вас още преди да сте извадили фуркетите от косата си.

Анжелика й благодари сърдечно, момичето се поклони и със замах отвори тясната врата на кабината. Анжелика едва се провря през нея с широките си поли. Тя прекоси тесния салон, наречен дамска кабина, и се запъти към голямата зала.

Просторното помещение, което се използваше за трапезария и място за срещи, беше дълго колкото половин кораб и приличаше на пещера. Поставените на равни разстояния месингови и стъклени свещници разпръскваха мека светлина и потапяха дървената ламперия на стените, пъстрите стъкла на високия купол и миниатюрите над вратите в топъл уют. Махагоновите маси в средата на салона бяха наредени за вечеря с бели ленени покривки, тежко сребро и фин порцелан.

Може би трябваше да остана в кабината си, докато татко или Лорънс дойдат да ме вземат, каза си Анжелика и спря нерешително под свода на вратата. Малкото дами, които се намираха в салона, бяха с придружители, няколко мъже разговаряха в един ъгъл.

Младото момиче се изчерви и се опита да разсъди дали е по-добре да влезе в салона или да се върне в кабината си. Още докато се колебаеше, един от събраните около капитана мъже втренчи пронизващ поглед в лицето й.

Едър и широкоплещест, той привличаше всички погледи върху себе си още със самото си присъствие. Беше гладко избръснат и лицето му се отличаваше с класическа красота. Чертите му сякаш бяха изсечени от камък. Гъстата черна коса падаше на добре подредени къдрици по снежнобялата яка. Жакетът му беше отлично ушит, а реверите от тъмносива коприна му придаваха изискан вид. Сивият панталон беше без нито една гънка и сякаш се сливаше с мускулестите бедра. Ботушите бяха излъскани до блясък. Жилетката беше на дискретни сиви райета, а на черната верижка, подчертаваща опънатия корем, висеше скромен златен часовник.

Този мъж приличаше на джентълмен с изискан вкус и голямо състояние, но в същото време нарочно небрежната му поза издаваше напрежение и бдителност. Нещо в неподвижността му, което Анжелика си обясни като признак за безмилостно потискани насилствени импулси, събуди в нея чувство за безпомощност и ранимост. Инстинктът веднага й подсказа, че ако се запознае с този мъж, ще се изложи на опасност.

Мъжът присви очи и за момент й заприлича на вълк-единак, уловил в топлия вятър миризмата на плячка. Само след миг обаче устата му се отпусна, а погледът на хладните, непроницаеми зелени очи се плъзна от лицето към голите й рамене и оттам към тясната талия. Светлината на свещите запалваше сини огньове в черната му коса. Той сведе леко глава и жестът му можеше да се оцени както като формален поздрав, така и като безсрамен комплимент.

Анжелика стоеше в рамката на вратата, неподвижна като статуя, макар че сърцето й биеше лудо в гърлото. По вените й се разля горещина, някакво странно вцепенение я държеше в плен на мъжкия поглед. Не знаеше да се оттегли ли или да остане в салона. А може би трябваше да избяга и да се скрие в кабината си? Всъщност, защо просто да не отиде при мъжа, който я наблюдаваше така неприкрито?

Най-после доброто възпитание я спаси. Тя изобрази на лицето си учтиво сдържана усмивка и направи едва забележим реверанс като реакция на поклона, ала без да окуражи мъжа за по-нататъшно сближение.

За съжаление непознатият не реагира според очакванията й. На лицето му се появи злобна усмивка и той направи движение, сякаш се готвеше да остави компанията си и да отиде при нея. За миг в душата на Анжелика лумна радостно очакване, по кожата й пробягаха тръпки и тя сякаш усети лек допир на милваща ръка.

Само след секунда обаче лицето на мъжа стана мрачно и твърдо, той стисна устни и рязко й обърна гръб. Каза нещо на капитана и стоящите наоколо господа избухнаха в смях.

— Изглеждаш възхитително, скъпа моя — проговори с обич бащата на Анжелика, който се беше появил безшумно зад нея. — Още когато купувах роклята, разбрах, че е създадена специално за прелестната ти фигура. Но нямах представа колко по-хубава ще стане просто от това, че я носиш ти.

Мина известно време, преди Анжелика да успее да реагира на думите му. Все пак тя успя да се усмихне и сложи ръка върху неговата.

— Ти си невероятен ласкател, но може би точно затова те обичам.

— Не, мила, не те лаская.

— Май си прав. Леля Хариет постоянно повтаря, че съм се метнала изцяло на теб.

— Леля ти Хариет е много мила, макар че твърдението й не отговаря на действителността. Ти изглеждаш точно като майка си.

Гласът му звучеше уморено и Анжелика го изгледа крадешком. В погледа му се четеше бащинска гордост, но лицето му беше бледо, а на трепкащата светлина на свещите сенките под очите му изглеждаха като сини петна. Приготовленията за сватбата и за преместването бяха изтощили и без това намалелите му от болестта сили. Без да съзнава какво прави, Анжелика стисна до болка ръката му.

По лицето на баща й пробягна уморена усмивка.

— Пак ли ще играеш ролята на загрижена майка? Моля те, бъди добричка и не се занимавай с мен. Това ще развали вечерта и на двама ни.

— О, папа…

— За всичко е виновна леля ти Хариет. Погрижила се е да те разглези безобразно — установи ядосано бащата. — Не биваше да те оставям толкова време при нея. Но годините отлетяха като миг — вчера беше бебе, което пълзеше на четири крака по пода, а днес си вече млада дама, която си вдига косата и се пръска с парфюм зад ушите.

— Розова вода — поправи го с усмивка Анжелика. — Леля Хариет не позволява нищо друго.

— Толкова ли зле се чувстваше при нея? Тя ми е сестра и аз я уважавам, но се боя, че не е много сърдечна.

Какво можеше да му отговори Анжелика? Ако започнеше да се оплаква, той щеше да се обвинява, а сега беше късно за каквито и да било промени.

— Тя изпълни дълга си. Мисля също, че ме обича, макар и по свой начин.

— Толкова лошо ли беше? — повтори замислено баща й и поклати глава. — Все пак към убеден, че постъпих правилно, като те оставих при нея. Така поне ще станеш щастлива съпруга.

Анжелика не отговори. Искаше й се баща й да е прав, защото беше съвсем очевидно, че мисълта за осигуреното й бъдеще го утешава, но тя не изпитваше неговата увереност.

Вечерята се проточи безкрайно, защото отделните ястия се сервираха с типичната за изисканите ресторанти помпозност. Ароматът на храната натежа във въздуха и се смеси с миризмите от газените лампи, парфюмите на дамите и вонята, идваща от реката. Влажният, хладен бриз влизаше свободно през отворените горни прозорчета и вратите към палубата. Вибрацията, която предизвикваха мощните парни двигатели, караше водата и виното в кристалните чаши да се вълнуват, а подът под краката на пътниците да потръпва. Колелата на палубата скърцаха и се въртяха в постоянен ритъм като огромно сърце, а плискането на водата в лопатите се чуваше като далечен дъжд. Тези шумове и тихите разговори около масата се допълваха от оркестъра, състоящ се от пиано, френски ро