Вероника Блейк

Доминик

Пролог

Сан Франциско, юни 1898 г.

— Отлично заплащане за кандидат годеници, желаещи да свържат живота си със самотни златотърсачи в Юкон. — Бриджит Лавал четеше обявата на висок глас. Трудно можеше да се каже, че в тона й прозираше някакъв особен интерес или ентусиазъм. Очите й се спряха върху лицето на дъщеря й. Под тънката копринена материя на халата раменете й стърчаха напрегнати. В малката стаичка проехтя циничният й смях, когато тя присви силно гримираните си очи и каза:

— Ma petite, тук в Сан Франциско също е пълно със самотни мъже, и една жена няма нужда да измръзва до смърт, за да се омъжи за някого от тях. — Бриджит продължаваше да се кикоти и отново погледна вестника. След това вдигна глава, отвори широко очи и се обърна към дъщеря си: — И нали не смяташ, че ще тръгна да се занимавам с това?

Доминик Лавал поклати отрицателно глава и хладнокръвно посрещна изпитателния поглед на майка си.

Доминик прекрасно си спомняше времето, когато очите и на двете бяха лазурно сини, а косата на майка й бе почти толкова наситено тъмна, колкото и нейната. Сега трескавите очи на жената пред нея бяха помътнели. Блясъкът, който навремето се разпалваше в искрящите им дълбини, бе изчезнал, а в косите й преобладаваха повече сивите оттенъци.

— Нали затова съм тук — отвърна Доминик. Очите й обходиха мизерната стая и в погледа й проблесна съчувствие. През двадесетгодишния си живот, от Париж до Сан Франциско, тя беше виждала много вертепи, като всеки пореден изглеждаше по-ужасно от предишния. — И ще направя нещо много повече от това. Багажът ми е готов и ме чака долу, на пристана.

Напластените с дебел слой червило устни на Бриджит се отделиха една от друга, за да пропуснат нещо като въздишка. Тя енергично разтърси глава и явно не усети как гарнираното с перли гребенче се изхлузи от косите й и безшумно падна на протрития червен килим. По раменете й се разпиля водопад от тъмни оплетени коси и тя заговори:

— Знам, че ще се ужасиш при мисълта да се превърнеш в слугиня. Не мога да си представя как си търкала подовете на тези хора през последните няколко години, още повече, че винаги съм спестявала тези пари, за да можеш да посещаваш най-добрите училища в местата, където ходехме.

— Не е вярно, че мразя слугинската работа — опълчи се Доминик. — Просто не искам да върша само това до края на живота си. — Тя примирено отпусна ръце. Майка й никога не пропускаше да отбележи жертвите, които е понесла, за да може да я изпраща в частни училища. Доминик прекрасно разбираше, че трябваше да й бъде благодарна. Ако майка й не я беше пращала в тези училища, детството й щеше да премине в отблъскващите бордеи, където работеше тя. — Наистина оценявам всичко, което си направила за мен досега, мамо, но в училище не ме научиха как да си осигурявам прехраната, а работейки като прислужница, ще мога да си докарвам прилична заплата. — Тя се въздържа да добави, че по-скоро би предпочела да търка подове и да мие чинии цял живот, отколкото да води живот, подобен на майчиния си.

— Но това е чиста лудост — каза Бриджит. Тя размаха вестника пред лицето на Доминик. Между очите й се бе прорязала дълбока бръчка на безпокойство. — Мислила си някога за трудностите, които една жена може да изпита по време на такова пътуване? Дори и да стигнеш жива до това забравено от Бога място, Юкон, ще бъдеш принудена да общуваш с някой отвратителен стар миньор, който ще е толкова отчаян от липсата на жени, че ще трябва да си плаща… — Изведнъж Бриджит замлъкна. Усети как постепенно бледото й лице започваше да пламти. Погледът й срещна този на Доминик.

— Мамо, нима някога си искала и аз да тръгна по стъпките ти? — Докато думите се изплъзваха от устните й, Доминик усети как цялата бе обхваната от огромен срам.

Бриджит захвърли вестника върху червената покривка на леглото, отиде до прозореца и дръпна тежките плюшени завеси, като избягваше да поглежда към Доминик. Тъмната стая се озари от слънчевите лъчи и под внезапно нахлулата светлина златисточервената украса на стаята придоби още по-безвкусен вид.

Доминик изучаваше дребната фигурка, застанала пред прозореца. Обградено в безжалостната рамка на дневната светлина, лицето на Бриджит изглеждаше безнадеждно сбръчкано. Тя бе стара и объркана, а нямаше и четиридесет години. Под провисналия халат се долавяха очертанията на тяло, което бе познало ласките на безброй мъже. Доминик затвори очи и отвърна поглед от жалката гледка, която представляваше майка й. Тя се прокашля високо и каза:

— По-добре да тръгвам. Дойдох просто да ти кажа сбогом.

Бриджит пусна пердето и отново закри слънцето. После рязко се обърна, а очите й потърсиха лицето на Доминик, потънало в отново затъмнената стая. Те впериха мълчаливо поглед една в друга, но най-накрая Бриджит не издържа:

— Днес сигурно се виждаме за последен път, ma petite — каза тя, а думите й прозвучаха по-скоро като въздишка.

— Някой ден ще се видим отново, мамо — отвърна Доминик, но в стомаха й бе заседнала огромна тежест.

Устните на Бриджит се разтеглиха в едва доловима усмивка.

— Някой ден? Е, може би някой ден твоят богат златотърсач ще те доведе обратно в Сан Франциско… Кой знае?

Доминик вдигна рамене, но в очите й се четеше болка, която искаше да скрие. В съзнанието й като на филмова лента се изниза целият живот на майка й: мръсни барове, пияни мъже с опипващи ръце, лигави целувки. Доминик неволно се намръщи. Тя живееше в постоянен страх, че един ден ще свърши точно като майка си. Когато на шестнадесет години завърши училище, се хвана на работа като прислужница тук, в града на залива. Богатите семейства, за които работеше, само затвърдиха убеждението й да потърси и за себе си почтен живот. Но тук, по крайбрежието на Сан Франциско, за дъщерята на известната проститутка нямаше никаква надежда. Като чужденка в Юкон, Доминик можеше да се надява на по-голям шанс.

— Сбогом, мила мамо — каза Доминик. — Никога няма да забравя помощта ти. — Гласът й издрезгавя, а очите й се напълниха със сълзи, но тя се напрегна, за да не им позволи да потекат по лицето й. Нямаше какво повече да си кажат. Направи крачка към вратата, но нещо я подтикна отново да се обърне към майка си. Отиде до Бриджит, прегърна я и вдъхна добре познатия мирис на уиски, пот и застояла похот, който се излъчваше от старата жена. Сърцето й се изпълни с остро чувство на скръб. Искаше споменът за майка й да изглежда другояче и в мислите й да останат само хубавите неща за тази жена, която й бе дарила живот преди двадесет години.

— Сбогом и късмет — промълви Бриджит и се отдръпна назад. По бузите й се стичаха сълзи, които, смесени с грима, оставяха черни бразди по пътя си. Бриджит разтвори устни, сякаш искаше да каже още нещо, но въпреки връхлетелите я чувства остана безмълвна.

Доминик не направи опит да поднови разговора. Искрено желаеше да обясни чувствата си на майка си, но те рядко споделяха проблемите си. Бриджит не знаеше, че докато растеше, дъщеря й прекарваше свободните си часове в скитане из новите квартали на града. Доминик се мъчеше да си представи как изглеждаха отвътре красивите къщи и животът на хората, които ги обитаваха. Дълбоко в себе си тя се заричаше, че един ден и тя ще има подобна къща и ще се радва на подобаващо уважение.

Докато прегръщаше майка си, Доминик внимателно я погледна. Усети, че я обзема вълна на опрощение, но едновременно с нея се появи и нуждата да избяга. Устните й се изкривиха в жестока усмивка, докато се изскубваше от прегръдката на майка си и отново се накани да тръгва.

Когато излезе от бордея и се запъти по крайбрежната улица към пристанището, Доминик постепенно се успокои. В джоба на мантото си бе скътала параходния билет и известна сума пари, която трудно си представяше, че е нейна: цели петстотин долара. Парите и билетът бяха част от зестрата й. Джек Скрогинс, бъдещият й съпруг, й ги беше изпратил, след като тя бе откликнала на обявата във вестника. Джек Скрогинс.

В представите на Доминик това обикновено име предизвикваше образа на трудолюбив и богобоязлив човек, на един търсач на приключения, дръзнал да замине в дивия Юкон, за да дири щастието си.

Джек Скрогинс.

През тялото на Доминик премина тръпка на възбуда. Джек Скрогинс бе открил щастието си по заледените северни брегове. Доминик предчувстваше, че там, в далечните земи на Юкон, и нейните мечти щяха да се сбъднат.

Глава 1

Коул Хоукинс се бе събудил в лошо настроение и по обяд, когато пътниците започнаха да се качват в речния параход, състоянието му не се бе подобрило.

— Ето ги и тях — саркастично отбеляза той и рязко замахна с ръка към жените. — Всички проститутки тръгнали да търсят златната жилка.

Лутър Алън изръмжа някакво подобие на отговор. Очите му огледаха преценяващо жените, които се тълпяха на палубата. Капитанът беше прав. Още от пръв поглед ставаше ясно, че повечето жени, предприели това пътуване, бяха проститутки, които виждаха в него една възможност да станат почтени съпруги на някой богат златотърсач.

— Сред тях има и хубавички — каза Лутър.

В отговор капитанът само възмутено изсумтя и скръсти ръце пред гърдите си.

— Красивата жена е като отрова за мъжа, Лутър.

Лутър се ухили. Той познаваше Коул Хоукинс от близо петнадесет години и не си спомняше случай, когато капитанът да е излязъл с грозна жена.

— Човек би казал, че говориш от личен опит — отвърна Лутър и устата му отново се разтегли в лукава усмивка, когато очите му уловиха буреносния поглед, с който го прониза Коул.

— Май е време да слезем долу — каза Коул, без да обръща внимание на намека на Лутър. — Онези пачаври там едва ли подозират, че много скоро ще им се прииска да се върнат обратно откъдето са дошли. — Коул ядовито тръсна глава и се запъти към стълбата, която водеше към долната палуба.