Пиер Бул

Планетата на маймуните

Първа част

Глава I

Джин и Филис прекарваха чудесна ваканция в най-отдалеченото от обитаемите звезди космическо пространство.

По онова време междупланетните пътешествия бяха нещо обичайно, не бяха редки и междузвездните пътувания. Ракетите отнасяха туристите към чудните градове на Сириус, а банкерите — към прочутите борси на Арктурус и Алдебаран. Но Джин и Филис, двама богати безделници, бяха известни в космоса със своята ексцентричност и склонност към романтика. За собствено удоволствие те прекосяваха вселената с платноходен кораб.

Яхтата им приличаше на кълбо, с обвивка от изключително тънко и леко платно, което плуваше в пространството, тласкано от напора на светлинната радиация. Такава машина, оставена на произвола в близост до някоя звезда (все пак на достатъчно разстояние, за да се избегне твърде голямата сила на гравитационното поле), ще се насочва неизменно по права линия в противоположна посока на звездата. Но тъй като в звездната система на Джин и Филис имаше три слънца сравнително близко едно до друго, тяхната яхта получаваше светлинни тласъци под три различни ъгъла. А Джин бе измислил един изключителен начин на придвижване. От вътрешната страна на платното бяха поставени множество черни транспаранти, които по желание той можеше да навива или развива и при промяна в отражателната способност на някои места се изменяше резултантата на силите на светлинния поток. При това тази еластична обвивка можеше да се издува или да се свива според желанието на навигатора. Така че, когато Джин искаше да ускори хода, й придаваше възможно най-голям диаметър. Тогава тя приемаше радиациите върху огромна площ и яхтата лудо се устремяваше във вселената, а от това на приятелката му Филис й се завиваше свят, един световъртеж, който на свой ред сграбчваше и него и ги караше да се притискат здраво един към друг, зареяли поглед към тайнствените бездни, накъдето ги увличаше техният бяг. Когато пък искаха да намалят скоростта, Джин натискаше едно копче. Платното се свиваше и кълбото ставаше точно толкова голямо, колкото да ги побере, притиснати един към друг. Действието на светлината ставаше незначително и тази малка топка, оставена на собствената си инерция, изглеждаше неподвижна, сякаш окачена на невидима нишка в празното пространство. Двамата млади хора прекарваха лениви и опияняващи часове в този смален свят, създаден по мярка само за тях, който Джин сравняваше с дрейфуваща платноходка, а Филис — с въздушното мехурче в паяжината на водния паяк.

Джин владееше и много други хитрости, смятани за връх в изкуството от космонавтите на яхти, като например използването сянката на планетите и на някои спътници при обръщане на посоката. Той предаваше своите знания на Филис, чиято ловкост вече почти се равняваше на неговата, а понякога тя ставаше дори и по-дръзка.

Когато държеше руля, се случваше да избира такъв дълъг курс, който ги увличаше в края на тяхната звездна система, не се съобразяваше с магнитната буря, която започваше да обърква светлинните вълни и да разтърсва ладията им като орехова черупка. На два-три пъти, внезапно разбуден от бурята, Джин трябваше сърдито да изтръгва руля от ръцете й и за да стигнат колкото се може по-бързо до най-близкото пристанище, пускаше в ход помощната ракета, която, въпрос на чест, се използваше единствено в случай на опасност.

През този ден Джин и Филис лежаха един до друг в балона под лъчите на трите слънца; единствената им грижа бе как да се наслаждават по-добре на ваканцията.

Притворил очи, Джин мислеше само за своята любов към Филис. Легнала на една страна, Филис гледаше необятността на вселената и се оставяше да бъде хипнотизирана, както често се случваше, от космическото усещане на небитието.

Изведнъж тя се сепна, смръщи вежди и се надигна. Необикновена светкавица бе прерязала това празно пространство. Тя изчака няколко секунди и зърна ново сияние, подобно на лъч, отразен от блестящ предмет. Усещането, което си бе създала за космоса по време на тези пътешествия, не можеше да я излъже. А пък и Джин, разтревожен, сподели нейното мнение — беше недопустимо Джин да сбърка в подобен случай. На разстояние, което все още не можеха да уточнят, искрящо на светлината се носеше някакво тяло. Джин грабна бинокъла и го насочи към тайнствения предмет, а в това време Филис се притискаше до рамото му.

— Предметът е малък — каза той. — Изглежда е стъклен… Остави ме да видя! Приближава се. Движи се по-бързо от нас. Изглежда…

Лицето му стана сериозно. Отпусна бинокъла, който тя грабна незабавно.

— Това е бутилка, мила.

— Бутилка!

Тя на свой ред погледна.

— Да, бутилка е. Виждам я ясно. От светло стъкло. Запушена е, виждам тапата. Вътре има нещо бяло… хартия, сигурно е ръкопис. Джин, трябва да я уловим!

Това явно съвпадаше с мнението на Джин, който бе започнал умело да маневрира, за да влезе в орбитата на необикновеното тяло, с което искаше да се изравни. Скоро сполучи и намали скоростта на кълбото. През това време Филис обличаше скафандъра си и през двойния люк излезе от яхтата. Като се хвана с едната ръка за едно въже, а с другата заразмахва малък сак с дълга дръжка, тя се приготви да улови бутилката.

Не за първи път те срещаха странни предмети и сакът вече бе влизал в употреба. Като се движеха бавно, а понякога и съвсем спираха, бяха се сблъсквали с изненади и бяха направили открития, недостъпни за пътниците от ракетите. Със своя сак Филис вече бе събрала останки от разпаднали се планети, късове от метеорити, дошли от дълбините на вселената, и отломки от първите спътници, изстреляни при покоряването на космическото пространство. Тя много се гордееше с колекцията си, но за пръв път срещаха бутилка, и то бутилка, в която имаше ръкопис — в това тя вече не се съмняваше. Цялото й тяло тръпнеше от нетърпение, докато жестикулираще подобно на паяк, увиснал на влакно, и по своя телефон крещеше на спътника си:

— По-бавно, Джин… Не, малко по-бързо, ще ни задмине, наляво… надясно… ха така… Хванах я!

Тя нададе победоносен вик и се завърна на борда с улова си.

Оказа се висока бутилка, чието гърло беше грижливо запечатано. Вътре се виждаше навита на руло хартия.

— Джин, счупи я! По-бързо! — изкрещя Филис, потропвайки с крака.

Запазил спокойствие, Джин методично отчупваше восъчни парчета и ги оставяше да полетят. Но когато бутилката бе отворена по този начин, той видя, че хартията стои на дъното и не може да бъде извадена. Трябваше да отстъпи на молбите на своята другарка и счупи стъклото с един чук. Хартията се разви сама. Тя се състоеше от множество съвсем тънки листчета, изпълнени със ситен почерк. Ръкописът бе на земния език, който Джин знаеше чудесно, тъй като известно време бе учил на тази планета.

И все пак някакво безпокойство го възпираше да започне да чете документа, попаднал в ръцете им по такъв странен начин, но свръхвъзбуждението на Филис го накара да се реши. Тя разбираше слабо земния език и се нуждаеше от неговата помощ.

— Умолявам те, Джин!

След като се увери, че пред тях нямаше никакво препятствие, той намали обема на сферата и тя плавно се понесе в пространството. Изтегна се до приятелката си и започна да чете ръкописа.

Глава II

Поверявам този ръкопис на вселената не за да получа помощ, а може би за да съдействам да бъде премахната ужасната заплаха, надвиснала над човешката раса. Господ да ни е на помощ!…

— Човешката раса? — повтори Филис учудена.

— Така пише — потвърди Джин. — Не ме прекъсвай от самото начало.

И продължи да чете.

Аз, Юлис Меру, отново отлетях с космическия кораб заедно със семейството си. Можем да просъществуваме години. На борда отглеждаме зеленчуци, плодове и птици. Нищо не ни липсва. Може би един ден ще намерим някоя гостоприемна планета. За това мога само да мечтая. Ето точния разказ за моето приключение.

През 2500 година се качих в космически кораб с още двама другари с намерението да достигнем онова място във вселената, където властва свръхгигантската звезда Бетелгойз.

Това беше амбициозен план — най-крупният, който някога бе съставян на Земята. Бетелгойз, алфа на Орион, както я наричаха нашите астрономи, се намира приблизително на триста светлинни години от нашата планета. Характеризира се с доста особености. Най-напред с размерите си: диаметърът й е триста-четиристотин пъти по-голям от този на нашето Слънце, т.е. ако центърът му бъде нанесен върху центъра на това звездно тяло, гигантът би се разпрострял до орбитата на Марс. По своя блясък това е звезда от първа величина, най-ярката от съзвездието Орион, видима от Земята с просто око, независимо от отдалечеността си. Спектърът й се състои от червени и оранжеви сияния с най-удивителен ефект. И накрая, това е звезда с променлива яркост — сиянието й се мени с течение на времето, вследствие колебанията в диаметъра й. Бетелгойз е променлива звезда.

Но защо, след като бе установено, че всички планети от слънчевата система са необитаеми, защо тогава една толкова отдалечена звезда бе избрана за цел на първото междузвездно пътешествие? Това решение бе наложено от професор Антѐл — главен организатор на начинанието, за което изразходва цялото си грамадно състояние, и ръководител на нашата експедиция. Той бе проектирал космическия кораб и бе ръководил построяването му. По време на полета ми обясни причината за този избор:

— Скъпи Юлис — каза той, — полетът до Бетелгойз за нас не е по-труден и е съвсем малко по-продължителен, отколкото до някоя много по-близкостояща звезда, например Проксима на Кентавър.

Но аз сметнах, че тук му е мястото да изразя несъгласието си и да изложа знанията си по астрономия, които напоследък бях придобил.