Алфред Бестър
Божественият Фаренхайт
Той не знае кой от нас през тези дни съм аз, но знаят едно: трябва да си самият ти, да живееш собствения си живот и да умреш със собствената си смърт.
Оризовите поля на Парагон-3 са дълги стотици мили, като безкрайна шахматна дъска, кафяво-синя мозайка под огненочервеното небе. Вечерите се появяват облаци като дим, ласкаят ориза и му шепнат.
Когато излетяхме от Парагон, край оризовите насаждения се бе опънала дълга редица от хора. Бяха напрегнати, мълчаливи, въоръжени — верига от мрачни силуети под кълбящото се небе. Всеки си имаше предавател, на китката му блестеше видеоекран. Говориха си рядко, обръщайки се едновременно към всички.
— Тук нищо.
— Къде „тук“?
— Полето на Джаксън.
— Отклонили сте се доста на запад.
— Някой провери ли участъка на Хилсън?
— Да. Нищо.
Така, като си подхвърляше случайни фрази, мрачната верига бавно се влачеше към аления залез. Вървяха часове, много часове — като изтеглящ се наниз от приблясващи диаманти.
— Тук нищо.
— И тук нищо.
— В участъка на Алън?
— Проверяваме.
— Да не сме го пропуснали?
— Ще трябва да се връщаме.
— Не е в Алън.
— Дявол да го вземе! Трябва да я намерим.
— Ще я намерим.
— Ето я! Сектор седми.
Линията замръзна. Диамантите се вкамениха в черната нощ на пещта. Екраните показваха малка гола фигура, пльоснала се в мръсна локва. До нея — колчето с името на стопанина на участъка: Ванделер. Светлинките на веригата станаха звезден куп. Стотици мъже се сбраха около крехкото телце на момичето. На гърлото й се виждаха следи от пръсти. Невинното личице беше изподрано, кръвта бе засъхнала върху дрехите й на чупливи люспи.
— Мъртва от поне три часа.
— Не е удавена, пребита е до смърт.
Един от мъжете се наведе и посочи свитата длан на детето — беше се борила с убиеца си. Под ноктите имаше късчета кожа и още незасъхнала кръв.
— Защо кръвта не е засъхнала?
— Странно.
— Кръвта на андроидите не засъхва.
— Ванделер има андроид.
— Не би могла да бъде убита от андроид.
— Това под ноктите е кръв на андроид.
— Но андроидите не могат да убиват — така са направени.
— Значи един е направен неправилно.
— Господи!
Термометърът него ден показваше 92,2 градуса по великия Фаренхайт.
* * *
Бордът на „Кралицата на Парагон“, посока — Мегастер-5. Джеймс Ванделер и неговият андроид. Джеймс Ванделер брои пари и плаче. С него във второкласната каюта е андроидът — великолепно синтетично създание с класически черти и големи сини очи. На челото му се виждат буквите СР, значи е един от скъпите, саморазвиващи се андроиди на стойност 57 хиляди долара по текущия курс.
— Дванайсет… четиринайсет, шестнайсет стотарки — хлипаше Ванделер. — Всичко на всичко! Шестнайсет стотарки! Един дом струва десет хиляди, земята още пет. А имаше още мебели, автомобили, картини, самолет…
Скочих от масата, отидох при андроида и започнах да го удрям. Не трепна.
— Искам да ви напомня, че струвам петдесет и седем хиляди — каза. — Искам да ви предупредя, че подлагате на опасност ценна собственост.
— Проклета луда машина! — закрещя Ванделер. — Какво те прихвана, защо го направи?!
— Трябва да ви напомня, че не мога да бъда наказан — казах аз. — Нямам чувства.
— Тогава защо го направи? — изкрещя Ванделер. — Защо я уби, защо?!
— Трябва да ви напомня, че каютите втора класа нямат звукова изолация.
Венделер рухна на стола, дишаше тежко и гледаше съществото, което беше негова собственост.
— Защо я уби? — попитах аз.
— Не знам — отвърнах аз.
— А всичко започна уж от нищо. Дребни повреди. Трябваше още тогава да се досетя. Андроидите не могат да чупят и разрушават. Те не могат да причиняват вреда. Те…
— Нямам чувства.
— Последваха обиди чрез действия. Този инженер на Ригел… Всеки път все по-лошо. Всеки път се налага бързо да изчезваме. Сега убийство. Какво ти става?
— Нямам реле за самоконтрол.
— Всеки път падаме все по-ниско. Погледни ме — в каюта втора класа… Аз — Джеймс Ванделер! Баща ми беше един от най-богатите! А сега… Шестнайсет стотарки. И ти! Проклет бъди!
Ванделер го хвана за раменете, избута го и се опъна на леглото. Постепенно се поуспокои.
— Инструкциите — каза той.
— Име: Джеймс Валентин. На Парагон съм бил един ден, за да се прехвърля на кораба за Мегастер-5. Занятие: агент за отдаване под наем на частни андроиди. Цел на визитата: да се заселя на Мегастер-5.
— Документите.
Андроидът извади от чантата паспорта на Ванделер, взе писалка и седна до масата. С точни уверени движения на майстор-калиграф той методично подправяше документите на Ванделер. Притежателят им го наблюдаваше като смазан.
— Господи — мърморех си аз — Ако можех да се избавя от теб… Трябваше да онаследя не теб, а татковата глава.
* * *
Далас Брейди беше най-добрият ювелир на Мегастер — ниска, дебела и напълно неморална нимфоманка. Тя нае саморазвиващия се андроид на Ванделер и ми създаде работа в работилницата. После съблазни Ванделер. Една нощ в леглото го попита:
— Казваш се Ванделер, нали?
— Да — сънно отвърна той. И веднага: — Не, не! Аз съм Джеймс Валентин.
— Какво се случи на Парагон? — попита Брейди. — Мислех, че андроидите не убиват и не унищожават собственост.
— Аз съм Валентин! — настояваше Ванделер.
— Хайде, остави. Отдавна го разбрах.
— Казвам се Валентин.
— Доказателства ли искаш? Или искаш да повикам полицията?
Протегна ръка към видеофона.
— За бога, Далас! — Ванделер скочи и грабна апарата от ръцете й. Тя започна да се смее, а той се свлече от срам и безпомощност.
— Как разбра? — попита той.
— Всички вестници писаха. А Валентин е близко до Ванделер. И какво се случи на Парагон.
— Той похити момиче. Отмъкна я в оризищата и я уби.
— Изнасили ли я?
— Не знам.
— И те търсят?
— Крием се вече две години. За две години — седем планети. За две години изгубих собственост на сто хиляди.
— Трябваше да разбереш какво му става.
— И как? Какво да кажа? Моят андроид е убиец, поправете го — това ли? Веднага ще повикат полиция. — Започна да ме тресе. — Как ще живея без него? Как ще си вадя парите?
— Ще работиш.
— А какво мога? Нима мога да се сравнявам със специализираните андроиди и с роботите? Трябва много талант…
— Така е.
— Цял живот ме е хранил баща ми. Дявол да го вземе! Малко преди да умре се разори и ми остави само андроида.
— Продай го и вложи петдесет хилядарки.
— За три процента? За хиляда и петстотин годишно? Не, Далас, не.
— Но той се е смахнал! И какво мислиш да правиш?
— Нищо… Да се моля… Само едно те… А ти какво мислиш да правиш?
— Ще мълча. Но… Но само при едно условие.
— И какво е то?
— Андроидът ще ми работи безплатно.
* * *
Андроидът работеше, Ванделер печелеше, спестяванията се увеличаваха. Когато топлата пролет на Мегастер премина в горещо лято, аз започнах да влагам парите в земя и ферми. Още няколко години — и моята работа ще потръгне. Може да се преселя тук за постоянно.
В първия горещ ден на лятото андроидът започна да пее. Танцуваше в работилницата на Далас Брейди, нажежена от слънцето и топилната пещ, и си припяваше една доста стара песничка:
Горещината ти е враг — ти само виж,
и няма начин да я победиш.
Разбираш го, когато е горещо:
животът, брат, е тъпо нещо.
Душа студена и без страсти…
Пееше странно, с треперещ глас, с ръце на кръста подскачаше в нещо като ужасна румба. Брейди беше изненадана.
— Да не би да си щастлив?
— Трябва да ви напомня, че нямам чувства — отвърнах аз. — „Тъпо нещо… Душа студена и без страсти…“
После спря да почуква с пръсти и взе големи метални клещи, вкара ги в зиналата паст на пещта и се наведе напред…
— Вннимателно бе, идиот! — изкрещя Далас Брейди.
— Тъпо нещо… тъпо нещо… — припявах си аз.
Андроидът извади от пещта златната форма, обърна се, изкрещя и трясна с нажежената стопилка главата на Брейди. Тя изкрещя и се свлече, косите й пламнаха, после дрехите, кожата й се сбръчка и се овъгли.
Тогава аз напуснах работилницата и отидох в хотела при Джеймс Ванделер. Разкъсаната дреха и треперещите пръсти на андроида бяха повече от красноречиви за стопанина му. Ванделер хукна към работилницата на Далас Брейди, надникна и повърна. Едва имах време да вземе куфара и девет стотарки в брой. Той излетя с „Кралицата на Мегастер“ в третокласна каюта и ме взе със себе си. Той ридаеше за парите си, а аз пак бях андроид.
А термометърът в работилницата на Далас Брейди сочеше 98,1 градуса по скалата на великолепния Фаренхайт.
* * *
На Лира от Алфа се устроихме в малък хотел близо до университета. Тук Ванделер внимателно смъкна горния слой от кожата на челото ми заедно с буквите СР. Буквите пак ще се появят, но след два-три месеца, а за това време, смяташе Ванделер, данданията около саморазвиващия се робот ще утихне. Андроидът се хвана като общ работник в завода към университета. Ванделер — вече Джеймс Венайс — живееше на неговия гръб.
Не може да се каже, че бях много нещастен.
Повечето наематели на хотела бяха студенти, също изпитваха трудности, но бяха възхитително енергични и млади. Имаше едно чаровно девойче с тесни очи и умна главица. Наричаха я Ванда и тя — заедно с годеника си Джед Старк — силно се интересуваше от историята с андроида убиец, вестниците бяха пълни с нея.
— Ние проучихме обстоятелствата — каза тя на един от случайните купони в стаята на Ванделер. — Ние знаем каква е причината за убийствата. Възнамеряваме да пишем реферат. — Бяха доста възбудени.