Игор Бунич

Касапницата в Чечения

Предисловие на автора

Често ме упрекват, че в книгите си не посочвам източници, че не се позовавам на никого. Очевидно моите критици не си дават сметка, че пиша за масовия читател, а не правя докторски дисертации.

Но тази книга искам да започна направо с позоваване… на самия себе си. В края на хрониката си „Мечът на президента“ бях писал за опасността от зараждането на нова епоха — епохата на политическата клоунада. Когато на политическата авансцена започнат да крещят и да вият, да се псуват и бият клоуни — предупреждавах аз читателите си, — това означава, че в дъното на неосветената част от сцената се извършва смяна на декорите и актьорите и се подготвя следващият акт. Бъдете внимателни! Не допускайте следващото действие да ви завари неподготвени за смъртоносните му „трикове.“

Тези думи написах през декември 1993 година, когато във въздуха още се носеше силното ехо от танковите залпове срещу помпозното здание на Белия дом в центъра на Москва. Ехото така тътнеше, че пораждаше опасението да не би всеки момент да прерасне в безкрайна оглушителна канонада от хиляди артилерийски и танкови дула, подсилена от рева на системите за залпов огън и свистенето на авиобомби.

Така и стана. Твърде кратък се оказа антрактът между двете действия със смъртоносни трикове.

И както е според изискванията на жанра, в сравнение с първото действие напрежението във второто достигна много по-висок градус и, което се цени от зрителите, доведе до твърде изненадващ край. Наистина страшно вълнуващо! Но какво ли пък ще е третото действие, което задължително трябва да бъде по-увличащо и от второто?

Глава 1

Пролог, или тихото съскане на бикфордовия фитил

„Пий чашата на горчивата измяна

от мръсните ръце на своята страна…“

Навъсено се надига над свободна Русия тежкото утро на 25 ноември 1994 година. Сутрешните вестници посрещат новия ден с израза, че нашата демокрация прилича на светофар, на който и трите светлини са „запалени“. На Московската валутна борса американският долар е скочил с 18 пункта в сравнение с вчерашния ден и сега се равнява на 3216 рубли.

В една от столичните църкви тече заупокойна служба, отбелязваща 40 -ия ден от убийството на журналиста Дмитрий Холодов, разкъсан от поставена в чантата му бомба. Разследването на това убийство се води под личния контрол на самия президент Елцин. Впрочем, както твърдят столичните циници, личният контрол на „президента“ дава гаранция, че убийците никога няма да бъдат намерени. Още повече, че покойният Холодов като кореспондент на скандалния вестник „Московский комсомолец“ е кръстосвал Чечения и съседните й територии, стремейки се да изясни откъде в свободната Ичкерия пристигат тези ешелони с оръжие и боеприпаси, чийто сгъстен график на движение напомня навечерието на битката при Курската дъга.

Пет пари не даваме за тоя журналист, пръкнал се в някакво жалко „вестниче!“ — заявява кандидатът за бъдещ президент на свободна Русия и настоящ депутат в Държавната дума Владимир Волфович Жириновски, който винаги по този грубоват начин осведомява народа за мнението на президентското обкръжение. Това той казва пред свои поддръжници в Краснодар. Но и те са донякъде шокирани. Вярващите и богобоязливи хора не обичат такива резки изказвания за мъртвите, дори те да не са им били симпатични приживе. Така че на това място речта на вожда не е прекъсната от оглушителни аплодисменти…

След четирийсетдневно следствие по делото за убийството на Холодов ФСК1 за пореден път потвърждава високата си репутация, като стига до сензационния извод, че убийството на Холодов е свързано с неговата професионална „дейност“, както оповестява ръководителят на Центъра за връзки с обществеността при ФСК генерал Александър Михайлов. Лицето на генерала е силно озарено от важността и значимостта на направеното съобщение, сякаш той и неговите колеги са открили нов физически закон.

Фактът, че и след четиридесет дни във ФСК все още помнят убийството на Холодов, предизвиква известно учудване, тъй като Федералната служба за контраразузнаване и без това си има толкова много други задачи, в сравнение с които убийството на някакъв незначителен журналист изглежда просто смешно.

На първо място с президентски указ на ФСК отново са възвърнати следствените й функции и се възстановяват нейните следствени управления и отдели, което на свой ред води до възобновяване на огромния брой углавни дела, наследени от уж разформирования КГБ.

В родното лоно се завръща и старият „чекистки“ изолатор за следствени в Лефортово. Съзнавайки, че подобни подаръци трябва някак си да бъдат заслужени, ФСК пристъпва към разгръщането на нова шпиономанска вълна. Като начало в шпионаж е обвинена фондацията „Сорос“, с чиито пари се издържат изнемогващата руска наука, литература и изкуство.

Очевидно е било взето решение те да „псовисат“ и затова започват с чекистката си палка да изтласкват фондация „Сорос“ от „сирачетата“, изоставени от майка Русия. Точно със същите методи навремето не са допускали да влизат в допир с Организацията за американска помощ умиращите от глад в Поволжието…

Но има и по-важни задачи. Поели с куфарчета, натъпкани с пачки банкноти от по 50 хиляди, сътрудници на ФСК посещават гарнизоните в Подмосковието, включително и елитните Кантемировска и Таманска дивизия, където водят частни разговори с офицери, предварително подбрани по препоръка на специалните отдели. Пачките с банкноти потъват в офицерските джобове, а самите офицери по тайнствен начин изчезват от своите военни поделения…

А животът си тече, както му е редът.

И на телевизионните екрани отново се появява рекламата „МММ“2.

Неочаквано съобщават за смъртта на президента на банка „Чара“ Владимир Илич Рачук, „изментил“ своите интелигентни клиенти с милиарди рубли.

В Москва продължава съдебният процес над генерал Силвестров, препратил неизвестно къде около 40 хиляди тона боеприпаси, принадлежали някога на вече несъществуващата Западна група войски.

Московската милиция е арестувала някакъв майстор на саморъчни бомби, замаскирани като половинлитрови бутилки с бира, а свещеникът отец Баранов освещава помещението на вестник „Московский комсомолец“, където се е взривила бомбата, убила Дмитрий Холодов. Близкият до ФСК вестник „Пулс Тушино“ сравнява това негово свещенодействие с освещаването (?) на „публичен дом“.

С многоцветието си демокрацията блести като скъпоценен камък.

А някъде откъм далечните краища на държавата глухо се дочува стрелба, с която всички отдавна са свикнали и не й обръщат никакво внимание…

Но почти никой не е обърнал внимание и на обстоятелството, че старите президентски „ножове“ отново са приведени в действие, а това предвещава проливането на кръв.

Един от тези „ножове“ е напъханият за известно време в ботуша на Лефортовския затвор и измъкнат оттам съгласно амнистията на „Думата“ Руслан Хасбулатов, по чието недонаточено острие личат щръбки. Загърбил в Москва елегантния си апартамент, описван преди време до захлас във всички столични вестници, сега той се е озовал в Чечения. Разбира се, не завинаги е загърбил апартамента си, тъй като е трудно да се повярва, че Хасбулатов би си наумил да го заменя срещу някоя скромна къщурка в чеченското селище Толстой-юрт, където отсяда.

Руслан Иманович никога не е страдал от лъжлива скромност. Време е да се разбере — обяснява пред кореспонденти сваленият „спикер“3, — че в Чечения аз съм общопризнат „лидер.“ И в гласа му звучат зловещите нотки от дните на октомврийския пуч през 1993 година. Хасбулатов е облечен в офицерска куртка от стария образец, но без пагони и видът му е твърде войнствен, макар че сам се смята за „миротворец“. „Ножът“ може да изпълнява миротворчески функции, само ако е опрян до нечие гърло.

С присъщото си пълно неразбиране на реалната обстановка, така силно проличало по време на октомврийските събития, Хасбулатов кой знае защо смята, че вече притиска за гърлото президента на Чечения генерал Дудаев.

Самият генерал пък, настанил се в помпозната сграда на бившия републикански комитет на КПСС, преименувана в президентски дворец, гледа на Хасбулатов с онази смесица от презрение и недоумение, с която обикновено генералите наблюдават твърде кресливите и активни цивилни „гарги“.

Недоумението на генерал Дудаев, предизвикано от дейността на стария му приятел Руслан Хасбулатов, показва че президентът на Чечения, както и всеки генерал, особено пък ако е генерал-нацмен4, зле познава историята на страната, която навремето му е сложила пагоните на офицер. А страната, дала му генералски пагони и направила от него президент със заръката да изяде толкова от суверенитета й, колкото той сам е в състояние на „глътне“, всъщност няма собствена история и се ползва от богатия опит на о’бозе почившите СССР и Руската империя.

Разбира се, може стереотипно да се каже, че от момента на обявяването на Чечения за независима и суверенна държава през лятото на 1991 година Дудаев е кост в гърлото на всички ръководни лица в Кремъл. Но изразим ли се по този начин — това би значело силно да спестим истината. Защото Дудаев за никого в Москва не е бил „кост в гърлото“. И ако изобщо бихме могли да го сравним с нещо, той по-скоро е хапче наркотик, подпъхнато под езика, за да възбужда и повишава работоспособността в атмосферата на натрапчиви халюцинации.

Наркотичен халюцинат — ето какво представлява непрекъснато Дудаев за новото ръководство в Москва. Отзован по препоръка на Хасбулатов от Прибалтика, където служи като командир на бомбардировъчна дивизия, и спешно произведен в чин генерал-майор, Джохар Дудаев е изпратен в Чечения, за да свали комунистическия режим на Завгаев-Семьонов и да утвърди новите „общо-човешки ценности“ в Северен Кавказ. В случай на непредвидени обстоятелства и на очаквани там прокомунистически метежи Москва е дала на новоизпечения генерал най-широки пълномощия, които не се поддават на никаква трактовка, или пък могат да се трактуват произволно.