Боян Болгар

Звездата на бан Батил

Драги млади читатели, проследихме усилията на бан Батил и на неговите сподвижници, докато савойският нашественик изостави заграбената несебърска крепост. Познахме подвизите им. Всъщност минала ли е савойската опасност? Ами другите наши крайморски селища? Ще се откаже ли Амадей Савойски от замислите си, няма ли да предприеме обиколни ходове, след като корабите му са изминали хиляди морски възли през Средиземното море, Индийското, Егейското, Мраморното, Черното и са се добрали до богатите ни брегове? Тия дръзки кораби не са ли претъпкани с наемни рицари, чийто занаят е войната, за да богатеят от плячка?

Явно е, Батиловата задача не е завършила.

Преди да надникнем в обратите на новата му борба, нека си припомним края на предишната — твърде опасна и смела, — но увенчана с блестяща победа.

1

ДВЕ БУРЕТА С ИЗБУХЛИВ ПЯСЪК СА ОТМЪКНАТИ

Решителният ден настъпи. По-право — решителната нощ. От вчера духаше силен презморец, който риболовците наричаха дармадан. Беше дигнал едри гривести вълни в залива.

При такова време чайките не летят над морето, рибата слиза надълбоко, рибарите кротуват в колибите — обясни Йово.

— Ние ще направим обратното — каза Батил. — Добре е за нас, че всичко живо се е изпокрило, че морето пустее. Най-силен е ударът, който е най-неочакван.

Ревът на вълните беше гръмовен. Блъскаха се в крайбрежните скали, разбиваха се на огромни пенливи ветрила, отдръпваха се с въртопи и пак връхлитаха яростно. Нощта придаваше на бурята още по-голяма страховитост.

— Побратиме — хвърляше молещи погледи към Батил монахът. — Да не дразним бога! Нищо не е добро, ако е против природата. Майка е тя, когато я слушаш, мащеха е, когато не я слушаш.

— Бог помага, ама в кошара не вкарва, отче Инокентий, добре го знаем от опит ти и аз.

— Да почакаме да се укроти тая ламя, която няма милост към праведните, а камо ли към грешник като мене!

Разлюляната бездна ужасяваше монаха. Все си представяше, че килне ли се лодката, той ще цопне във водата и ще стигне дъното по-бързо от камък. И Делян имаше такива страхове, но стискаше зъби, не продумваше.

— Ламята е наш съюзник, побратиме, щом като прикрива налета ни. И нощта ни е съюзник. Хайде, да не кажем, че ни са съюзници, поне не са съюзници на врага ни. Готови ли сме? — обърна се Батил към другите.

— Готови! — отвърнаха Радуша и Йово.

— И аз съм готов, бате Батиле — каза смутено селянинът.

— Отче Инокентий, ако искаш, ти остани!

Монахът се засрами.

— Не съм расъл в лодка, побратиме, а в манастир. Какво да крия, трепка боязливата калугерска душица. Ала можеш ли да допуснеш, че няма да съм с тебе в тоя голям час? Дано бог е с нас!

— Бог не праща вихрите напразно, побратиме. Вярвам, че ще ни закрилят.

Батил върза на главата си кърпата с прикрепената към нея дишалка. Радуша и Йово направиха същото.

— Греблата?

— На място са.

— Въжето?

— Тук е.

— Дайте, ще го увия около кръста си.

Батил уви около слабините си въжето, което трябваше да послужи за спускане на буретата и Йово му беше приспособил примка.

— Отец Инокентий и Делян са на средните гребла, аз тегля предните, Йово — задните. Радуша държи кормилното весло. Хайде, избутваме лодката!

Монахът направи голям кръстен знак.

— Боже, помози!

Прекръстиха се всички, избутаха лодката, метнаха се в нея.

— На лопатите!

Наместиха се бързо. Четири чифта гребла се потопиха.

— Раз, два, раз, два…

— Радуша, гледай само талазите да не ни хванат на борд!

— Не бой се, Йово, тъкмо така насочвам лодката.

Нощта беше плътна. Дармаданът влачеше рунтави облаци, търкаляше ги върху морето, дигаше пръски от лопатите, хвърляше ги върху лицата на гребците. Напредването на лодката не беше безшумно, носът й се мяташе, вълните шибаха левия й борд. Но крайбрежният грохот заглушаваше борбата на Йово-вата лодка в морето.

— Савойските кораби трябва да са вече наблизо — каза Радуша. — Ама не ги виждам.

— Дармаданът гаси фенерите им навярно — прецени Йово.

— Щом ние не ги виждаме, и те не ни виждат. Толкова по-добре! — заключи Батил. — Ще се приближим още повече.

Продължиха да напредват. Неприятелските кораби се провидяха в тъмнината. Мачтите им се клатушкаха в ниското небе като ръце на богомолци от непозната ерес.

— Спираме тук. Пуснете котвата — нареди Батил на Инокентий и Делян, — инак дармаданът ще ви отвлече. Приберете веслата, легнете на дъното, да е по-устойчива лодката. Ще чакате, докато някой от нас тримата ви даде знак какво да вършите. А ние — обърна се той към Радуша и Йово — хайде във водата! Плуваме заедно да не ни помъкнат талазите. Събираме се при котвената верига на саета. Дишалките не са нужни. Толкова гривести са вълните, че човешка глава не може да бъде съзряна между тях посред бял ден, камо ли пък в такава нощ.

Скочиха в морето, заплуваха.

— Бог на помощ! — направи кръстен знак след тях монахът и се сгуши в дъното на лодката, където вече беше легнал Делян.

Радуша, Йово и Батил бяха добри плувци, не им беше трудно да се доберат до саета, да се плъзнат покрай туловището му, да стигнат до котвената верига. Тя се опъваше с все сила, над нея корубата пращеше като зряла любеница.

— Сега иде най-трудното — зашепна Батил. — Покатерваме се ти и аз, Йово, по веригата, стъпваме на палубата, шмугваме се между платната и макарите с въжетата. Издебваме стражите, ти единия, аз другия. Ножът в тебе ли е?

— В мене — попита Йово ножа си, привързан на кръста му.

— Само че тихо, котешки, сигурно в корабния търбух спят сменните стражи. Ако претърпим неуспех, скачаме от борда, скриваме се тук под корабния нос. Изчакваме. Ако успеем, ще чуеш крясък на сова, Рад войводо. Застигаш бързо лодката, мяташ се в нея, хващаш кормилното весло. Гребете стремително, докарвате я до саета. А ние спускаме двете бурета или поне едното и бегом към тръстиковия лиман. Разбрано ли е.

— Разбрано.

— Разбрано.

— Хайде сега, Йово!

Батил се покатери по веригата, хвана се за перваза, подаде глава над борда, огледа палубата, метна се на нея. Същото направи Йово. Нямаше светлина на мостика, а и стражите не се мяркаха. Беше наистина трудно да се движи напред-назад по люлеещия се кораб. Всеки стражник неизбежно би се подхлъзнал н би се намерил при пълно снаряжение в яростните вълни, без изгледи да бъде измъкнат из безпределната нощ.

Единият пазач, тоя, който стоеше до носа, се беше свил при предното триъгълно платно и, разбира се, дремеше. Нощ черна, дива, не само човек, но и дявол не би се впуснал в приключение през такова време.

Батил го цапна по главата с дръжката на меча си. Двамата с Йово го бутнаха през борда.

— Ще се събуди на оня свят — прошепна рибарят.

— Сега пълзешком към кърмата!…

И там същата картина: пазачът беше легнал на завет под макарите с въжетата и дори се беше завил презглава с плаща си. Дармаданът, който иде през морето кой знае от кои степи, може да отнесе не само шапката, но и човека…

Пак удар по главата и хайде в клокочещата стихия!

— Казах ли аз на побратима, че бурята ни е съюзница? — промълви Батил. — Вече сме с развързани ръце. Бързо към складираните бурета! Знам къде са. Оттук, Йово! Но преди това да уведомим Радуша!

Крясък на сова. Радостен крясък.

Девойката го чу и веднага към лодката. А Батил и Йово се промъкнаха в склада. Имаха време, докато Радуша стигне до лодката и докато я докарат. Въпреки пълния мрак Батил лесно опипа буретата, знаеше разположението им.

— Да изнесем две бурета на палубата, Йово! Горе ще ги вържем и ще ги смъкнем в лодката.

Чуваше се бухтенето на вълните, които се удряха в корубата. Гредите и поскърцваха.

— Къде си, бате Батиле?

— Насам, Йово, насам! Ето редицата на буретата!

Буретата бяха малко по-обемни от телешки мях. Не беше трудно за двамата да измъкнат две бурета и да ги набутат при вързаните корабни платна, а и сами да се свият под платната и да чакат лодката.

И това стана. Радуша държеше здраво кормилната лопата, лодката се приближи към кораба откъм завардения му от вятъра борд. И там вълните бяха едри, но не се блъскаха в корубата като пощръклели биволици.

— Скоро, Йово, докато не са ни забелязали от съседните кораби!

Йово беше майстор на моряшките възли. Без бавене, с Батил вързаха едното буре, спуснаха го в лодката. Изтеглиха въжето, вързаха и другото буре, спуснаха и него.

При клатушкането си лодката няколко пъти се блъсна в корабната коруба. Неизбежно в такава буря. Дум! След миг пак дум! И отново дум и дум! А точно на това място в търбуха на саета спяха в люлките си сменните стражи. Люлеенето не ги будеше, ала думкането ги събуди. Изведнъж, ето ги, наизлезли четирима на палубата!

— Скачай, Йово! Теглете веслата, Радуша!

Батил и Йово скочиха в морето, лодката се отдръпна от кораба, заплува, загуби се в мрака. Рибарят и войводата я застигнаха, качиха се в нея, хванаха и те греблата.

— Сега бързо! Раз, два, раз, два!

Стражниците а саета не намериха друг изход, освен да дадат всеобща тревога. Светлинни знаци към сушата, тръбен зов към околните кораби.

Бегълците чуха тръбите, видяха мигащите светлини.

— Добре ще е, ако ни остане време да се измъкнем из залива — промълви Батил.

Там на кръгозора небето се озари. Завесата на нощта скоро щеше да се вдигне. Облаците поруменяха.

— Дармаданът ще утихне — каза Йово. — Личи по небето.

— Да гребем колкото можем, по мъжки! Раз, два, раз, два!

Но и откъм брега, и откъм корабите се бяха спуснали ладии към бегълците. Радуша първа ги съзря.