Люк Бесон

Артур и минимоите

По идея на Селин Гарсия

Първа глава

Полето, както обикновено, се полюшва и зеленее, опалено от ослепителното слънце.

Лазурното небе бди над него, а малките пухкави облачета са готови да поиграят на гоненица.

Полето е хубаво както всяка сутрин през тази дълга лятна ваканция, на която дори птиците сякаш лениво се наслаждават.

Нищо през тази хубава утрин не предвещава ужасното приключение, което щеше да се случи.

Насред тази долина се вижда малка градинка край реката и една странна къща. Построена уж в колониален стил, но повече селски, тя е цялата дървена, с дълъг балкон. Встрани — голям гараж, служещ по-скоро за работилница, а до него се опира огромна каца с вода — домашната цистерна.

Малко по-далеч старият ветропоказател наблюдава градината, както фар наблюдава корабите си. Той сякаш се върти, за да ни достави удоволствие. Да, в това райско кътче дори вятърът духа гальовно.

Въпреки това днес в тази тиха къща щеше да нахлуе ужасяващ вятър.

Входната врата се отваря с гръм и трясък и една възпълна жена се появява на външното стълбище.

— Артур! — провиква се тя толкова силно, че да ти се спукат тъпанчетата.

Бабинка е на около шейсет и е по-скоро закръглена, макар хубавата й черна рокля, украсена с дантела, да прикрива пълнотата й.

Тя слага ръкавиците си, оправя шапката си и силно дръпва синджирчето на звънчето.

— Артур! — провиква се тя още веднъж, но пак не получава отговор.

— Къде ли се е дянал? Ами кучето? И то ли е изчезнало?… — пита се тя. — Алфред!

Бабинка фучи като далечна буря. Не обича да закъснява. Завърта се на пети и отново влиза в къщата.

Вътре е наредено скромно, но с вкус. Паркетът е лъснат, а дантелата е завладяла всички мебели, както бръшлянът завладява външните стени.

Бабинка нахлузва пантофите и прекосява салона, мърморейки под носа си:

— „Това е чудесно куче пазач, ще видите!“ Как можах да се оставя да ме изиграят толкова глупаво?!

Тя стига до стълбата, която води към стаите.

— Питам се какво пази това куче? Никога не е в къщи! Като Артур! Истински вятър са тези двамата — духат накъдето си искат — мърмори тя, докато отваря една от стаите. Явно това е стаята на Артур.

За детска стая тя е доста добре подредена, но това лесно се постига, когато в нея почти няма играчки, само няколко, и то дървени, от по-старо време.

— Да не би да ги е грижа, като гледат горката си баба да тича след тях по цял ден? Нищо подобно! — оплаква се на себе си тя, вървейки към дъното на коридора. — Не искам кой знае какво! Само да поспре за пет минути през деня! Като всички деца на неговите години! — въздъхва тя, вдигайки очи към небето, но изведнъж се заковава на място — една мисъл я осенява. Наостря слух да долови някакъв шум, но къщата е странно притихнала.

Бабинка започва тихичко да си говори:

— Пет минути спокойствие… Къде би могъл кротко да си играе? В някой ъгъл… без да шуми… — шепне тя, отивайки към дъното на коридора. Приближава до последната врата с дървена табелка, на която пише: „Вход забранен“.

Тя лекичко открехва вратата, за да изненада неканените гости. За беда вратата я издава със слабо предателско скръцване. Бабинка прави гримаса, сякаш проскърцването излиза от устата й. Тя надниква в забранената стая.

Това е таван, превърнат в просторен кабинет, нещо средно между магазин за стари вещи и работно място на някакъв професор, малко чудак. От двете страни на бюрото — голяма библиотека, претъпкана със стари книги в кожена подвързия.

Над библиотеката е закачена копринена лента със загадъчен надпис:

„Често в думите се крият други думи.“

Значи нашият учен на всичкото отгоре е и философ.

Бабинка бавно пристъпва сред този хаос, където преобладават африканските предмети. Копия, разхвърляни почти навсякъде, сякаш са израснали от земята като бамбукови стръкове. Великолепна колекция от африкански маски виси на стената. Маските са чудесни, освен… тази, която липсва. Пиронът самотно стърчи насред стената.

За бабата това е първият знак. Остава й само да следва посоката на сумтенето, което става все по-ясно. Тя пристъпва още по-навътре в стаята и открива Артур, легнал на земята. Африканската маска скрива лицето му, а това усилва сумтенето, подобно на хъркане. Естествено, кучето Алфред се е проснало до момчето и тактува с опашка по дървената маска.

Пред тази вълнуваща гледка Бабинка не може да сдържи усмивката си.

— Все пак би могъл да отговориш, когато ви викам! Вече цял час ви търся! — шепне тя на кучето, за да не стресне Артур. Алфред се умилква.

— Хич не ме гледай жално! Знаеш много добре, че не обичам да идвате в дядовата стая и да му пипате нещата! — казва тя строго и лекичко сваля маската от лицето на внука си.

Ангелската му главица се показва на светло. Баба му се разтапя като сняг на слънце. Наистина, когато е заспало, човек би схрускал това дете с лунички по лицето и с щръкнали коси. Толкова хубаво е да гледаш едно невинно малко човече, безгрижно потънало в сън!

Бабата въздъхва щастливо пред това немирно ангелче, което изпълва живота й.

Алфред леко скимти, сигурно от завист.

— А ти да мълчиш! На твое място бих се спотаила за пет минути — подхвърля му тя.

Алфред сякаш разбира предупреждението.

Бабинка нежно докосва с длани детското лице.

— Артур — нежно шепне тя, но сумтенето се усилва.

Е, значи гласът трябва да е друг.

— Артур! — извиква гръмогласно тя, а стаята ехти. Момчето скача стреснато, объркано, в разгара на битката.

— Помощ! Нападат ни! След мен, момчета! Алфред! Застанете в кръг! — шепне то полусънено. Баба му го разтърсва здраво.

— Артур, успокой се! Аз съм! Баба ти — повтаря тя няколко пъти. Артур идва на себе си и като че ли проумява къде се намира и най-вече пред кого.

— Извинявай, бабче… Бях в Африка.

— Виждам — усмихнато отговаря тя. — Хубаво ли беше пътуването?

— Чудесно! Бях с дядо при едно африканско племе. Негови приятели — казва той тайнствено.

Баба му кимва и подхваща играта.

— Бяхме заобиколени от десетина свирепи лъва, изскочили кой знае откъде!

— О, Господи! И какво направи, за да се измъкнеш от това положение? — уж се тревожи бабата.

— Аз ли? Нищо — отговаря скромно момчето. — Дядо направи всичко. Той разгъна широкото платно и го опънахме насред саваната.

— Платно ли? Какво платно?

Артур скача на крака, качва се на някакъв сандък и се опитва да достигне библиотечния рафт, който го интересува. Той грабва една книга и веднага я разтваря на нужната страница.

— Ето тук. Виждаш ли? Дядо е изрисувал едно платно, което е поставил в центъра. Така свирепите животни обикалят в кръг и не могат да ни намерят. Ние сме като… невидими — казва той със задоволство.

— Невидими, но не и без мирис — спори бабата.

Артур се прави, че не е разбрал.

— Изкъпа ли се тази сутрин? — добавя тя.

— С удоволствие щях да се изкъпя, но се захванах с тази книга. Толкова е интересна, че всичко забравих — признава си той, прелиствайки страниците. — Погледни рисунките! Показват какво е направил дядо и за най-отдалечените племена!

Баба му хвърля едно око на рисунките, които знае наизуст.

— Виждам най-вече, че е бил запленен от африканските племена повече, отколкото от своето собствено — подхвърля тя с чувство за хумор.

Артур отново се захласва по рисунките.

— Погледни ето тази. Той е издълбал невероятно дълбок кладенец и е измислил цяла мрежа от бамбукови тръби, за да се отвежда водата на километри далеч!

— Това е гениално, но римляните са измислили тази водна система много преди него. Нарича се водопровод — припомня му бабата.

Тази страница от историята Артур, изглежда, изобщо не знае.

— Римляните ли? Никога не съм чувал за такова племе — наивно отвръща той.

Бабинка не може да сдържи усмивката си, нито да потисне желанието да разроши косите му.

— Това е едно много старо племе, което живеело в Италия преди много години — обяснява му тя. — Вождът им се наричал Цезар.

— Като салатата ли? — пита Артур с любопитство.

— Да, като салатата — отвръща баба му и още по-широко се усмихва. — Хайде, оправи тази бъркотия, трябва да отидем в града да купим някои неща.

— Това значи ли, че днес няма да се къпя? — радва се Артур.

— Не, това означава, че няма да се къпеш точно сега. Ще се изкъпеш, като се върнем. Хайде, побързай! — нарежда бабата.

Артур подрежда старателно книгите, които е взел, а баба му слага на място африканската маска. Всички тези маски на африкански воини, подарени на съпруга й от приятели, наистина излъчват гордост и достойнство. Загледана в тях, тя навярно си спомня как е обикаляла с него из далечни земи. Но сега го няма. За секунди я обзема тъга, от гърдите й се изтръгва дълбока въздишка, горчива като спомен.

— Бабче, защо дядо замина?

Въпросът отеква сред тишината и прекъсва тъжните мисли на бабата. Тя поглежда Артур, застанал пред портрета на дядо си — с каска и светли дрехи, каквито са носели в някогашните колонии.

Бабата не знае какво да отговори. Винаги става така, когато вълнението я обзема. Отива към отворения прозорец и поема дълбоко въздух.

— И аз бих искала да знам… — прошепва тя, преди да затвори прозореца. Застоява се още малко край него, наблюдавайки градината през стъклото.

Отдалече й се усмихва едно старо градинско джудже, стъпило здраво в корените на величествен дъб, който царства над местността. Колко ли спомени е натрупал в живота си този стар дъб! Навярно би могъл да разкаже тази история по-добре от всеки друг, но не той, а бабата започва:

— Дядо ти прекарваше много време в градината, край любимото си дърво. Казваше, че е с триста години по-старо от него. Значи старият дъб наистина е имал да му разказва много неща.