Богдан Богданов
Гюстав Флобер — човекът и писателят
С настоящия том се открива по-пълното представяне на творческото дело на Гюстав Флобер на български. В четири неголеми тома ще имаме почти всичко от зрелите художествени творби на френския писател — трите му романа „Мадам Бовари“, „Саламбо“ и „Възпитание на чувствата“, трите новели „Чисто сърце“, „Легенда за свети Юлиан Гостоприемен“, „Иродиада“ (това са произведенията, които българският читател познава), освен това романтическата драма „Изкушението на свети Антоний“, недовършения роман „Бувар и Пекюше“, т.нар. „Речник на готовите истини“ и избор от обемистата кореспонденция на Флобер. Оставени са настрана само две драматически творби — „Замъкът на сърцата“ и „Кандидат“.
Флобер изглежда непродуктивен писател не само в сравнение с Балзак, но и с много по-малко писалия Стендал. За големите реалисти на 19-и век обемът е естествено изразно средство. Достатъчно е да сравним творчеството на Дикенс, Балзак и Достоевски, за да стане ясно, че количеството на страниците не е нещо случайно в течението на реализма, а основно средство за постигане на обхватност. Флобер прави изключение. Той разчита на друго — на внимателно изработения изказ, вълнува го не толкова обемът на обхванатата действителност, колкото качеството на това обхващане.
Но тъкмо това, което му спечелва слава — особеният прозаически стил, остава свързан с оригинала и губи своята сила в превод. Още повече, че този стил е бил действен, в контекста на френската проза от средата на 19-и век. Нейният стилистически маниер Флобер е атакувал с „Мадам Бовари“. Днес той е преодолян, а реалистичната стилистика, наложена от Флобер, отдавна е факт в художествената проза. Чрез посредници като Тургенев и Хенри Джеймс тя не само е овладяна, но и надмината в други големи литератури. Така че днес „Мадам Бовари“ звучи архаично тъкмо в тази насока, в която е била революционна книга на своето време. За нас остава непонятна деловитостта на разказвача. Неизбежно е да четем „Мадам Бовари“ не така, както би искал Флобер, да се интересуваме от разказаната история. Затова Мопасан и Зола губят по-малко в превод — те предлагат повествование в удобна неутрална езикова форма. Докато Флобер гради ситуация със своя естетическа стойност, държи се като поет, който по-малко съобщава, отколкото внушава. Тази грижа именно пречи на писателя да бъде продуктивен и прави произведенията му трудно преводими на чужд език.
Твърдението, че Флобер е непродуктивен писател не бива да се разбира буквално. Неговото ранно творчество, обхващащо разкази и новели, един ранен вариант на „Възпитание на чувствата“ и едно ранно „Изкушение на свети Антоний“, се побира в цели три тома. Тези произведения се включват само в пълните академически издания на Флоберовото творчество на френски език. Разбираме защо писателят не е пожелал да ги издаде — те са в духа на тогавашната романтическа литература, липсва им оригинален стил. Според възгледа на Флобер те нямат право на съществуване. Тематично обаче писателят е представен в тях такъв, какъвто го познаваме от зрелия му период. Готови са почти всички идеи — омразата към буржоазията, надсмиването над всичко пошло, страхът от клишета, скептицизмът, песимистичната прогноза за бъдещето, амбицията да се изработи оригинална творба. Що се отнася до теми, идеи и възгледи, у Флобер не се наблюдава особено развитие. Една ранна негова героиня се самоубива не по-малко ужасно от Ема Бовари. Напрежението между идеал и действителност подхранва конфликтите и в романтическата литература, и в романите на Стендал и Балзак. Флобер трябва да направи свой този конфликт, да открие нужния за самия него и за времето на Втората империя модус, за да си позволи да се представи на света като писател. Да използваме една бележка на френския литератор Лансон — Флобер не може да поеме ролята на мислител, която така охотно играе Балзак, нито на гражданин, която изпълнява отлично Юго. С неговата личност се налага една нова роля. Благоговеещ пред идеала за художествена творба, не просто обслужваща човешкото общуване, а значеща сама по себе си, Флобер се въздържа от публикуване. Но като всички писатели на своето време той пише неуморно. Пътеписите му се побират в цели два тома, кореспонденцията му се разполага в други пет.
Едно от отношенията, в които е предтеча на литературния творец на 20-и век, е това, че постоянно се наблюдава и анализира, че има нужда от осъзната естетическа платформа. Кореспонденцията му с Луиз Коле, с Жорж Санд, с толкова приятели критици и писатели, съдържа блестящи наблюдения. Трудно може да се оспори твърдението, че критикът в неговата природа е по-слаб от писателя. Естетическите и поетическите му разкрития може би засенчват до известна степен художественото му дело. Недоброжелателят не без право би го обвинил в писателска „психастения“ за умуването му около целите и задачите на художественото творчество. Но каква способност да се издигне преграда между словоохотливия естетик и сдържания писател, който не понася разяснения! В реалистическите творби на Флобер няма нито следа от любителя на силни фрази, от склонния към крайни формули критически ум.
Така че ако не разделяме художествения автор, когото и самият Флобер единствено зачита, от неуморно изказващия се ценител, творческото дело на писателя би се оказало значително по обем.
Гюстав Флобер е роден в 1821 г. в Руан в семейството на заможен лекар. В живота му няма особени външни събития. Завършва лицей в родния град, следва право в Париж, преживява обществените проблеми на Юлската монархия и бурните години преди революцията от 1848 г. горе-долу в позицията на Фредерик Моро от „Възпитание на чувствата“ — не индиферентен към политическите събития, дори увлечен, но не привързан докрай към нечия страна. Не успява да завърши право поради силна нервна криза (1844 г.). Същата година баща му купува малкото имение в Кроасе на Сена, където писателят се установява с майка си и своята племенница. С малки прекъсвания преживява там почти до смъртта си, осигурен от неголяма рента. Материални затруднения го сполитат едва в последните години, след като продава имението, за да погаси дълг на съпруга на своята племенница.
С внушителна фигура и открит поглед, с отривисти движения, холеричен, Флобер е човек на силните чувства и крайните решения. Всеотдаен и конфликтен, същевременно стеснителен и неуверен в себе си, той дълго пази любовното чувство като нещо свято. Едно юношеско вълнение му остава за цял живот — смята се, че то е запечатано в романтическата любов на Фредерик към госпожа Арну във „Възпитание на чувствата“. (Изглежда, единият от големите извори на Флоберовия песимизъм е в областта на чувствата.) Друга романтична любов, с писателката Луиз Коле, продължила осем години, завършва с разрив. Останала е голяма преписка, която разкрива единното същество на Флобер, неразделящо любовта от интелектуалните страсти. Отношенията с близките му приятели също не са особено гладки. Единствен поетът Луи Буйе не подхранва засилващия се с годините песимизъм. Разбира се, Флобер има именити литературни приятели. По-рано Сент-Бьов, по-късно Жорж Санд, Едмон Гонкур, Тургенев, Зола, младият Мопасан, когото напътства, Доде, Иполит Тен — това са хората, които го разбират и следват и които той обича. Участието в т.нар. „кръг на петимата“, в започналите през 1874 г. събирания в кафене „Риш“ на Флобер, Едмон Гонкур, Тургенев, Зола и Доде продължават до смъртта му.
Важен момент в живота му са двете големи пътувания — едното в Ориента и Гърция (1849—1851), второто в Тунис (1858) при подготовката на „Саламбо“. Но бидейки интроверт, който търси съвършенството в дълбочина, нему повече подхожда уседяването. Пътуванията само го убеждават, че човекът навсякъде е еднакво несъвършен.
Политическите и обществените му възгледи трудно могат да се представят в един цвят. Като всички романтици и реалисти на френския деветнадесети век той мрази буржоазията. Стендал и Балзак обаче имат политически идеал — мразейки Реставрацията, Стендал гледа назад към Наполеоновото време, мразейки Юлската монархия, Балзак гледа към Реставрацията. Идеалът е в миналото, това е характерно за цялата романтическа епоха. Флобер не намира опора нито в реалното минало, нито в идеалното бъдеще. Той преживява фабричната революция, вижда раждането на железницата, пролетаризирането на масите. Несправедливостта на социалния строй, бързите промени, невъзможността да се мисли за света постарому, всичко това се смесва за него в болезнена морална проблематика. Онова, което твърди Огюст Конт с положителен знак, че буржоазният строй е върхът в развитието на човешката цивилизация, за Флобер е също истина, но с отрицателен знак — буржоазия, това е цялото съвременно човечество, това е пошлост, глупост и ограниченост. Както и при неговия връстник Бодлер реалната отрицателна позиция спрямо политическия ред в епохата на Втората империя е укрита в индивидуалистичен бунт спрямо буржоазната цивилизация. В оптиката на бунтуващия се индивидуалист, дребен буржоа, е отразена точно действителната физиономия на предприемчивия капиталист, на финансиста-спекулант („Възпитание на чувствата“). Флобер обаче не разбира нито революцията от 1848 г., нито Парижката комуна. Когато се налага да отстоява обществена позиция, той е непоследователен. След процеса за „Мадам Бовари“ писателят се оказва между враговете на културната политика на Наполеон III. След публикуването на „Саламбо“, макар и без да проявява раболепие, той приема познанството на императора в салоните на неговата родственица принцеса Матилд. Обявяването на Френско-пруската война посреща с недоволството на пацифист. По-късно бива обхванат от шовинистичната вълна, заявява, че желае да воюва, записва се доброволец. Поражението на Франция дава нова храна на песимизма му срещу цялото човечество. Без да бъде монархист, той смята републиката след 1870 г. за по-лоша от монархията.
Бихме сбъркали да хвалим Флобер за неговите остри думи срещу съвременния свят, за усета към отрицателното в буржоазната действителност, както и да го укоряваме, че не е имал стабилни политически възгледи и е странял от обществения живот на своето време. Ако търсим в него трибун и мислител, който използва художествената форма, за да внушава идеи и мисли, ще бъдем разочаровани. Поведението и съжденията му в таза насока са предимно негативни. Неговите утвърждения се трупат на полюс, считан дотогава за обслужващ други полюси — на страната на изкуството. Поколението на Флобер прави от изкуството обществена позиция, предпочитано, дори единствено възможно поведение при обезценението, настъпило с триумфа на буржоазията.
