Александър Беляев

Вечният хляб

СЕЛСКИ НОВИНИ

Малката рибарска лодка бавно се приближаваше към остров Фер от групата Фридландски северни острови в Немско море1. Беше есенна вечер. Силният северен вятър обливаше рибарите с ледени пръски вода. Уловът бе лош и посинелите им от студ лица бяха намръщени.

— Тази година зимата ще дойде рано — рече най-старият рибар, който от време на време пуфкаше дим от късата си лула.

— Да, така изглежда — отвърна му един младок и като помълча известно време, добави: — На Карло пак са откраднали мрежата, и то новата!

Всички се оживиха. Рибарите започнаха да обсъждат кой може да краде между тях.

— Според мене е работа на Ханс — отсече младият рибар.

— Ханс ли? Какво ти хрумна! — чуха се учудени гласове.

Ханс беше болнав, слаб, приличен на скелет висок старец, който живееше в стария изоставен фар.

— Ханс? Та той едва си влачи краката! Какви доказателства имаш?

— Ами такива, че Ханс дебелее — заяви младият рибар.

Това беше истина. През последните седмици лицето на Ханс доста се позакръгли и тази загадъчна пълнота накара да тръгнат какви ли не приказки из селото.

— Казват, че Ханс намерил имане, изхвърлено от морето на брега. От такъв подарък нищо чудно да напълнееш — каза замислен старият рибар.

— Ханс прави контрабанда.

— Пък аз ви казвам, че Ханс краде мрежи и риба, продава ги и тлъстее — не мирясваше младият рибар. — Не забелязвате ли, че късно вечер честичко се губи някъде? Каква работа има? Всичко това е много подозрително.

Спореха с младия рибар, но личеше, че думите му направиха впечатление на мнозина. И когато лодката наближи брега до стария фар, един от рибарите предложи:

— Какво ни струва да се отбием при Ханс и видим как живее? Ще се сгреем и ще го поразпитаме.

— Хубаво го измисли! — оживи се младият рибар и започна бързо да разтоварва рибата и риболовните такъми.

В малкото прозорче на фара блещукаше светлинка. Старият Ханс още не спеше. Той радушно посрещна гостите и ги покани да се посгреят край полусрутената камина.

— Е, какъв е уловът? — попита той, като потриваше жилестите си ръце с изкривени пръсти.

— Никакъв — отговори младият рибар. Той беше ядосан от бедния улов и лошото време и му се искаше да стовари яда си върху някого. — А ти все пълнееш, Ханс, от какво?

Старецът се усмихна жално и разпери ръце.

— И ти пълнееш, Лудвиг — отвърна той.

— Ти мене остави. Когато човек лови риба със своите мрежи и я продава, нищо чудно, че пълнее. А я ни кажи ти тайната: как без да работиш пълнееш, тогава и ние може би ще се топлим край камината, вместо да хващаме ревматизъм в морето.

Ханс явно се смути. Той се свиваше, триеше ръце, вдигаше рамене. Всички забелязаха смущението на стареца и това накара да повярват, че е виновен, и ония, които се съмняваха.

— Ще претършуваме къщата, без той да усети — каза тихо червенокосият Фриц, като се наведе към ухото на другаря си. После се обърна към Ханс. — Как не те е страх да живееш в такава съборетина? Ако духне силният северен вятър, ще рухне и ще те премаже.

— Стените са дебели, криво-ляво ще изкарам, дорде съм жив — отвърна Ханс.

— А ако те смаже? — не преставаше Фриц. — На тебе, стареца, може да ти е безразлично, а от нас ще търсят отговорност защо не сме взели мерки за безопасност. Може и под съд да ни дадат. Трябва да огледаме жилището ти.

— Какво има да го гледате? — каза разтревожен Ханс. Той вече не се съмняваше, че посетителите го подозират в нещо и не са дошли току-така. — Елате утре по светло и огледайте, ако искате.

— Защо утре? Ние и днес можем да огледаме.

— Ами тъмно е, стълбите са срутени и може да се пребиете. Какво е това бързане! Петдесет години съм живял тук, а сега една нощ не можете да почакате.

Лудвиг вече беше разбрал военната хитрост на Фриц и се разтича.

— Я запали фенера.

— Фенера! Нямам масло.

Но Фриц вече шареше из кръглата стая.

— Масло ли? Ето го фенера. А ето и маслото. Ти май нещо шикалкавиш, старче?

Фриц бързо наля масло и запали фенера.

— Да вървим.

Всички станаха и тръгнаха след Фриц. Ханс тежко въздъхна, потътри крака подир тях и заизкачва в полумрака влажните, изтрити стъпала на витата стълба.

В стаята на втория кат се въргаляха какви ли не щеш вехтории, потънали в прах и мръсотия от изронената мазилка. Вятърът духаше през счупените стъкла на прозорците. Светлината уплаши няколко прилепа и те се заблъскаха о стените, като вдигнаха прах и паяжина. Фриц внимателно надзърташе във всеки ъгъл, ровеше боклука с тежките си рибарски ботуши, после осветяваше стените и говореше:

— Виж, какви са пукнатини!

Ала нищо подозрително не намери.

— Да вървим на третия кат.

— Ама там няма нищо — рече Ханс. Но Фриц, без да го слуша, вече се изкачваше към горната стая.

Там вятърът пронизваше до кости, като се промъкваше не само през зейналите кухини на прозорците, но и през огромните дупки.

— Ти май се лъжеш, Лудвиг — каза тихо Фриц.

— Ще видим — отговори високо Лудвиг и сърдито бутна Фриц. — Дай тука фенера. Какво е това?

— Не прилича на мрежа — провикна се Фриц, който вече не смяташе за нужно да крие целта на идването им. Фенерът освети една полица и поставеното на нея котле, похлупено с дъсчица.

Фриц вдигна дъсчицата и надзърна в котлето. Вътре имаше някаква каша, подобна на жабешки хайвер.

— Да си вървим, Лудвиг, това е някаква прокиснала гадост. Нали ти казах, че бъркаш.

Лудвиг вече сам се сърдеше на себе си, че се беше захванал с тази история и остана на сухо. За да отложи момента на посрамването си, той измъкна Ханс от тъмния ъгъл и му закрещя:

— Какво държиш в това гърне?

За общо учудване въпросът на Лудвиг страшно смути Ханс. Долната челюст на стареца затрепера от вълнение. Той прошепна няколко несвързани думи и млъкна. Това събуди любопитството на останалите рибари към съдържанието на гърнето.

— Защо мълчиш? — не млъкваше Лудвиг. — Нали знаеш къде се отива за такива работи? — фантазираше той, вдъхновен от смущението на Ханс.

— Не ме питайте, моля ви — каза Ханс с уплашен глас. — Тук няма никакво престъпление, но съм дал дума…

Тези думи поразиха всички. Неочаквано се натъкваха на някаква загадка. Тържествуващият Лудвиг внимателно хвана гърнето и като заповяда на Ханс да му свети с фенера, заслиза надолу.

— Това май ще бъде по-интересно от крадените мрежи — рече възбуден Лудвиг на Фриц, като остави гърнето на масата до камината. — А сега трябва да ни разкажеш всичко — обърна се той към Ханс.

— Но аз дадох дума…

— Тогава ще те тикнем в дранголника.

— Че за какво?

— Ей за това. Отдавна те подозирахме. Не току-така взе да пълнееш.

— Нима знаете?

Лудвиг нищо не знаеше. Но в тази есенна вечер той неочаквано откри у себе си детективски способности.

— Да, ние знаем всичко — отвърна му уверено той. — Ако не се инатиш, може би няма да те тикнем в дранголника.

Старецът беше отчаян. Той сведе ниско глава и след кратко мълчание каза:

— Не исках да наруша дадената дума и да навлека главоболия на човека, който съжали мене, стареца, и ми стана благодетел. Ала, щом вие знаете… Това е „вечен хляб“, който получих от професор Бройер.

На Лудвиг, въпреки че го биваше за детектив, не му достигаше професионален опит. Забравил ролята си, той попита слисан:

— Вечен хляб ли? Какво е това?

Когато чу този въпрос, зададен с искрено учудване, и възгласите на останалите рибари, Ханс разбра, че те нищо не знаят за „вечния хляб“. Сигурно друго подозрение ги бе довело тук и случайно откриха така старателно пазената от него тайна. Само да не беше споменал името на професора! Но вече беше късно да отрича. Ханс се сгърби още повече и тежко се отпусна на скамейката.

— Слушайте. Ще ви разкажа всичко…

ЩАСТЛИВИЯТ ХАНС

— Бях много беден, направо гладувах — започна признанието си старият Ханс. — Една вечер, когато изтощен от глад нямах сили да изляза от къщи, някой почука. Отворих вратата и видях пред себе си старият професор Бройер, който както знаете, живее в имението си близо до нашето селце…

— Знаем, разказвай по-нататък — прекъсна го нетърпеливо Фриц.

— Професор Бройер ми каза: „Мога да те нахраня, Ханс, ще те храня цял живот само ако ми дадеш дума, че няма да казваш никому за това.“ И аз дадох клетва, която сега наруших… — въздъхна тежко старецът. — Тогава Бройер извади изпод плаща си един буркан и ми го даде. „В този буркан има «вечен хляб» или «тесто» — каза ми той. — Ако изядеш половината от тестото, ще бъдеш сит цял ден. А през нощта то само ще порасне и бурканът пак ще се напълни. Не се страхувай, Ханс — рече професорът, — тестото не е отровно. Не гледай грозния му вид. То е хранително и вкусно. Опитай“. Аз не се решавах. Тогава професорът хапна сам и каза: „Ето, виждаш ли, жив и здрав съм.“ Той ми остави буркана и помоли да се отбивам при него и да му казвам как се чувствувам. После си отиде…

Рибарите слушаха разказа на Ханс така прехласнато, че мнозина от тях дори бяха зяпнали.

— И какво стана по-нататък? — попита Фриц, който се въртеше от нетърпение на стола.

— Аз дълго не се решавах да докосна тестото — продължи Ханс. — То приличаше на жабешки хайвер. Беше гадно. Няколко пъти отивах до буркана, ала не можех да надвия отвращението си. Не ме хващаше сън от глад. На разсъмване, когато червата ми взеха да къркорят, реших: тъй и тъй ще умра… Гребнах с лъжица и преглътнах малко тесто. То излезе доста вкусно и приличаше на смачкана печена ябълка. Подир минута бях съвсем сит. Силите ми бързо се връщаха. Мислено поблагодарих на професора за чудесния му подарък, заспах дълбоко и се събудих бодър и здрав.