Марин Ботунски

Ранни дългове

(книга първа)

Посвещавам тази книга

на най-скъпите на сърцето ми:

дъщерята Сребрина и синът Стоян;

и на всички творци и приятели,

с които животът ме срещна и не ме раздели никога.

Вместо предговор

Някъде бях прочел, че жеравите, летейки в небесата, позволяват на лястовиците да кацат и да си почиват на техния гръб. Истина ли е или не — не зная. Не съм се интересувал нито от специалисти в тази област, нито пък потърсих специална литература, в която можех да намеря утвърдителен или отрицателен отговор. Честно казано — не ми се искаше да направя тази справка да не би евентуален отрицателен отговор да прогони случайно навестилата ме радост. Каква е тази моя радост? Дали жеравите просто разрешават на лястовиците да си почиват или ги учат да издържат на насрещните ветрове, да „летят“ на големи височини? И дали такъв един пример не е „заразителен“ за човека, който също трябва да се учи и да поема върху „крилете“ си друг човек, помагайки му да „пази равновесие на големи височини“, и да лети в близост до слънцето?

И още си мисля, че човек трябва да има вярата в друг човек, на чиито жеравови криле може спокойно да излети в необятния син простор, да заякнат крилете му, та да не го плашат насрещните ветрове, а един ден и сам да полети в близост до слънцето.

Мисля, че ние, хората, по-често трябва да си припомняме този велик птичи урок. По-често трябва да се случва и при нас: в едни моменти да бъдем като жеравите, в други — като лястовиците.

В началото на пътя, в училището в село Краводер, имах чудесен, дълбок и мъдър учител. Богата култура имаше той, ала още по-богато и любвеобилно беше сърцето му. Една мисъл на моя учител ме сепва често, вглеждат се изпитателно в мен добрите му, светли и любопитни очи, питат ме: като как, ученико мой, изпълняваш човешката ми и учителска препоръка. А тя гласеше: „Острата дума можеш и да не я кажеш, можеш и да я забравиш, независимо, че има хора, които я заслужават и трябва да я чуят. Добрата дума не забравяй. И не само не я забравяй, но и не закъснявай да я кажеш. Добрата дума трябва да се чуе овреме.“

А ето, че се хващам в ранни дългове, в заслужени, а не казани добри думи. И не само добри.

Под високия, поднебесен връх „Околчица“ животът ме обдари с чудесни срещи и приятелства, даде ми възможност да видя възходи и падения, яка българска вяра и обвито в патос безверие…

Щастие бе (но и голямо притеснение), че в самото начало на пътя, преди да съм укрепнал в литературния труд, животът ме срещна с такива творци като Константин Павлов, Иван Динков, Стефан Цанев, Иван Пауновски, Александър Миланов, Дамян Дамянов, Никола Инджов, Йордан Радичков, Дончо Цончев; с художниците Иван Фунев, Найден Петков, Цветко Йорданов, с диригентката Радосвета Бояджиева, с артистите Иван Кондов, Никола Дадов, Джуни Александрова, Юлия Ганчева, Белла Цонева, Иван и Цветана Гайдарджиеви, с режисьорите Васил Луканов и Леон Даниел…

Срещна ни и ни сприятели — завинаги.

В Москва пък имах щастието (1965–1966 г.) да се докосна до любимците на младите тогава — Евгений Евтушенко, Бела Ахмадулина, Андрей Вознесенски, Роберт Рождественски и техният духовен баща Константин Симонов. Бях млад, за да мога да давам друго, освен приятелство, признателност и любов. Затова пък можех да вземам с пълни шепи прозрение, опит, майсторство, мъжество.

И съм благодарен на съдбата за това, тогава съвсем случайно обдарило ме щастие. То беляза и целия ми живот.

Толкова много имена има в живота и в душата ми — малки светлинки, осветявали мрачните и труднодостъпни пътеки на художествените достижения… Имаше моменти, когато на верния път можеше да те изведе или протегната ръка, или остра мисъл. И ние се хващахме за тях отново и отново, преценявайки стойности и добродетели, минало и настояще.

Авторът

Пътят на безсмъртието

„Аз ще направя ръцете си на чукове, кожата си на тъпан, а главата си на бомба, пък ще изляза на борба със стихиите.“

Защо започвам „ранни дългове“ с Христо Ботев? Бележките ми са за творците, с които се срещах, работих и живях. Смея да твърдя, че Христо Ботев е съвременник на моето поколение. Той не само е „жив“, както е писал, не само „не умира“, както писа Иван Вазов, Христо Ботев беше и е нашата европейска и световна мярка, нашето лице пред света. Толкова години живях и продължавам да живея в подножието на неговия легендарен връх „Околчица“. И ако всеки български творец има радостта и гордостта да съизмерва своите крачки с първия български гениален поет, то за живеещите във Враца и Калофер това е и задължение. В навечерието на Ботевите дни през 1996, в издателство „Будилник“, излезе от печат съставената от мен антология „И певци песни за него пеят“. Тя съдържа 121 стихотворения от български поети, 8 стихотворения от чуждестранни автори, 26 народни песни, 41 публицистични къса — 18 от български и 23 от чуждестранни автори. Антологията е богато илюстрирана със значими произведения на български художници. Редактори са Иван Радоев и Борислав Геронтиев, редактор на издателството — Сребрина Йорданова.

Работата над антологията „И певци песни за него пеят“ започна през 1992 г. Времето беше разделно, двойно време. „Тръгналото“ отрицание на тоталитаризма, на събития, лица, на пътища и ориентации не подмина и най-високите духовни върхове на България. Пръски от това отрицание паднаха и върху него — единствения поетически гений.

Не обичам хората, които изричат лесни думи. Вятърните. Ветропоказателите. Имало ги е и по времето на Ботев. Наричали ги „трезви“, „умерени“, „добродетелна дружина“, „труженици в полето на глупостта“, „вся дебелокожа поредица чорбаджийска“… Считах за дълг да подготвя антологията — сама трудна дума в трудното време. Защото никоя уважаваща се страна не бива да позволява „пяната“ на времето да омърсява белязания с безсмъртие.

Защото той е Христо Ботев!

За Ботев е трудно да се пише, да се говори, да се снима филм, да се гради пластичен образ, театрален спектакъл… Само тази трудност ли определя дългът ни към великия българин, към гениалния поет, за когото са създадени малко художествени паметници? Което е създадено — все има своите справедливи опоненти. Защото всеки българин носи в сърцето и душата си изграден свой, величествен образ на гения.

У него всичко е скроено с едра ръка, с мащабите на гениалността: и външния му вид, и интелекта, и чувствителността, и обичта, и омразата.

Приятелят му Лучков си спомнял младежките години в Задунаевка: „Всички се възхищавахме от неговите способности и от неговата прекрасна външност: висок, пъргав и умеещ винаги да държи своя юнашки вид… По външност Ботев беше рядък красавец: в тази възраст той имаше лице бяло като на мома, нямаше още ни брада, ни мустаци, висок, едър, снажен, физически силен, подвижен… С такава външност внушаваше респект към себе си…“

Народният поет Иван Вазов пише за 22–23 годишния Ботев: „Той беше висок, едър — почти исполин, — с черни пламенни очи, с нос дълъг, римски, малко кривичък към лявата буза, челото му високо, благородно, на двата края на което трепереха сини жилчици, косата му черна, щръкнала. Умната му физиономия, необикновено високият му стан, гърлестият му говор и смях, гордият му, смел и разкрачест ход го отличаваха и туряха по-горе от множеството, сред което вървеше замислен.“

Нека отделим това: „по-горе от множеството, сред което вървеше замислен“ и да се пренесем напред, когато след боя на Милин камък и нощното пътуване, на 20 май, четата осъмва в полите на балкана, западно от Челопек, върви из балканските пътеки и, едва взели дъх, четниците виждат осемте турски табора. Спас Соколов пише: „Войводата Ботев вървеше в последните редове. Той се спря при едно поточе, извади си сапун и пешкир, уми се, изтри се и тръгна…“ Димитър Икономов допълва: „Ботев си уми лицето и ме запита дали нямам гребен да си вчеше косата. Случайно у мене се намираше. Услужих му. Тук той ми се представи такъв хубавец, какъвто друг път не съм го забелязвал. Едно нещо не можеше да се не схване: лицето му бе тъжно, погледът му мрачен и усмивката пресилена.“

Заглеждали ли сме се внимателно в портрета му? Замисляли ли сме се над всяка негова дума? Над логиката на стъпките му по обруганата българска земя?

Защо върви замислен сред множеството, от което стои по-горе, защо погледът му е мрачен, лицето — тъжно? Не е ли непосилна неговата „самота“, личната драма на гения, подтиснат от обществената действителност, от културната действителност, от апатията и примитивизма на средата, в която живее?

Защо в тази бавност и мудност на времето той е така нетърпелив да буди, да разтърсва съвести? Защо е толкова язвителен към безразличието и лъжепатриотизма, защо отчаянието и гнева са му чести спътници?

Защо с такава неотслабваща сила търси и най-малката надежда, преоткрива вярата в борбата, чака „събуждането на народите“?

Не е ли защото Христо Ботев мери всичко с мярката на бъдещето!

По онова време Ботев е един от най-големите и будни умове на Европа. Бил неизвестен сред известните нему Гарибалди, Кошут, Бакунин, Пизакане. Ала стоял по-високо от тях като духовен пример, като самороден талант, като идеолог.

Учил се от Херцен, от Чернишевски. Ученикът в много отношения бил равен с учителите, в някои творчески изяви стоял по-напред от тях.

Имал зад гърба си мизерната, тъмна българска действителност, опитът на слаби стихотворци и литератори. Учителите му имали в страната си могъщи белетристични гении — Достоевски, Гогол, Тургенев, Толстой, публицистите Белински, Добролюбов, Писарев…

Изграждал се като личност, като мислител и революционер при