Оноре дьо Балзак

Дядо Горио

На великия и знаменит ЖОФРОА СЕНТ-ИЛЕР в знак на възхищение от неговите произведения и неговия гений.

I. Пансион

Госпожа Воке, по баща Конфлан, е стара жена, която от четиридесет години държи в Париж семеен пансион на улица „Ньов Сент Женевиев“ между Латинския квартал и предградието Сен Марсел. Този пансион, известен под името дом „Воке“, приема без разлика мъже и жени, младежи и старци, ала нравите на това почтено заведение никога не са били порицавани. Но също така от тридесет години в този дом не се виждаше никаква млада жена, а за да се настани там някой младеж, трябваше средствата, които семейството му пращаше, да са много оскъдни. Все пак в 1819 година по времето, през което започва тази драма, там живееше една бедна девойка. В каквато и немилост да е изпаднала думата „драма“ поради прекалената й, неуместна и безразборна употреба по това време в нашата болезнена литература, необходимо е да я употребим тук — не защото тази история е драматична в истинския смисъл на думата, но като прочете произведението, може би някой ще пролее няколко сълзи intra muros et extra1. Ще бъде ли то разбрано вън от Париж? Позволете ми да се съмнявам. Особеностите на тази повест, пълна с наблюдения и местна багра, могат да бъдат оценени само между Монмартърските хълмове и възвишенията на Монруж, в тази прочута долина на колиби, готови всеки миг да рухнат, и на ручеи, черни от кал; долина, изпълнена с истински страдания, с радости, често пъти лъжливи, и толкова бурна, че трябва да се случи нещо наистина изключително, за да се създаде някое по-трайно впечатление. И въпреки това тук-там се срещат страдания, които смесицата от пороци и добродетели прави величествени и тържествени — пред тях себелюбието и користта се спират и се смиляват, но впечатлението, което получават, е като от вкусен плод, изяден набързо. Колесницата на цивилизацията прилича на колесницата с идола Джагернат2 — едва забавена от някое сърце, което не може да се прегази така лесно като другите и спъва колелото й, тя го смазва набързо и продължава своя славен път. Така ще направите и вие, които държите тази книга с бялата си ръка, вие, които се отпускате в мекото кресло, като си казвате: „Може би това ще ме поразвлече.“ След като сте прочели тайните злополучия на дядо Горио, вие ще вечеряте с охота и ще оставите вашето равнодушие за сметка на автора, като го обвините в преувеличение и го упрекнете в поетически измислици. Ах, знайте добре: тази драма не е нито измислица, нито роман. All is true3, тя е толкова правдива, че всеки може да открие в нея частица от себе си, от своето сърце може би.

Къщата, дето се помещава семейният пансион, принадлежи на госпожа Воке. Намира се в долния край на улица „Ньов Сент Женевиев“, там, където тя се спуска към улица „Абралет“ така рязко и остро, че файтони и коли много рядко се изкачват или слизат по стръмнината. Това обстоятелство благоприятства за тишината, която царува в тези улици, притиснати между черквата „Вал дьо Грас“ и Пантеона, два паметника, които променят атмосферните условия, като хвърлят жълти багри и помрачават всичко чрез суровите краски, хвърлени от техните куполи. Там настилката е суха, в канавките няма нито кал, ни вода, тревата расте покрай стените. Най-безгрижният човек там се натъжава като всички минувачи, трополенето на кола е събитие, къщите са мрачни, стените миришат на затвор. Случайно попадналият парижанин би видял тук само семейни пансиони и учебни заведения, нищета и досада, умираща старост и весела младеж, принудена да работи. Никой квартал на Париж не е така отвратителен и да си признаем — така непознат. Улицата „Ньов Сент Женевиев“ особено прилича на бронзова рамка, едничката рамка, която отговаря на този разказ, към който ще трябва да подготвя читателите чрез тъмни багри, чрез дълбоки мисли; така, от стъпало на стъпало, светлината намалява и песента на водача заглъхва, когато пътникът слиза в Катакомбите. Вярно сравнение! Кой ще реши кое е по-ужасно за погледа — изсушените сърца или празните черепи?

Фасадата на пансиона гледа към една градинка така, че къщата пада в десния ъгъл на улица „Ньов Сент Женевиев“, откъдето тя се вижда в дълбочина. Покрай тая фасада, между къщата и градинката, има една постлана с камъчета вада, широка около два метра; пред нея почва алея, посипана с пясък, от двете страни на която цъфтят здравец, олеандър и калинки, посадени в големи саксии от син и бял фаянс. В тази алея се влиза през странична врата, над която е закована дъсчица с надпис: „Дом Воке“, а отдолу: „Семеен пансион за граждани от двата пола и други“. Денем през една реше-теста врата с кресливо звънче в дъното на малкото, настлано с камъни място върху стената срещу улицата се вижда арка, боядисана като зелен мрамор от някой квартален художник. Под нишата, която представлява тази картина, е нарисувана статуя на Амур. Като гледат напукания лак, който покрива статуята, любителите на символи биха могли да открият символа на парижката любов, която се лекува на няколко крачки оттам. Под цокъла следният полуизтрит надпис показва времето, когато е правен този орнамент, защото изказва възторга от завръщането на Волтер в Париж в 1777 година:

Като падне нощ, решетестата вратичка се замества с цяла врата. Градинката, която е широка колкото фасадата, е притисната между стената на улицата и стената на съседната къща, по която виси завеса от бръшлян, който я скрива изцяло и привлича очите на минувачите като парижка живописност. Тези стени са покрити с пълзящи растения и с лозници, чиито редки и прашни гроздове всяка година тревожат госпожа Воке и са повод за разговори и с нейните пансионери.

Покрай всяка стена има тясна алея, която води под свод от липи, дума, която госпожа Воке, макар и родена дьо Конфлан, упорито произнася неправилно въпреки граматическите забележки на нейните пансионери. Между двете странични алеи се намира леха с ангинари наред с овощни дървета, прилични на хурка, оградени с киселец, марули и магданоз. Под липата е сложена кръгла зелена маса с кресла наоколо. Там през летните горещини пансионерите, които са достатъчно богати, могат да си позволят разкоша да си поръчат кафе, да го пият тук при жега, на която може да се излюпи яйце. Къщата, която е на три етажа и свършва с мансарда, е изградена от мек камък и е боядисана с оная жълта боя, която придава отвратителен вид на повечето къщи в Париж. Петте прозореца, пробити на всеки етаж, имат малки рамки и са покрити с капаци, всеки от които се вдига по различен начин, така че очертанията им дразнят погледа. Задната част на тази къща има по два прозореца на етаж — в приземния етаж те са украсени с железни решетки. Зад постройката се намира двор, широк около двадесет стъпки, дето живеят мирно и тихо прасета, кокошки, питомни зайци, а в дъното се издига навес за дърва. Между навеса и кухненския прозорец виси сандък за хранителни припаси, а под него тече помията от умивалника. Към улица „Ньов Сент Женевиев“ дворът има тясна врата, през която готвачката изхвърля къщната смет, като почиства тази мръсна част от двора с много вода за да не я глобят, че пръска зараза.

Естествено, предназначен за ползване от пансиона, приземният етаж се състои най-напред от една стая, осветена от два прозореца към улицата, и в нея се влиза през една стъклена врата. Тази стая е свързана с друга — трапезарията, която е отделена от кухнята чрез стълбището, чиито стъпала са от дървени квадратчета и са боядисани, но боята им е вече изтъркана. Няма нищо по-тъжно от тази стая, мебелирана с кресла и столове, облечени в материя от косъм на матови и лъскави ивици. По средата е сложена кръгла маса с плоча от мрамор „Света Ана“ и по нея са наредени прибори от бял порцелан с полуизтрити златни шарки, каквито се срещат днес навсякъде. Стените на тази стая с лош под са облицовани докъм човешки бой с дърво. Нагоре стените са облепени с лъскава хартия, представляваща главните сцени от „Приключенията на Телемах“, чиито класически действащи лица са ярко боядисани. Празното място между решетестите прозорци представя пиршеството, което Калипсо дава на сина на Одисей. От четиридесет години тази картина предизвиква насмешките на младите пансионери, които си въобразяват, че положението им е по-добро и се подиграват с обеда, на който неволята ги обрича. Каменната камина, чието винаги чисто огнище показва, че там се кладе огън само при тържествени случаи, е украсена с две вази, пълни с овехтели изкуствени цветя, между които се намира най-безвкусен стенен часовник от синкав мрамор. В първата стая се носи някаква миризма, която няма име в нашия език и би трябвало да я наречем миризма на пансион. Това е миризма на нещо спарено, мухлясало, гранясало; от нея вее хлад, носът вдишва някаква влага, тя пропива в дрехите; има дъха на стая, в която са обядвали; вони на прислуга, на слугинска стая, на приют. Може би тя би могла да бъде описана, ако се открие начин за измерване количеството на съставните й зловонни изпарения, които излъчва всеки пансионер, бил той млад или стар. Да, но въпреки гнусната миризма, ако сравните тази стая със столовата, която е до нея, ще я намерите спретната и ухайна като всеки будоар. Тази стая, изцяло облицована с дърво, била някога боядисана с някаква боя, която днес не може да се определи — тя станала основа, върху която мръсотията е отпечатала своите пластове така, че е нарисувала върху нея странни фигури. До тази стена са изправени лепкави бюфети, в които са наредени къси, потъмнели и ощърбени гарафи, халки за салфетки с металически блясък, купчина чинии от дебел порцелан със синкави ивици по края, изработени в Турне; в единия ъгъл се намира кутия с номерирани преградки, където се слагат мръсните или залети с вино кърпи за ядене на всеки пансионер. Тук има някои от ония вечни мебели, изхвърлени от всяка къща, но оставени тук така, както са оставени остатъците от цивилизацията в болницата за неизлечимите. Тук ще видите един барометър с капуцински монах, който излиза, когато вали дъжд, отвратителни гравюри, които правят да ви се отяде, всички в рамки от черно лакирано дърво с позлатени жилчици, стенен часовник от рог, инкрустиран с мед, една зелена печка, арганови лампи, върху които прахът се е смесил с маслото, дълга маса, покрита с доста нечиста мушама, върху която всеки външен шегобиец може да напише името си с пръст вместо със стилос