Тери Бисон

Служебен романс

Тери Бисон отново е невероятен. Както винаги той пише по собствения си начин, който е неповторим. През миналата година негова тема бе виртуалната реалност, а сега — преобразуваната скучна реалност на служебните компютри. Разбира се най-голямото му постижение през последните няколко години не бе късият фантастичен разказ, а завършването на вторият роман на Уолтър Милър-младши — „Свети Аейбовиц и дивата кобила“, представящ ни бъдещето и явяващ се като естествено продължение на класическата творба „Кантата за Аейбовиц“. Помощта на Бисон е била наложителна, тъй като Милър е бил на смъртно легло. И наистина той се е справил превъзходно. В романа всеки може да забележи сатиричната ирония в стила на Милър, преподнесена с чудесно чувство за хумор, така неразривно свързана със сериозната част от работата, което обаче съвсем не е в стила му. Милър винаги бе заявявал, разбира се с чувство за хумор, че ще успее да завърши творбата (той работи върху нея повече от десет години) или че най-малкото е длъжен да го стори. Настоящият разказ за първи път се появи в списание „Плейбой“ и особено много се хареса на компютърните маниаци. Но дори и никога да не сте ползвали компютър или дори само да сте чували за „Майкрософт“, то би трябвало чудесно да разберете предложения хумор.

Когато Кен678 видя за първи път Мери97, той се намираше в Автентичния Общински Жилищен Комплекс и чакаше на опашка за заключителния етап на случайните запознанства. Тя беше заела две пространства пред него: синя пола, оранжева връзка, леко издута бяла блузка, изобщо всичко си беше като на всяка друга женска икона. Той все още не знаеше, че се казва Мери, дори не успя да разгледа лицето й. Но с двете си ръце, по някакъв старомоден маниер държеше „папка“ и когато опашката зави напред, забеляза ноктите на пръстите й.

Бяха червени.

Когато опашката отново се появи и направи завой, тя си беше отишла. Кен беше заинтригуван, но бързо забрави за нея. Беше най-натовареното време на годината и тичаше като луд от „повикване“ до „задача“. По-късно през тази седмица той я видя отново, докато беше направил пауза с един отворен „прозорец“ в „коридор“ между „копия“ и „препратки“. Докато минаваше край нея, той обърна своята „папка“ встрани — беше научил този трик. Отново видя тези червени нокти, това беше много любопитно.

Нокти на пръсти не съществуваха в „алтернативно меню“.

В „цветното меню“ нямаше „червено“.

Кен използва уикенда, за да направи визита на майка си в нейната къща. Беше по случай рождения й ден, годишнина или нещо от този род. Той ненавиждаше уикендите. Беше израсъл използвайки „лицето на Кен“ и без него се чувстваше неудобно. Мразеше и старото си име, с което майка му настояваше да го повика. Мразеше безжалостните и плашещи неща, които се намираха отвън. За да избегне паниката, Кен затвори очи и започна да си бръмчи със затворена уста — навън от тук, той можеше да прави и двете неща заедно — опитваше се да симулира мирния бръм на службата.

Но това не замести истинските неща и Кен не можа да се успокои, докато седмицата отново не започна и той не се върна вътре. Обичаше мекото електронно бръмчене на търсещите машини, оживения поток на иконите, матовия блясък на коридорите и блестящите прозорци, с техните успокояващи гледки на вътрешната среда. Той обичаше своя живот и работата си.

През тази седмица срещна Мери, по-скоро тя го срещна.

Кен678 току-що бе възстановил „папка с документи“, за да я предаде на „претърсване“ и после за „печат“. През неясните очертания на иконите отпред, можеше да забележи, че на „търговски отпътуващи автобуси“ го очаква дълга опашка, така че той се спря в един „коридор“, мястото за чакане го окуражаваше в зоните с висок трафик.

Кен отвори „прозорец“, за да остави „папката“ на долния му перваз. В него разбира се нямаше въздух, но в замяна на това имаше чудесен изглед. Гледката бе като всяка в „прозорец“ на „Майкросърф офис“ 6.9: калдъръм и спокойни кафенета с цъфнали кестени пред тях. Април в Париж.

Кен дочу глас да казва:

— Не е ли красиво?

— Какво? — попита той смутено. Беше невъзможно две икони да се появят в един и същи „прозорец“, но тя вече стоеше пред него. С червените си нокти и всичко останало.

— Април в Париж — рече.

— Зная. Но как…?

— Научила съм малък номер — показа тя нейната „папка“, която стоеше върху неговата, и то доста възбуждащо.

— И ти го направи? — завърши той, защото това беше извън неговата компетентност. Тя имаше лицето на Мери, а то както често се случва, беше неговото любимо лице. А също и червени нокти.

— Всеки, който правилно изравни „прозореца“, ще ни прочете като една икона.

— Вероятно ще прочете само правилният параграф — отбеляза Кен. — Поясни чисто.

— Името е Мери — отвърна тя. — Мери97.

— Аз съм Кен678.

— През миналата седмица ти се забави, когато минаваше край мен. Също чист номер. Представям си, че си го направил само поради цената на запознанството. Повечето от работохолиците, тук, в градската палата са доста необщителни.

Кен й показа собствения си номер с „папката“, но тя изглежда вече го знаеше.

— Колко пъти си била в „търговския център“? — попита той.

— Достатъчно дълго.

— Защо тогава не съм те виждал по-рано?

— Възможно е да си ме видял, но да не си ме забелязал — отвърна тя и повдигна ръката с червените нокти. — Не винаги съм имала точно такива — поясни тя.

— Откъде ги намери?

— Това е тайна.

— Те са привлекателно чисти.

— Чисти или привлекателни?

— И двете.

— Флиртуваш ли с мен? — попита тя и се усмихна с усмивката на Мери.

Кен се опита да измисли отговор, но беше твърде бавен. „Папката“ й проблесна, мястото за чакане се прекъсна и тя вече си бе отишла.

По-късно, след няколко периода през същата седмица, той отново я забеляза и спря в един отворен „прозорец“, между „копия“ и „проверка за точност“. Той плъзна „папката“ си върху нейната, изравни правилно и отново стоеше пред нея, гледайки в „Пролет в Париж“.

— Научил си се да ставаш по-бърз — каза тя.

— Имах добър учител — отвърна той и произнесе това, върху което бе премислял много пъти: — И какво ако съм?

— Какво си?

— Флиртувал.

— Това би било о’кей — отвърна тя и се усмихна с усмивката на Мери.

За първи път Кен678 желаеше лицето на Кен да има усмивка. „Папката“ му премигваше, но все още не искаше да напуска. — Колко пъти си била в „търговския център“ — отново я попита.

— Винаги — каза тя. Разбира се преувеличаваше, но в известен смисъл това беше вярно. Беше казала на Кен, че е била в градската палата преди да инсталират „Майкросърф офис 6.9“ — Преди него записите се съхраняваха в мазето — продължи Мери. — Бяха в метални чекмеджета и можеха да се вземат с ръка. Аз помогнах всичките да ги вкарат в диск. „Входни данни“, така се наричаха.

— „Влизане“ ли?

— Това беше преди невралния интерфейс. Ние стояхме ИЗВЪН и стигахме до тях чрез клавиатура, после гледахме през нещо като „прозорец“, наричаха го „монитор“. В „офиса“ нямаше никой. Нямаше и „Април в Париж“. Той беше добавен, за да предпазва от клаустрофобия.

Кен678 го пресметна наум. На каква възраст беше Мери? На петдесет и пет или на шейсет години?

Нямаше значение. Всички икони са млади и всички жени са красиви.

Кен никога не беше имал приятел в „офиса“, да не говорим за приятелка. Разбра, че бърза с неговите „повикване“ и „задача“, само за да обикаля по „коридорите“ и да търси Мери97. Обикновено я намираше в някой отворен „прозорец“ вторачена в паважа, малкото кафене и цъфтящите кестени. Мери бе влюбена в „Април в Париж“.

— Колко романтично е там — отбеляза тя. — Можеш ли да си представиш да хвърчиш по булеварда?

— Предполагам — отвърна Кен, но всъщност не можеше. Той не обичаше такива въображаеми неща. Предпочиташе реалния живот в „Майкросърф офис 6.9“. Харесваше му да стои в „прозореца“ срещу нея, да чува нежния глас на Мери и да отвръща с дълбокия глас на Кен.

— Как дойде тук? — попита го тя.

Кен й разправи, че е бил нает временно, а документите му от средата на века са били пренесени по дълга вита стълба и от „архивни“ са станали „активни“.

— Разбира се, тогава не се казвах Кен — рече той. — Всички временно наети икони по това време бяха сиви, нямаше мъжки и женски. Ние бяхме неврално интерфейсни чрез специални каски, вместо с ушни халки. Никой от квалифицираните работници в „офиса“ не говореше с нас, дори не ни забелязваше. Работехме по четиринайсет, петнайсет периода дневно.

— И това ти хареса — каза Мери.

— Заобичах го — призна Кен. — Намерих, каквото търсех. Обичах да съм вътре.

И той й разправи колко чудесно и странно се е почувства, когато за първи път е станал икона. Да виждаш себе си, как се разхожда наоколо и като че ли тялото ти едновременно се намира вътре и вън.

— Сега ми изглежда напълно нормално, разбира се — добави той.

— Така е — каза Мери и се усмихна с очарователната усмивка на Мери.

Минаха няколко седмици, преди Кен да набере смелост да направи това, което бе замислил като „неговият ход“.

Те бяха в прозореца, където за пръв път бе разговарял с нея, в „коридор“ между „копия“ и „проверка за точност“. Ръката й бе поставена върху долния перваз на „прозореца“, червените й нокти проблясваха и той постави своята ръка върху нейната. Дори в действителност да не можеше да я усети, чувстваше се добре.

Страхуваше се тя да не махне своята, но в замяна тя се усмихна с усмивката на Мери и каза:

— Не мислех, че си възнамерявал да го направиш.

— Желаех го от първия път, в който те видях.

Тя премести пръстите си върху неговите, беше почти вълнуващо.

— Искаш ли да видиш какво прави ноктите ми червени?

— Имаш предвид твоята тайна ли?