Джон Гришам

Невинният

Убийство и несправедливост в един малък град

Посвещава се на

Анет Хъдсън и Рене Симънс

и на паметта на техния брат

1

Ниските заоблени хълмове в югоизточната част на щат и Оклахома се простират от Норман до Арканзас и почти с нищо не подсказват за огромните залежи от суров петрол, които някога са лежали под тях. Местността е изпъстрена със стари сонди; малкото работещи сред тях се днижат бавно, вадят едва по няколко литра петрол с всяко вдигане и карат хората да се питат дали изобщо има смисъл от това усилие. Много от сондите просто са се откачали и стоят неподвижни насред полето, като ръждиви паметници от славните дни на търсачите на петрол, които бяха натрупали богатствата си в един-единствен бляскав миг.

Някои от тези сонди са пръснати и в полята около Ейда — стар град на сондьори и петролотърсачи, с шестнайсет хиляди жители, университет и дори съд. Но сондите около Ейда не работят — петрол вече няма. Сега парите тук се изкарват на час: във фабриките, животновъдните ферми и овощните градини.

Центърът на Ейда кипи от живот. На главната улица няма празни или изоставени сгради. Търговците оцеляват, макар че повечето фирми са се изместили в покрайнините. По обяд кафенетата са пълни.

Сградата на окръжния съд на Понтоток е стара и претъпкана с адвокати и техните клиенти. Заобикаля я обичайният миш-маш от административни сгради и адвокатски кантори. Местният затвор — бомбоубежшце без прозорци — по някаква отдавна забравена причина е построен в двора на съда. Жертвите на метаамфетаминовия порок се грижат винаги да е пълен.

Главната улица води до Източния университет — дом на четири хиляди студенти, много от тях пътуващи всеки ден от родните си места. Учебното заведение оживява града с постоянния приток от млади хора и с преподавателите в него, които внасят известно разнообразие в обществото на Югоизточна Оклахома.

Почти нищо не остава незабелязано от „Ейда Ивнинг Нюз“ — популярен всекидневник, който се разпространява в региона и успешно се конкурира с „Оклахоман“, най-големия вестник в щата. На първа страница обикновено има световни и национални новини, следвани от новините от щата и региона, а накрая са най-важните за хората неща — резултати от спортните първенства в училищата, местна политика, календар на местните събития и некролози.

Жителите на Ейда и окръг Понтоток са приятна смес от провинциални южняци и независими индивидуалисти от някогашния Див запад. Акцентът им е подобен на този в източната част на щата Тексас или Арканзас — с равни провлачени гласни. Тук са били някогашните земи на племето чикасо. В Оклахома живеят повече индианци, отколкото във всеки друг щат, и след сто години смесени бракове в жилите на мнозина от белите тече индианска кръв. Някогашното срамно клеймо бързо избледнява; в днешни дни индианското наследство е по-скоро повод за гордост.

Библията е дълбоко тачена в Ейда. В града има петдесет църкви от десетина различни течения в християнството. Те развиват активна дейност, при това не само в неделя. Има една католическа църква и една епископална, но няма храм или синагога. Повечето хора са християни, или поне така твърдят. От жителите на Ейда се очаква да са членове на някоя църква. Социалното им положение често се определя от религиозната им принадлежност.

С населението си от шестнайсет хиляди души Ейда се смята за голям град по стандартите на селскостопанския щат Оклахома и е привлекателно място за строеж на фабрики и хипермаркети. Хора от няколко съседни окръга пътуват до него, за да отидат на работа или на пазар. Градът се намира на 130 км югоизточно от Оклахома Сити и на три часа път с кола на север от Далас. Всеки в Ейда има познати, които работят или живеят в Тексас.

Най-големият извор на местна гордост са конните надбягвания на къси разстояния. Някои от най-добрите жребци и кобили са отгледани от собственици на коневъдни ферми край Ейда. А когато местният футболен отбор „Ейда Кугарс“ спечели щатското първенство, всички се радват с години.

Градът е приятен и дружелюбен — жителите му са отворени към непознати, любезни едни към други и винаги готови да помогнат на човек, изпаднал в нужда. Децата играят на сенчестите ливади пред домовете си. През деня къщите не се заключват. Тийнейджърите обикалят с коли през нощта, без да се забъркват в нищо сериозно.

И ако не бяха две печално известни убийства в началото на 80-те, Ейда никога нямаше да бъде забелязан от останалата част на света. А жителите на града нямаше да имат нищо против.

Сякаш по силата на някаква неписана наредба на градската управа повечето от нощните клубове и барове в Ейда бяха в покрайнините на града, така че безделниците и неприятностите, които създаваха, да стоят далеч от добрите хора. Едно от тези места беше „Лампата“ — огромна метална постройка с лошо осветление, евтина бира, джубокс машини, жива музика през уикенда, дансинг и просторен, застлан с чакъл паркинг, на който калните пикапи винаги бяха много повече от седаните. Постоянните клиенти бяха точно такива, каквито се събират на подобни места — работници от фабриките, които трябва да изпият по нещо, преди да се приберат у дома, местни момчета, които искат да се позабавляват, свикнали с нощния живот младежи на двайсет и няколко и любители на музиката и танците, които са дошли да послушат някоя банда на живо. В началото на кариерата си дори Винс Джил и Ранди Травис бяха свирили тук.

„Лампата“ беше популярно и посещавано място, в което на смени работеха много бармани, охранители и сервитьорки. Тук работеше и Деби Картър. Беше на двайсет и една, бе завършила гимназията в Ейда преди няколко години и все още бе щастливо неомъжена. Освен в „Лампата“ тя работеше на смени на още две места и от време на време гледаше деца. Деби имаше собствена кола и живееше сама в тристаен апартамент над един гараж на Осма улица, близо до университета. Беше красиво момиче — с тъмна коса и стройно атлетично тяло. Имаше независим характер и момчетата я харесваха.

Майка й Пеги Стилуел винаги се притесняваше, че дъщеря й прекарва твърде много време в „Лампата“ и другите клубове. Не беше възпитала детето си за такъв живот; всъщност Деби беше силно религиозна. След гимназията обаче започна да ходи по купони и да се прибира по-късно. Пеги не беше съгласна с това и двете с Деби понякога се караха за новия й начин на живот. Момичето взе твърдо решение да отстоява независимостта си. Намери си апартамент под наем и се изнесе от къщи, но продължи да бъде много близка с майка си.

Вечерта на 7 декември 1982 г. Деби беше на работа в „Лампата“, сервираше напитки и постоянно поглеждаше към часовника на стената. Нямаше много клиенти и тя беше помолила шефа си да приключи по-рано, за да се види с приятели. Той нямаше нищо против и малко след това Деби вече седеше на една маса в клуба с Джина Виета, добра приятелка от гимназията, и още няколко души. Мина друг приятел от гимназията, Глен Гор, и я покани да танцуват. Деби се съгласи, но по средата на песента изведнъж спря и видимо ядосана се отдалечи от Гор. По-късно, в дамската тоалетна, тя каза на приятелките си, че ще се чувства по-спокойна, ако някоя от тях остане да спи при нея, но не обясни какво я тревожи.

В „Лампата“ бяха започнали да затварят рано, около половин час след полунощ, и Джина Виета покани няколко души от компанията да пийнат по още нещо в нейния апартамент. Повечето се съгласиха, но Деби беше уморена и гладна и просто искаше да се прибере. Приятелите си тръгнаха от клуба, без да бързат особено.

Няколко души видяха как Деби си говори с Глен Гор на паркинга, докато затваряха „Лампата“. Томи Глоувър я познаваше добре, защото бяха работили заедно в една местна фабрика. Познаваше и Гор. Докато се качваше в пикапа си, беше видял как Деби отваря вратата на собствената си кола. Тогава Гор се беше появил отнякъде, двамата бяха разменили по една реплика и тя го беше отблъснала.

Майк и Тери Карпентър също работеха в „Лампата“ — той като охрана, а тя като сервитьорка. Докато вървяха към колата си, те минаха покрай автомобила на Деби. Тя беше на шофьорското място и говореше с Глен Гор, който беше застанал до вратата. Семейство Карпентър им махнаха за довиждане и продължиха. Месец по-рано Деби беше споделила с Майк, че се страхува от Гор, защото има тежък и избухлив характер.

Тони Рамзи лъскаше ботуши в клуба. През 1982 г. петролният бизнес в Оклахома все още процъфтяваше. В Ейда се носеха много хубави ботуши. Някой трябваше да ги лъска и Тони си докарваше пари, от каквито със сигурност имаше нужда. Тя също познаваше добре Гор. Когато си тръгваше от клуба тази вечер, Тони видя Деби зад волана на колата й. Гор беше откъм страната на пътника, приклекнал до отворената врата. Разговаряха на пръв поглед цивилизовано. Всичко изглеждаше както трябва.

Гор, който нямаше кола, беше дошъл до „Лампата“ с един познат, Рон Уест. Пристигнаха към 11:30 ч. Уест поръча бира, докато Гор обикаляше заведението, за да се обади на познатите си. Изглежда, познаваше всички. Когато обявиха последни поръчки, Уест намери Гор и го попита дали все още има нужда от кола, за да се прибере. Гор кимна утвърдително и Уест отиде на паркинга, за да го изчака. Минаха няколко минути, после Гор се появи бързешком и се качи в колата.

Решиха, че са гладни, така че Уест спря пред едно кафене в центъра, което се казваше „Вафлата“. И двамата си поръчаха нещо от менюто за закуска. Уест плати сметката; беше платил и напитките в „Лампата“. Самият той беше ходил първо в „Харолдс“ — друг клуб, където беше търсил някакви колеги. Вместо тях беше срещнал Гор, който от време на време работеше там като барман или диджей. Двамата почти не се познаваха, но когато Гор беше помолил Уест да го закара до „Лампата“, той нямаше как да му откаже.

Самият Уест имаше щастлив брак и две малки дъщери и обикновено не стоеше до късно в баровете. Искаше да се прибере, но Гор му беше увиснал на врата и му излизаше все по-скъпо с всяка изминала минута. Когато напуснаха кафенето, Уест го попита къде иска да го закара. В къщата на майка му, отвърна Гор, на Оук Стрийт, само на няколко пресечки на север оттам. Уест познаваше добре града и подкара в тази посока, но преди да стигнат до Оук Стрийт, Гор изведнъж промени решението си. След като се беше возил в колата на Уест в продължение на няколко часа, сега изведнъж му се прииска да повърви пеша. Беше студено, температурата продължаваше да пада и дух