Дъглас Адамс

Почти безобидна

На Рон

С благодарност на Сю Фрийстоун и Майкъл Байуотър за подкрепата, помощта и конструктивните съвети.

Всичко, което се случва, се случва.

Всичко, което със случването си предизвиква да се случи нещо друго, предизвиква да се случи нещо друго.

Всичко, което със случването си предизвиква себе си да се случи отново, се случва отново.

Но това не става непременно в хронологичен порядък.

Историята на Галактиката е малко объркана поради няколко причини — отчасти, защото тези, които трябва да я записват, са малко объркани, а също така и защото се случват някои доста объркващи неща.

Един от проблемите е свързан със скоростта на светлината и трудностите, които възникват, ако поискаш да я превишиш. Не можеш. Нищо не се движи по-бързо от светлината, с изключение може би на лошите новини, подчиняващи се на свои собствени закони. Расата Хингърфрийл от Аркинтофъл Минор се опита да построи космически кораби, задвижвани с лоши новини, но те не се оказаха особено сполучливи, а и ги посрещаха удивително недоброжелателно, пристигнеха ли някъде, където нямаше смисъл да бъдат.

И така, в общи линии жителите на Галактиката продължаваха да чезнат в собствените си локални бъркотии, а в продължение на много време историята й оставаше преди всичко космологическа.

Което не означава, че жителите не опитваха да пътуват. Те опитваха да изпращат флотилии космически кораби, за да вземат участие в битки или в бизнес на отдалечени места, но обикновено минаваха хиляди години, преди да стигнат където и да било. Когато в края на краищата пристигаха, се оказваше, че вече са открити други форми на придвижване, които заобикалят проблема със скоростта на светлината посредством хиперпространството и битките, за които са тръгнали тези по-бавни флотилии, са се състояли преди стотици години.

Разбира се, това ни най-малко не разколебаваше екипажите и те продължаваха да искат да се бият. Бяха тренирани, бяха готови, бяха спали по няколко хиляди години, бяха изминали огромни разстояния, за да си свършат работата и в името на Заркуон, нямаха никакво намерение да се отказват.

Тогава започнаха и първите големи бъркотии в Галактическата история — непрекъснато избухваха войни, цели векове след като проблемите, които са ги предизвикали, уж бяха разрешени. Все пак тези бъркотии се оказаха нищо в сравнение с онези, които историците трябваше да се опитват да разплетат по-късно, след като бе измислено пътуването във времето и битките започнаха да избухват стотици години преди да възникнат проблемите. Когато бе създаден Безкрайният Невероятностен Път и цели планети най-неочаквано започнаха да се превръщат в бананова каша, големият исторически факултет при Университета на Макси Мегалон най-накрая капитулира, самозакри се и предаде сградите си на общия факултет по Божествени науки и водна топка, които мечтаеха за тях от години.

Това, разбира се, е много хубаво, но е почти сигурно, че никой никога няма да научи откъде са се взели гребулоните и какво точно искат. Жалко, защото ако някой знаеше каквото и да било за тях, вероятно една ужасна катастрофа би могла да бъде избегната — или поне щеше да настъпи по различен начин.

Клик, хъм. Огромният сив гребулонски разузнавателен кораб се движеше тихо през черната бездна. Пътуваше с невероятна, изумителна скорост, но на фона на милиардите трепкащи далечни звезди изглеждаше сякаш изобщо не се движи. Бе като черно петно, замръзнало на място сред множеството светлинки на нощта.

На борда на кораба всичко си беше така, както и преди хилядолетия — тъмно и тихо. Клик, хъм.

Или почти всичко. Клик, клик, хъм.

Клик, хъм, клик, хъм, клик, хъм. Клик, клик! Клик, клик, клик, хъм.

Хъммм. Една наблюдаваща програма от малко по-ниско ниво събуди наблюдаваща програма от малко по-високо ниво някъде в полузаспалия кибермозък на кораба и докладва, че когато се чуе „клик“, в отговор се получава само „хъм“.

Наблюдаващата програма от по-високо ниво попита дали това трябва да се получава в отговор, а програмата от по-ниско ниво отговори, че не може да си спомни точно, но май трябвало да бъде нещо като далечна, доволна въздишка. Не знаеше какво е това „хъм“. Клик, хъм, клик, хъм. Само толкова.

Наблюдаващата програма от по-високо ниво се замисли над чутото и то никак не й хареса. Попита наблюдаващата програма от по-ниско ниво какво точно наблюдава, а тя отговори, че и това не можела да си спомни точно, освен че на всеки десетина години нещо трябвало да прави „клик“ и да въздиша, както досега се случвало безотказно. Опитала се да се консултира с таблицата за грешки, но не успяла да я открие, поради което и предупредила за проблема програмата от по-високо ниво.

Програмата, от по-високо ниво на свой ред се опита да провери в своите справочни таблици какво би трябвало да наблюдава програмата от по-ниско ниво.

Не успя да ги открие.

Странно.

Потърси пак. Получи само съобщение за грешка. Опита се да види каква е тази грешка в таблицата за грешки, но не успя да открие и нея. Остави да изминат две наносекунди и опита отново. След което събуди функционалния контролер на сектора. Функционалният контролер на сектора моментално се натъкна на проблеми. Повика наблюдаващия агент, който също се натъкна на проблеми. След няколко милионни от секундата из целия кораб вече се събуждаха вериги — някои безжизнени от години, други — от столетия. Нещо някъде се бе объркало ужасно, но никоя от наблюдаващите програми не можеше да каже какво е то. Жизненоважни инструкции липсваха на всяко ниво, а също така и инструкциите, които трябваше да казват какво да се прави, ако се окаже, че липсват жизненоважните инструкции.

Малки софтуерни модули — агенти — се втурнаха по логическите канали, като се групираха, консултираха и прегрупираха. Много скоро те установиха, че паметта на кораба — чак до централния модул на мисията — се е превърнала в развалина. Никакви въпроси не можеха да установят какво точно се бе случило. Изглеждаше, че дори и централният модул на мисията е повреден.

Което означаваше, че проблемът е много прост за разрешаване. Трябваше да се смени централният модул. Имаше още един — резервно копие, точно като оригинала. Налагаше се да се смени физически, защото от съображения за безопасност нямаше никаква връзка между оригинала и копието. След смяната новият централен модул щеше да проследи възстановяването на системата до най-малката подробност и всичко щеше да е наред.

Роботите получиха нареждане да извадят резервното копие на централния модул от специалното защитено помещение, в което го съхраняваха, и да го пренесат до логическия отсек на кораба, за да бъде инсталирано. Което означаваше продължителна размяна на аварийни кодове и протоколи, тъй като роботите трябваше да разпитат агентите и да потвърдят автентичността на инструкцията. Най-накрая роботите се увериха, че всичко е наред. Те извадиха резервния централен модул от складовата опаковка, изнесоха го от помещението, в което се съхраняваше, изпаднаха от кораба и се изгубиха в пространството.

Това бе и първата съществена следа, която водеше към причината за случилото се.

По-нататъшните изследвания бързо установиха какво беше то. Метеорит бе пробил голяма дупка в обшивката на кораба. Преди корабът не бе установил този факт, тъй като метеоритът елегантно бе ликвидирал точно оборудването, което трябваше да реагира, ако метеорит пробие обшивката.

Най-напред трябваше да се запуши дупката. Оказа се невъзможно, защото корабните сензори не долавяха, че има дупка, а устройствата, които трябваше да уведомят, че сензорите не работят както трябва, не работеха както трябва и твърдяха, че сензорите са напълно в ред. Корабът можеше да достигне до заключение за съществуването на дупката от факта, че роботите очевидно бяха изпаднали навън, повличайки със себе си и резервния мозък, който би му дал възможност да види дупката.

Корабът се помъчи да мисли за това интелигентно, не сполучи и за миг напълно изгуби разсъдъка си. Естествено не можа да разбере, че е изгубил разсъдъка си, защото го бе загубил. Просто се изненада, когато видя, че звездите трепват. Едва след третото им трепване той си даде сметка, че трябва да е губил разсъдъка си и че е време да вземе някои сериозни решения.

Успокои се. След което си даде сметка, че още не е взел сериозните решения и изпадна в паника. Отново изгуби разсъдъка си за миг. Когато пак се събуди, затвори херметически всички прегради около мястото, където знаеше, че би трябвало да е дупката.

Очевидно все още не бе стигнал до крайната си цел, мислеше той на пресекулки, но тъй като вече нямаше никаква представа къде се намира тя или как да стигне до нея, изглежда нямаше смисъл да продължава. Прегледа остатъците от инструкции, които успя да възстанови от остатъците на централния модул на мисията.

„Вашата“!!!! !¤!!!!!!!!!!!! мисия е до !!!!!!!!!!!!,!!!!!!!, тт Г!!!!!!! !!!!!!!!!! !!!!!!" кацнете П!!!!!!!!!!!!!"!!!! безопасно разстояние !!"!!! „!!!! ж!!!!! наблюдавайте !!!!!! !!!!!“ !"!?!.

Всичко останало бе за боклука. Преди да изгуби завинаги разсъдъка си, корабът трябваше да предаде тези инструкции — такива, каквито са — на по-примитивните си помощни системи.

Освен това трябваше да съживи екипажа.

Имаше и още един проблем. Докато екипажът бе в хибернация умовете на всичките негови членове, тяхната памет, самоличност, тяхното разбиране за сполетялото ги бяха прехвърлени за съхранение в централния модул на кораба. Сега нямаше да имат никаква представа кои са, къде са и какво правят там. Е, добре.

Малко преди да се изключи окончателно, централният модул разбра, че и двигателите започват да замират.

Корабът и съживеният, объркан екипаж се оказаха под контрола на помощните автоматични системи, които гледаха да кацнат някъде, където можеше да се кацне, — да наблюдават всичко, което можеше да се наблюдава.