Едгар Бъроуз

Боговете на Марс

Предговор

Изминаха дванадесет години, откакто положиха тялото на моя чичо, капитан Джон Картър от Вирджиния, далеч от очите на хората, в онзи странен мавзолей в старото гробище на Ричмънд.

Често съм се замислял върху необикновените инструкции, които той ми бе оставил за построяването на неговия величествен гроб, и особено върху онези части, които нареждаха той да бъде поставен в открит ковчег, а сложният механизъм, който управляваше болтовете на грамадната врата на гробницата, да бъде достъпен само от вътрешната страна.

Изминаха дванадесет години, откакто прочетох невероятния ръкопис на този забележителен човек; човек, който не помнеше никакво детство и който не можеше да каже дори приблизително своята възраст, който бе винаги млад, но бе друсал прадядото на моя дядо върху коленете си; този човек, който бе прекарал десет години на планетата Марс, който се бе борил за зелените хора на Барзум и против тях; който се бе борил за и против червените хора и който беше спечелил вечнокрасивата Дея Торис, принцесата на Хелиум, за своя жена и близо десет години е бил принц от династията на Тардос Море, Джедай на Хелиум.

Изминаха дванадесет години, откакто неговото тяло бе намерено върху стръмнината пред къщата му над река Хъдзън, и често пъти през тези години аз съм се чудил дали Джон Картър е умрял наистина, или отново броди из мъртвите морски дъна на тази умираща планета; дали не се е завърнал в Барзум, за да намери отворени строгите портали на мощната атмосферна инсталация тъкмо навреме, за да спаси милионите, които умираха от задушаване в онзи далечен ден, когато той бе захвърлен безпощадно през едно пространство от 76 милиона километра отново на Земята. Чудил съм се дали не е намерил своята чернокоса принцеса и малкия син, за които бе мечтал, че е с тях в царските градини на Тардос Море, очакващи неговото завръщане.

Или дали не е открил, че е отишъл твърде късно и по такъв начин се е озовал в един мъртъв свят? Или дали не е умрял и той най-после, за да не се върне никога, било на своята майка Земя, било на своя любим Марс?

В такива безполезни догадки се губех аз в една августовска вечер, когато старият Бен, моят слуга, ми донесе телеграма:

«Ела утре. Хотел Ралей Ричмънд.

Рано на другата сутрин взех първия влак за Ричмънд и след два часа бях въведен в стаята на Джон Картър.

Когато влязох, той стана да ме поздрави и неговата някогашна сърдечна усмивка озари красивото му лице. На вид не бе остарял нито с една минута и беше все още същият изправен, добре сложен тридесетгодишен войник. Неговите остри, сиви очи бяха незамъглени и единствените линии по лицето му бяха линиите на решителност и железен характер, който помнех от първата ни среща преди около двадесет и пет години.

— Е, племеннико — посрещна ме той, — какво чувстваш — че виждаш призрак, или че страдаш от последиците на твърде многото сиропи на чичо Бен?

— Мисля, че е от сиропите — отговорих аз, — защото несъмнено се чувствам чудесно, а може би ми влияе и това, че те виждам. Ти беше пак на Марс? Разкажи ми. А Дея Торис? Ти откри, че те чака и че е добре?

— Да, аз пак бях на Марс и… но това е дълга история, твърде дълга, за да ти я разкажа за краткото време, което имам, преди отново да тръгна. Аз научих тайната, племеннико, и мога да преминавам безбрежната пустота по своя воля, да пътувам между безбройните планети, както си искам. Но моето сърце е винаги в Барзум и докато е там, пазено от моята марсианска принцеса, аз се съмнявам дали някога ще оставя умиращия свят, който е моята любов.

Аз дойдох сега, защото обичта ми към теб ме накара да те видя още веднъж, преди да минеш завинаги в оня друг живот, който аз не ще позная никога. Макар да съм умирал три пъти, ще умра отново и тази нощ така, както само ти знаеш, че се умира, а аз не мога да узная…

Дори мъдрите и мистериозни терни на Барзум, който безброй векове е почитан, защото пази тайната на живота и смъртта в своите непристъпни крепости върху високите склонове на планината Отц, са в същото неведение, в каквото сме и ние. Аз доказах това, макар че едва не загубих живота си. Но ти ще прочетеш всичко в бележките, които писах през последните три месеца, когато бях отново на Земята.

И той потупа един издут портфейл, лежащ на масата до лакътя му.

— Зная, че се интересуваш, и вярвам, че и светът също се интересува, макар че той не ще повярва още много години. Да, дори още много векове! Земните хора не са напреднали дотам, че да проумеят нещата, които съм описал в бележките си.

Дай им, каквото искаш от тях, каквото мислиш, че не ще им навреди, но не се чувствай наскърбен, ако ти се смеят.

Същата нощ отидох на гробището с него. При входа на гробницата си той се обърна и стисна ръката ми.

— Сбогом, племеннико — каза Джон Картър. — Може никога да не те видя вече, защото се съмнявам дали ще мога някога да оставя своята жена и син, докато са живи, а продължителността на живота в Барзум често е повече от хиляда години.

Той влезе в гробницата. Голямата врата се затвори бавно със скърцане. Ключалката щракна. Оттогава аз не видях повече Джон Картър от Вирджиния.

Остана разказът за неговото второ завръщане на Марс, тъй както го реконструирах от огромните записки, които той остави на масата в хотелската си стая в Ричмънд.

Има много неща, които отхвърлих, които не посмях да разкажа. Но вие ще намерите разказа за неговото второ търсене на Дея Торис, принцесата на Хелиум, който е предаден дори по-забележителен от неговия първи ръкопис от мен на невярващия свят преди време и в който ние следвахме борещия се вирджинец през мъртвите морски дъна под луните на Марс.

Е. Р. Б.

Глава I

Растителните хора

Застанал пред селската си къща на стръмния бряг на благородния Хъдзън, течащ като сив и мълчалив призрак, в една ясна студена нощ в началото на март 1886 г., аз почувствах отново странното, властно влияние на мощния бог на войната, моя любим Марс, когото десет дълги и самотни години бях умолявал с прострени ръце да ме върне отново при моята загубена любов.

От онази мартенска нощ на 1886 г., когато стоях пред пещерата на Аризона, в която моето безжизнено тяло лежеше обхванато от подобие на земна смърт, аз не бях усещал неотразимото влечение към бога на моята професия.

С ръце, прострени към червеното око на великата река, аз се молех за връщането на онази странна сила, която на два пъти ме бе увлякла през безбрежността на пространството, молех се, както се бях молил през хилядите нощи на десетте дълги години, когато чаках и се надявах.

Внезапно почувствах един спазъм на повдигане, усещанията ми се замъглиха, коленете ми се подгънаха и аз се строполих на земята до самия край на дълбоката пропаст.

За един миг умът ми се проясни и през прага на паметта ми нахлу ярката картина на ужасите на зловещата аризонска пещера. Отново, както в онази далечна нощ, аз като че ли чувах тук, на бреговете на спокойния Хъдзън, ужасните стенания и мятания на чудовището, което дебнеше и ме заплашваше от мрачните дълбини на пещерата. Аз направих същото мъчително усилие да разкъсам оковите на странния задух, който ме сковаваше и отново се разнесе острият звън като от внезапно отскачане на опъната тел. Аз стоях изправен, гол и свободен край изцъкленото безжизнено същество, в което неотдавна пулсираше топлата червена кръв на Джон Картър.

С един последен небрежен поглед аз обърнах очите си отново към Марс, повдигнах ръце към неговите зловещи лъчи и зачаках.

Не чаках дълго: едва се бях обърнал, и вече летях с бързината на мисълта в страшната пустош пред мен. Настъпиха същият студ и безкраен мрак, които бях изпитал преди двадесет години. После отворих очи в друг свят, под палещите лъчи на едно горещо слънце.

Сцената, откриваща се пред очите ми, бе тъй немарсианска, че сърцето ми подскочи, когато ме обзе внезапният страх, че съм захвърлен безцелно от жестоката съдба върху някоя чужда планета. Защо не? Какъв водач имах аз през неизбродимата пустиня на междупланетното пространство? Каква увереност имах, че не ще бъда захвърлен на някоя безкрайна далечна звезда от друга слънчева система, а не на Марс?

Лежах на ниско окосена поляна от червена тревоподобна растителност и около мен се простираше горичка от странни и красиви дървета, покрити с грамадни и пищни цветове, и пълна с блестящи безгласни птици. Аз ги наричам птици, понеже бяха крилати, но смъртно око никога не се е спирало върху такива неземни форми.

Растителността бе подобна на онази, която покрива поляните на червените марсианци при големите водни пътища, но дърветата и птиците не приличаха на нищо, което бях виждал ма Марс. А измежду дърветата аз видях най-немарсианското от всички зрелища — едно открито море, чиито сини води трептяха под палещото слънце.

Когато се изправих, за да се огледам, изпаднах в същата комична ситуация, както и при първия си опит да вървя при марсиаиските условия. Слабата притегателна сила на тази по-малка планета и намаленото въздушно налягане на нейната разредена атмосфера оказваха толкова малка съпротива на моите земни мускули, че обикновеното усилие да се изправя ме хвърли няколко метра във въздуха и аз паднах по лице върху меката и блестяща трева на този странен свят.

Случката ми даде и по-голяма увереност, че наистина може да съм в някоя непозната за мене област на Марс, а това бе много възможно, защото през моето десетгодишно обитаване на планетата аз бях изследвал само едно сравнително малко пространство от обширните й територии.