Стивън Бруст

Феникс

На Пам и Дейвид

Благодарности за подготовката на тази книга дължа на Ема Бул, Памела Дийн, Кара Далки, Уил Шетърли, Фред А. Леви Хаскел, Тери Уайндлинг и Бет Флайшър.

Благодаря също така на майка ми, Джийн Бруст, за многото политически прозрения, както и на Гейл Катрин и Ейдриан Морган за проучванията върху драгарската история. Благодаря на Робин Андърс за ударната помощ, и най-сетне благодаря на моя съквартирант Джейсън, без чийто вкус към телевизията завършването на тази книга щеше да ми отнеме много повече време.

Пролог

Непрекъснато ме питат: „Влад, как го правиш това? Как става така, че си толкова добър в убиването на хора? В какво се крие тайната ти?“ Казвам им: „Няма никаква тайна. То е като всичко друго. Някои боядисват стени, други шият обувки, аз убивам хора. Трябва просто да изучиш занаята и да го упражняваш, докато станеш добър в него“.

Последният път, когато убих един, беше някъде по времето на източняшкото въстание, в месеца на Атира 234 г. СМ (След Междуцарствието), и месеца на Феникс 235 г. Не че се бях замесил пряко в събитията; честно казано, бях единственият наоколо, който не беше забелязал избухването му, въпреки нарасналия брой на стражите феникс на улицата, масовите митинги дори в моя квартал и още какво ли не. Но се случи точно тогава и за онези, които искат да чуят какво става, когато тръгнеш да убиеш някого срещу заплащане, ами ето го.

ПЪРВА ЧАСТ

Технически съображения

Първи урок

Договаряне

Сигурно не е само с мен така, но изглежда, че когато работите се влошат — жена ти е готова да те напусне, всичките ти представи за теб самия и за света се преобръщат с главата надолу, всичко, в което си вярвал, се оказва под въпрос — няма по-добро средство да се откъснеш от проблемите си от това някой да се опитва да те убие.

Намирах се в една грозна дървена постройка в Южна Адриланка. Онзи, който се опитваше да ме убие, беше по-добър магьосник от мен. Бях се сврял в мазето, приклекнал зад останките от някаква тухлена стена, само на петнайсет стъпки от стълбището. Ако си покажех главата през вратата, като нищо щяха да ме довършат. Смятах да извикам подкрепление колкото може по-скоро. Смятах също така да се телепортирам колкото може по-скоро. Но нито едното, нито другото можеше да стане много скоро.

Не че бях безпомощен. В подобни моменти един вещер винаги може да намери утеха в своя познайник. Моят е джерег — малко отровно летящо влечуго, чийто ум е психически свързан с моя и който, нещо повече, е храбър, верен, надежден…

„Шефе, ако смяташ, че ще изляза навън, просто си луд“.

Добре. Превключваме на следващата опция.

Вдигнах толкова добра защитна магия, колкото можех (тоест не много добра), след което извадих комплект ножове за мятане от наметалото си, рапирата си от ножницата и вдишах дълбоко душния и мухлясал въздух на мазето. Скочих наляво, претъркалях се, надигнах се на колене и метнах едновременно трите ножа (без да улуча нищо, естествено; не това беше целта), и отново се претъркалях. Вече бях съвсем извън полезрението откъм стълбището — едновременно източник на атаката и единствения път към свободата. Забелязал съм, че в живота често е така. Лойош плесна с криле и долетя при мен.

Във въздуха изсвистяха някакви неща. Смъртоносни неща, но мисля, че бяха предназначени само за да ми се покаже, че магьосникът все още е там. Не че го бях забравил. Окашлях се.

— Може ли да преговаряме?

Зидарията на стената пред мен започна да се кърти. Направих бърза контрамагия и още по-бързо ми отговориха.

„Ясно. Лойош, някакви гениални идеи?“

„Предложи им да се предадат, шефе“.

„Не е ли един?“

„Видях трима“.

„Аха. Други идеи?“

„Опита ли се да помолиш секретаря си да прати помощ?“

„Не мога да стигна до него“.

„Какво ще кажеш за Мороулан?“

„Вече опитах“.

„Алийра? Сетра?“

„Същото“.

„Това не ми харесва, шефе. Едно е Крейгар и Мелестав да са залисани с работа, но…“

„Знам“.

„Възможно ли е да блокират псиониката, както телепортацията?“

„Хм. Не бях помислил за това. Чудя се дали е възмож…“ Бъбренето ни беше прекъснато от дъжд от остри предмети, магически разхвърляни в ъгъла, зад който се криех. Трескаво съжалих, че не съм по-добър магьосник, но успях някак да блокирам, като в същото време пуснах Маготрепача, две педи златен синджир, да падне в лявата ми ръка. Усетих, че вече започвам да се ядосвам.

„Внимавай, шефе. Недей да…“

„Знам. Кажи ми нещо, Лойош: кои са те? Не може да са източняци, защото те не използват магьосничество. Не може да е Империята, защото Империята не хваща хората в засада. Не може да е организацията, защото те не правят такива тромави, сложни тъпотии, те просто те пречукват. Кой е тогава?“

„Не знам, шефе“.

„Май трябва да поогледам“.

„Не прави глупости“.

На това отговорих с груба забележка. Вече бях доста притеснен и проклет да съм, ако не трябваше да предприема нещо, глупаво или не. Завъртях Маготрепача и надигнах рапирата. Стиснах зъби. Отправих молитва към Вийра, богинята-демон, и се приготвих да посрещна нападателите си.

И тогава се случи нещо необикновено.

Отзоваха се на молитвата ми.

Не че вече не я бях виждал. Веднъж бях изпътувал няколко хиляди мили през свръхестествени ужасии и през царството на мъртвите, само за да й кажа „добър ден“. И докато дядо ми говореше за нея с почит и благоговение, драгарите говореха за нея и пасмината като нея така, както аз говоря за перачката си. Това, за което намеквам, е, че никога не е имало съмнение в реалното й, телесно съществуване; просто, макар да имам навика да отправям кратка молитва към нея винаги, когато се каня да извърша нещо особено опасно и глупаво, никога дотогава не беше ми се случвало нещо подобно.

Добре де, последното си го взимам обратно. Може би имаше един случай, в който… не, едва ли е възможно. Все едно, това е друга история.

Така или иначе, изведнъж се озовах на съвсем друго място, без да усетя, че съм се преместил, и без онова неразположение, което ние, източняците, сиреч човеците, изпитваме, когато се телепортираме. Намирах се в някакъв коридор, грубо с размерите на трапезарията в Черен замък. Целия в бяло. Безукорно бяло. Таванът трябваше да е на стотина стъпки над мен, а стените бяха на поне четиридесет стъпки една от друга, с бели колони пред тях, може би на разстояние двайсет стъпки една от друга. Може би. Възможно беше сетивата ми да са се объркали от безукорната белота на всичко. Или може би всичко, което донасяха сетивата ми, звучеше безсмислено на това място. Коридорът продължаваше безкрайно в двете посоки. Въздухът беше хладен, но не неприятно. Не се чуваше никакъв звук, освен собственото ми дишане — и имах онова особено чувство, което получаваш, когато не знаеш дали чуваш тупкането на сърцето си, или само го усещаш.

Лойош беше стъписан и онемял. Такова нещо не се случва всеки ден.

Първата ми реакция, в първоначалните секунди след пристигането ми, беше, че съм жертва на масивна илюзия, сътворена от онези, които се опитваха да ме убият. Но това всъщност не издържаше на логиката, тъй като ако можеха да направят това, значи можеха просто да ме светнат, което очевидно искаха.

Забелязах в краката си някаква черна котка — гледаше ме. Измяука, след което се надигна и много целеустремено тръгна пред мен. Добре, може да съм сбърканяк, но ми се струва, че ако сте в беда и сте се помолили на богинята си, а после изведнъж се окажете в някакво място, което никога досега не сте виждали, и пред вас има черна котка, която тръгва нанякъде, то не ви остава нищо друго, освен да тръгнете след нея.

Така и направих. Стъпките ми заотекваха много силно, което странно защо ми подейства успокоително.

Прибрах в движение рапирата, тъй като богинята-демон можеше да го изтълкува погрешно. Коридорът продължаваше направо, а краят му беше скрит от мъгла, която заотстъпва пред мен. Вероятно беше илюзорна. Котката застана точно на границата на мъглата, готова всеки момент да изчезне в нея.

Лойош каза: „Шефе, да не би да я срещнем?“

„Така изглежда“.

„О!“

„Срещал си я вече…“

„Помня, шефе“.

Котката наистина изчезна в мъглата, която този път си остана на мястото. Още десетина крачки и престанах да виждам стените. Въздухът изведнъж стана по-студен и много ми заприлича на мазето, от което току-що се бях измъкнал. Появиха се врати, уловени в мига на отварянето им — много бавно, театрално. Бяха два пъти по-високи от мен и по тях се виждаха ваяния — бяло, на бял фон. Струваше ми се малко, как да кажа, глупаво, да се накарат двете крила да се разтворят толкова пищно на ширина няколко пъти повече, отколкото ми трябваше. Освен това ме оставиха в неведение дали трябва да изчакам, докато престанат да се разтварят, или да вляза колкото може по-бързо. Стоях и се чувствах много тъпо, докато не започнах отново да виждам. Още мъгла. Въздъхнах, свих рамене и пристъпих.

Беше трудно мястото да се определи като стая — по-скоро приличаше на двор, с под и с таван. Бяха изтекли десет или петнайсет минути, откакто бях пристигнал тук. Лойош не казваше нищо, но усещах напрежението му по впитите му в рамото ми нокти.

Тя седеше на бял трон, поставен на пиедестал, и изглеждаше точно както я помнех, но и нещо повече. Много висока, с лице, някак неопределимо неземно, като в същото време беше много трудно да я гледаш дълго, за да различиш подробностите. Всеки от пръстите й беше с една става в повече. Роклята й беше бяла, кожата и косата й — много тъмни. Сякаш беше единственото същество в стаята, и сигурно беше така.