Константин Балмонт

Из Летопис на Света

1 Там, над нея, там самотна странна светлина мъжди, сякаш мъка по живота, онзи — пълния с беди. Там, под светлина прощална и край приказния път, недоволни и печални бледи сенки се тълпят — сенки на онези, дето със молитви и със мъст се стремяха към небето, а лежат в студена пръст, разбунтувани навеки от сковаващия хлад, и изчезнали полека в другия, отвъден свят. 2 Лес, потънал в сън. Сякаш в гроб вторачен, някъде навън стене бухал мрачен. Алена луна. Смърчове стаени. Гробна тишина. Само бухал стене. Спи лесът превит. А сънят му — чуден. Някой е убит тук, в леса безлюден. 3 Преди хиляди лета, под звездите умълчани брата срещнал брат1 в нощта — сам на горската поляна. Брата срещнал брат в нощта, смътно потреперал мракът. И на райската врата дълго-дълго ангел плакал. 4 И хиляди ангели, гении на светлината, скърбели в небето над сънните тихи поля, от бога те отговор чакали, а в небесата звездите най-ясни се скрили зад гъста мъгла. Но господ не казал защо позволил престъпление, в пространството падали хиляди нощни звезди, разбрали, на тях че е съдено за изкупление да дишат и тръпнат над черните хорски беди. 5 Погребален — въртят — хоровод2 милионите сенки отново. И изчезват народ след народ в светлината на блатни огньове. Не разбират безумците днес, че кръгът е затворен отдавна, че измамна и призрачна вест е миражът в пустинята равна — че освен лудостта и страстта има друго, най-висше блаженство първозданната красота и вселенското съвършенство. Прелестта да проникнеш с любов в същността на света не разбират и не чуват неспирния зов и възторга велик на всемира. 6 Стъпкахме цветята като летен зной, щастието има пътища безброй. Светеха ни ярко слънце и луна, но ги няма вече — мрак и тишина. Стъпкахме цветята и ги няма днес, в облачните бездни — ни звезда, ни вест. Пътища различни водят към смъртта, щастие желахме, срещнахме скръбта. 7 Спи лесът стаен. Стихнали дървета. Някой е ранен тази нощ в сърцето. В мрака към вълна се стреми вълната. Сянка на жена стене в тишината. Спи лесът стаен, стон нощта изпълва. Във вира студен сянката потъва. 8 Русалка събуди се тя. Със злачни очи се огледа. На дъното, право в калта погреба си рожбата бледа. Детето се мята в тъма, бълнува за слънце свободно. Русалката волно се смя във своето царство подводно Годините щом отлетят, русалката ще побелее. И хора пред нея ще спрат, щом водната шир намалее. И хора пред нея ще спрат — застинало в хлад изваяние. Пред чудото те ще мълчат — молитвите искат мълчание. В последния ден ще мълчим, когато със шепот прощален с мадоната ще се простим, дочули пак марш погребален 9 Що за тътен там кънти? Спи светът — ми каза ти. Спят вековни дървеса сред безмълвни чудеса — с духове и със мечти като в приказка лети. Тътенът гърми над нас. Чувам на камбана глас! „Чуй! Стани!“ — зове в нощта на земята съвестта. И камбаната ехти, на сърцето тя мъсти за греховната мечта по невярна Красота. 10 Вие сте умрели, мъртви — и това е безусловно, в пустота и скръб жестока извървяхте своя път. Но, упорствайки, подхвърляте зарчета съдбовни, други сте, но неотменни, сроковете ви гнетят. Всичко отлетя и свърши, недостойно и достойно, отредени са ви вече гниенето, тленността. Ако досега се мъчехте, мъките ще станат двойни, вие — само прах от смачкана и убита Красота.

Информация за текста

© 1993 Андрей Андреев, превод от руски

Константин Балмонт

Сканиране и разпознаване: sir_Ivanhoe, 2009

Редакция: NomaD, 2010

Издание:

Константин Балмонт. Дойдох да видя слънцето. Избрана лирика

Рецензент: Милена Лилова

Редактор: Марта Владова

Художник: Петър Добрев

Технически редактор: Ронка Кръстанова

Коректор: Мила Томанова-Димитрова

Издателска къща „Христо Ботев“, София, 1993

ISBN 954-445-053-X

Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/14914)

Последна редакция: 2010-01-10 18:20:00

1

Намек за библейското предание, според което Каин убил брат си Авел. — Бел.прев.

2

Вид руска народна хорова игра. — Бел.прев.