Джон Броснан

Войната на небесните господари

Пролог

Звярът тежеше повече от четири тона, движеше се като танк през завладените от пустошта земи и с лекота събаряше прогнилите с гъбички дървета. Звярът беше стар, неговата дебела набръчкана кожа бе покрита с отдавнашни белези. Тук-там по нея стърчаха пречупени пръчки от стрели. Но натрупаните години не личаха в бързината, с която се движеше. Можеше да преминава дори по дванадесет мили на час.

Звярът беше гладен. Бе погълнал множество животни през този ден, но пак беше гладен. Изразходваше твърде много енергия и затова постоянно се нуждаеше от храна. А и бе проектиран да предпочита човешката плът и кръв, затова не се задоволяваше напълно от изядените животни, колкото и големи да бяха. Изминаха много седмици, откакто за последен път опита човешка плът, но преди няколко часа усети присъствието на хора, много хора, в околността. Това бе и причината да препуска така настървено през пустошта.

Той спря и вдигна един масивен израстък. На върха му се намираше свръхчувствителен обонятелен орган и Звярът подуши въздуха с него. Между израстъците си имаше недоразвити зрителни сетива, по тялото му бяха разположени различни слухови органи, но зависеше преди всичко от своето обоняние. Да, хората вече бяха наблизо. Не му оставаше много да чака.

Звярът отново бързо се понесе напред.

Глава първа

От външния корпус се чу приглушен, но силен звук на стържене. Нещо, при това нещо голямо, се опитваше да проникне в убежището. Рин се зачуди какво ли би могло да бъде. Главоного? Или необичайно голям морски червей? Силата на звука нарастваше и Рин се намръщи. Но седящият пред него Елои не обръщаше внимание на шума. На лицето му си стоеше неизбежната мечтателна усмивка, широко отворените кафяви очи бяха доволни и сякаш гледаха навътре. Елоят седеше с кръстосани крака на възглавница и беше гол. Макар че отдавна бе свикнал да вижда Елоите без дрехи, погледът на Рин все се насочваше към гладката кожа на слабините му. Не за първи път завидя на Елоите за Тяхната безполовост. А днес това чувство беше особено силно.

Стърженето се чу отново. Сега Рин беше сигурен, че причината е някое главоного. Лесно можеше да си представи как твърдата човка напразно се опитва да пробие дупка във външния корпус. Блазнеше го желанието да излезе навън с играчката и да убие съществото, но искаше и да продължи разговора с Елоя, докато все още имаше шанс. Толкова рядко успяваше да задържи вниманието на някой от тях за по-продължително време.

— Пел — отново подхвана той, — ако продължавате да ме задържате тук още дълго, ще полудея. На двадесет години съм. А това означава, че има голяма вероятност да живея още поне сто и осемдесет години. Но аз няма да издържа тук дори две седмици.

Елоят на име Пел опита да погледне тъжно Рин, но това въобще не му се удаде. Не можеше да скрие постоянното си чудесно самочувствие и леко развеселеното задоволство. Никой измежду Елоите не можеше. Пел каза с шепнещия си глас:

— Нали знаеш, че не си длъжен да стоиш тук, в убежището. Имаш Играчката. Тя ти дава свободата да се рееш из дълбините, да летиш, да стигнеш континента и да скиташ там, където си искаш…

— Където няма нищо, освен сняг, лед, още сняг, пингвини и множество дребни останки от рудници. Имам нужда да отида някъде, където има други хора. Хора като мен!

— И ние, и твоите обучаващи програми ти казахме какво има в света отвъд. След Генетичните войни той стана ужасно, опасно място. Тук си в много по-голяма безопасност, Рин…

Гласът на Пел замря. Една от движещите се форми, висящи под тавана, привлече вниманието му. Пел й се усмихна щастливо.

Рин знаеше, че губи връзката. Повиши глас:

— Аз желая да поема този риск! Не ми е мястото тук, Пел! И ти, и другите Елои знаете това. Имам нужда от хора като мен. Искам да бъда с жени от моя вид!

Ето, върна се към обичайната тема, знаеше си, че така ще стане. Пел още дълго се взираше в движението над него, преди да премести погледа си към Рин.

— Разбираме твоите нужди, Рин, и те съжаляваме за тях. Бихме искали да те модифицираме, но Етническата програма забранява това, нали знаеш.

— Съжалявате ме, а? — присмя му се Рин. — Вие Елоите не изпитвате нито съжаление, нито каквото и да било друго чувство към някое живо същество, освен към себе си и ти добре го знаеш.

Пел леко сви своите по детски крехки рамене и му се усмихна. Рин искаше да го удари, но би било само загуба на време. Два пъти преди беше удрял Елои и макар че Етическата програма го порица и наказа, самите Елои не започнаха да се отнасят по-зле към него. Не можеш да нараниш или да причиниш безпокойство на същества, които са неспособни да усетят нито болка, нито страдание. Насила се успокои.

— Просто ме пуснете, Пел. Върнете ми свободата.

— Знаеш, че не можем да направим това. Не можем да си позволим такъв риск.

Още един Елои влезе в стаята. Този беше облякъл обичайната туника. Седна до Пел — неразличим негов близнак. Ако сам не кажеше на Рин кой е, той не би могъл да го различи измежду останалите Елои. Новодошлият се усмихна лениво и склони глава на рамото на Пел.

— Изглежда нещастен — каза той за Рин.

— Да, той е нещастен — саркастично потвърди Рин. — Той страшно силно иска да се махне от това подводно убежище за скопени любители на лотоси.

Двамата Елои го изгледаха безизразно. Пел каза:

— Съществуването на това убежище много отдавна е било забравено в останките от външния свят. Ако ти дадем свобода, ти неизбежно ще разкажеш каквото знаеш за нас и за Шангри Ла.

— Кълна се, че няма да направя това — каза Рин.

— Може би не по свое желание, но ако попаднеш в ръцете на някой Небесен Господар… твърде неприятни методи… — Гласът на Елоя пак замря, явно се опитваше да си припомни какво означава думата „неприятен“. — Да, неприятни методи — сънливо продължи Пел, — ще бъдат използвани, за да изтръгнат от тебе информацията откъде идваш.

— Но нали ще имам Играчката. Ако срещна някой Небесен Господар, ще мога да направя каквото си искам с него.

— Машините се повреждат — каза другият Елои с лека прозявка. — А тогава ще бъдеш безпомощен.

Рин усещаше как го вцепенява познатото отчаяние. Всеки опит да разговаря с Елоите винаги завършваше така. По-лесно му беше да говори с програмите, макар и да знаеше, че техните привидно човешки разсъждения и изображения са пълна лъжа. Още по-зле усилваше безнадеждността знанието, че дори и отделени от него с емоционална пропаст, създадена от самите тях, Елоите все пак си оставаха човешки същества.

— Самотен съм! — изкрещя той на двамата Елои.

Те все така го гледаха с вбесяващо празните си погледи. Накрая Пел каза:

— Имаш твоите холографски приятели, филмите си, книги…

— Уморих се да приказвам с електронни призраци на хора, които дори никога не са съществували. Колко пъти съм чел всяка книга, записана на касета, а филмите вече знам наизуст.

Някой от първоначално обитаващите убежището учени очевидно е бил страстен любител на киното от двадесети и началото на двадесет и първи век, и взел със себе си доста филми от онова време, записани на касети. Всъщност Рин наистина харесваше много от тях, а любимият му беше „Приключенията на Робин Худ“ от 1938 година, но даже и това би заменил срещу възможността да се измъкне навън, сред широкия свят.

— Това е положението — ще полудея, ако още стоя тук като в капан сред Антарктика.

Но двамата Елои вече не го слушаха. Седяха с допрени глави, очите им бяха отворени, но не виждаха нищо — бяха се оттеглили сред своята вечна нирвана. Рин изруга тихо, скочи и ядно излезе от стаята. Ако имаше врата, щеше да я затръшне. Слезе с асансьор до най-долния етаж на убежището. Подобен на паяк обслужващ механизъм припряно се дръпна от пътя му, когато той бързо изскочи от асансьора и тръгна по коридора, водещ към дока, в който лежеше Играчката.

Играчката представляваше тридесет стъпки матовосив метал с формата на издължена водна капка. Рин спря пред люка, разположен в средата на Играчката и произнесе единствената кодова дума, която го отваряше. Вмъкна се вътре. Вътрешната врата вече се разтваряше, за да го пропусне в кабината. Докато се настаняваше в креслото, почувства познатата сигурност — сигурността на утробата, в която никога не е бил.

Даде необходимите заповеди и водата нахлу в дока. Усети как Играчката свободно се вдигна над своето гнездо. Когато налягането в дока се изравни с външното, вътрешният и външният му люк се отвориха. Играчката потегли напред, премина първо защитния корпус, а после и външния.

Водата навън беше абсолютно черна. Рин се взря в акустичния екран, търсеше съществото, което бе чул при нападението му срещу корпуса. Екранът превръщаше във видими образи сигналите от акустичните скенери, но макар че наоколо имаше всякакви морски обитатели, не се виждаше нищо достатъчно голямо, за да е причинило онзи шум. Рин каза:

— Направи обиколка на убежището. Бавно.

— Добре, Рин — отвърна програмата на Играчката.

Имаше женски глас. Мек и съблазнителен, но и създаден да вдъхва увереност на Рин. Докато Играчката пъплеше около огромното кълбо на убежището, Рин раздвояваше вниманието си между акустичните и визуалните екрани. Но последните не можеха да му покажат кой знае какво, въпреки голямата мощност на прожекторите, слънчевите лъчи не проникваха на повече от четиридесет стъпки в която и да е посока. Започваше да мисли дали обектът на неговия лов не се е махнал от околността, когато акустичният екран показа нещо, бързо приближаващо отзад. След миг Играчката се разтресе силно от сблъсъка с тежко тяло. Рин увисна в предпазните колани на креслото и се разсмя.

— Аз поемам управлението — съобщи той на Играчката.

Извади малка пластмасова вложка от пулта за управление.