Шарлот Бронте

Шърли

Глава I

Левитично[1]

През последните няколко години северната част на Англия беше залята от множество курати — като дъжд се посипаха те по хълмистите земи в тази част на страната. Всяка енория си има по един, а и по повече от тях. Те се намират в онази ранна възраст, която прави хората активни и ги зове към добри дела. Но не годините на близкото минало ще бъдат обект на нашето внимание — ще се върнем към началото на това столетие. Току-що отминалите дни, дните на нашето настояще, са потънали в прах, прежурени от слънцето, сушави и безплодни; ще пропуснем пладне в забравата на сладка дрямка, ще прекараме следобедните часове, унесени в сън, за да ни се присъни зората.

Ако тези встъпителни слова те карат да очакваш някаква романтична история, драги читателю, то ти никога не си бил на по-грешен път. Може би очакваш сантименталност, поезия, бленуване? Или пък страсти, пориви, мелодрама? Обуздай чувствата си, снижи пламъка на надеждите си. В ръцете си държиш нещо правдиво — нещо, пропито с хладен разум и реалност; нещо, лишено от романтика като понеделнишко утро, когато всички трудови люде се будят с мисълта, че трябва да стават и да се залавят за работа. Далеч сме от мисълта, че известно вълнение няма да погъделичка небцето ти, особено към средата и края на угощението, но е съвсем сигурно, че първото блюдо, поднесено на масата спокойно може да бъде консумирано от някой католик — а дори и англокатолик — на Разпети петък през Страстната седмица, защото то ще бъде студена леща с оцет и без олио, клисав хляб с горчиви подправки и без помен от печено агне.

Както казах през последните няколко години северната част на Англия беше залята от множество курати. Но през хиляда осемстотин и единадесета — дванадесета година този благодатен дъжд още не се беше изсипал — младите свещеници бяха малко на брой, нямаше я пасторската помощ, нито пък Дружеството на свещениците[2] които да протегнат ръка на стареещите пастори, като им предоставят необходимите суми за платата на някой млад и изпълнен с жизнени сокове техен колега от Оксфорд или Кеймбридж. Днешните приемственици на апостолите, ученици на доктор Пюзи[3] и проводници на учението му, по онова време се гушеха под завивките в люлките си или пък преминаваха през процеса на обновление посредством кръщаване, извършвано от бавачките им в легени с вода. Ако човек погледнеше, когото и да било от тях, той в никакъв случай не би могъл да допусне, че двойните накъдрени панделки на мрежестата шапчица ограждат челото на един предопределен за ръкополагане и свети дела приемник на свети Павел, свети Петър и свети Йоан; нито пък да предположи, че дългата му нощница ще се превърне след време в бяла стола и че обгърнат в нея, той безмилостно ще тормози душите на енориашите си и ще хвърля в смут старомодни викарии, размахвайки енергично от амвона диплите на тази подобна на риза одежда, която никога не е била развявана над нещо по-високо от писалищна маса.

Но дори и в онези дни на оскъдица се намираха млади свещенослужители — подобно на някое ценно растение, което е рядкост, но все пак може да се открие. Една богопомазана област в Уест Райдинг, графство Йоркшир, можеше да се похвали с три жезъла на Аарон[4], които процъфтяваха в една околност с радиус от двадесет мили. Ей сега ще ги срещнеш читателю. Прекрачи прага на тази заобиколена от градина къща в покрайнини на Уинбъри и поеми към малката гостна — те вечерят там. Позволи ми да ти ги представя — мистър Дън, курат на Уинбъри; мистър Малоун, курат на Брайърфийлд и мистър Суийтинг, курат на Нанъли. Тук е квартирата на мистър Дън, а домът принадлежи на някой си Джон Гейл, дребен фабрикант на платове. Мистър Дън е поканил събратята си на гости. Ние ще се присъединим към тази компания, драги читателю, за да видим каквото може да се види, и да чуем каквото може да се чуе. В момента нашите герои се хранят, а докато правят това, ние ще си поговорим, без да ги безпокоим.

Тези господа са в разцвета на младостта си. Те притежават цялата жизненост на тази интересна възраст — жизненост, за която стоящите над тях и обзети от меланхолия престарели викарии биха дали мило и драго, за да я видят впрегната в изпълнение на пасторските им задължения. Преподобните отци нееднократно са изразявали желание да видят тази жизненост реализирана в старателно надзираване на училищата и в чести визити при болни от поверените им енории. Но младите последователи на левитите са на мнение, че това са скучни дела — те предпочитат да изразходват енергията си за друг род деяния, които, макар и да изглеждат през погледа на други хора много по-досадни и монотонни, отколкото труда на един тъкач над стана, за тях явно представляват непрекъснат извор на наслада и занимавка.

Имам предвид суетенето напред-назад, което тримата непрекъснато извършват между квартирите си — не последователни визити, а една плетеница от триъгълници, чиито нишки те наплитат през цялата година независимо дали е пролет, лято, есен или зима. Сезоните и времето не са от значение за тях. С непонятно усърдие те се преборват със сняг и градушка, с вятър и дъжд, с кал и прахоляк, за да обядват, да пият чай или да вечерят заедно. Трудно е да се каже какво кара всеки от тях да търси компанията на останалите. Не е заради приятелството, защото срещите им винаги са придружени с кавги. Не е заради религията, защото тя никога не се споменава сред тях наистина понякога им се случва да разискват въпросите на теологията, но набожността никога не е била в кръга на интересите им. Не е и заради прекомерното влечение към ястия и напитки, защото в квартирата си всеки от тях може да има също толкова добро бутче или пудинг, също толкова силен чай или крехка препечена филия, колкото и у някои от своите събратя. Мисис Гейл, мисис Хог и мисис Уип, техните хазайки, твърдят, че това «не се върши заради нещо друго, а само с едничката цел да бъдат тормозени хората». Под «хората» достопочтените дами разбират, естествено, себе си, защото те наистина биват подлагани на непрестанен тормоз от тази система на взаимни нашествия.

Мистър Дън и гостите му, както вече споменах, в момента вечерят. Сервира им мисис Гейл, но в очите и проблясват искрици от горещия кухненски огън. Тя е на мнение, че привилегията да поканиш някого от приятелите си на обед или вечеря, без да плащаш допълнително (тази привилегия е включена в условията, при които тя дава стаите под наем), напоследък е била твърде често използувана. Днес е само четвъртък, а още в понеделник мистър Малоун, куратът от Брайърфийлд, дойде на закуска и остана за обед; във вторник мистър Малоун и мистър Суийтинг от Нанъли дойдоха на чай останаха за вечеря, прекараха нощта в свободното легло и я удостоиха с компанията си на закуска в сряда сутринта. А ето ги днес, четвъртък, отново тук за вечеря. Мисис Гейл е почти сигурна, че ще останат и през нощта. «C’en est trop»[5] би казала тя, ако можеше да говори френски.

Мистър Суийтинг реже парчето ростбиф в чинията си и се оплаква, че месото е жилаво; мистър Дън твърди, че бирата е изветряла. Е, това вече е върхът на всичко! Ако бяха малко по-любезни, мисис Гейл щеше да понася нещата по-леко; ако поне малко си даваха вид, че са доволни от това, което получават, всичко щеше да бъде наред, но «тези млади свещенослужители са толкова важни и надути и си въобразяват, че стоят над всички» — не показват никакво уважение към нея само защото не държи прислуга, а върши къщната работа сама, както е правела и майка й преди нея. Освен това постоянно одумват живота и хората в Йоркшир. Именно поради тази причина мисис Гейл не може да допусне, че някой от тях би могъл да бъде истински джентълмен или от благородно потекло. Според нея «старите свещеници струват много повече от всички зелени колежани — те имат маниери и са любезни както с благородните, така и с простите люде».

— Още хляб! — вика мистър Малоун с глас, който прокънтял, макар и за кратко, го издава, че е роден в земята на детелините и картофите[6]. Мисис Гейл ненавижда мистър Малоун повече от другите двама, но и се страхува от него, защото е снажен и як мъжага, с ръце и нозе на истински ирландец и със също така характерно за националността му изражение на лицето; ликът му не притежава благите черти на потомците на крал Милезий[7], нито пък покоряващата външност на Даниъл О’Конъл[8], а има типичния облик на северноамерикански индианец, характерен за определено съсловие от ирландското дворянство; това е каменно лице с гордо изражение, далеч по-прилягащо на някой робовладелец, отколкото на земеделец от свободното селячество. Бащата на мистър Малоун наричаше себе си джентълмен. Той беше беден, затънал в дългове и невероятно надменен, а синът му беше също като него.

Мисис Гейл подаде хляба.

— Нарежи го, жено! — подвикна гостът й; това «жено» я сряза като с нож.

Ако се поддадеше на чувствата си, тя би нарязала и свещеника заедно с хляба — тъй болезнено възропта йоркширската й душа срещу грубата му заповед.

Свещениците се радваха на чудесен апетит и независимо, че говеждото бе малко «жилаво», те добре си похапнаха от него. Изгълтаха също така и порядъчно количество от «изветрялата бира», а една голяма чиния с йоркширски пудинг и два подноса със зеленчуци изчезнаха, сякаш бяха свежи зелени листа, нападнати от скакалци. На сиренето също бе оказана необходимата почит, а десертът, който бе кейк, изчезна като привидение. Елегия за гибелта на кейка бе издекламирана в кухнята от Ейбръхам, син и наследник на мисис Гейл, момче на шест години, което се бе надявало, че събитията ще вземат съвсем друг обрат, ето защо, когато майка му се върна с празния поднос, то извиси глас и жално зарида.