Джон Броснан

Краят на небесните господари

Глава първа

Около 250000 мили над Земята, Майлоу Хейз, седнал насред тясната си килийка, четеше научно-фантастичен роман от началото на двадесет и първия век. Беше му попаднал случайно, докато ровеше безцелно из древните хранилища на Центъра. Учуди се, че книгата е избегнала вниманието на Отците. Не че в нея имаше нещо непристойно (за съжаление), но Комитетът на Отците отдавна бе забранил и след това унищожил всички художествени произведения, които не съответствуваха на строго определените догми или „не възвисяваха и не обогатяваха духа в преклонението му пред Божието величие“. А това означаваше, че всичко, което съдържаше дори намек за развлекателност, независимо дали беше книга или запис, беше изчезнало. И този роман със заглавие „Трилион истории за светлина и любов“ не беше особено забавен, но след продължителната диета на религиозни трактати и технически справочници Майлоу се радваше, на разнообразието. Бе написан във времето, което по-късно получи ироничното прозвище „Ерата на оптимизма“. Явно тогава поне на пръв поглед, светът е имал достатъчно поводи за оптимизъм — най-мръсното столетие от всички, двадесетото, отминало най-после; светът не срещнал края си заедно с края на второто хилядолетие; Съединените щати и обновената Русия сключили съюз, а науката все пак успяла да се справи със СПИН 1992 г. Изглеждало, че за света ще настъпят и по-добри времена, благодарение на науката като цяло и особено на достиженията в микробиологията. Заради този нов ореол на науката и технологиите наричали периода и „Втората епоха на Просвещението“. Към края на двадесети век невероятно нараснал броят на всякакви смахнати вярвания — астрология, Нова ера, хомеопатия, спиритуализъм, окултизъм, геизъм, холистична медицина, „природосъобразно“ хранене, прераждане, ароматотерапия, НЛО, „екополитика“ и какво ли не още… Увеличавали вниманието си и фундаменталистите в световните религии. Но в първите години на двадесет и първи век, когато науката сякаш била на път да прогони отдавнашните проклятия като болестите, гладът и дори старостта, суеверията поне за малко не тежали толкова на човешкия ум. И наистина, науката постигнала целите си, а тълпите приветствали учените като богове… После започнали генетичните войни…

Самите генетични войни не били причинени от учените. Виновни били хората, които контролирали учените. Държавници и ръководители на всевластните по онова време Генетични корпорации. Хората като Майлоу.

Майлоу се развесели от забавното съвпадение — първата част на романа се развиваше в космическа станция, подобна на тази, в която живееше. Подобна поне по конструкцията си. И двете бяха с дължина към четири мили, въртящи се изпъкнали метални цилиндри. В романа станцията служеше като база за строителите на огромен междузвезден кораб. Създаваха го, за да полетят към източника на сигналите, идващи някъде от сърцето на галактиката. А самите създатели на кораба бяха сбирщина от млади, идеалистично настроени и влюбени в свободата безсмъртни. По нищо не приличаха на хората, с които Майлоу беше принуден да съжителства в своята космическа станция Белведере, които пък представляваха сбирщина фанатични християнски фундаменталисти, винаги сексуално незадоволени заради своите задушаващи морални норми. Раздразнението, което предизвикваха у Майлоу, стигаше до крайност.

Разбира се, Майлоу знаеше как се е стигнало до сегашното положение, но от това не му ставаше по-лесно да го понася. Обитателите на такава станция, отрязани от ресурсите на планетата, трябваше да се съобразяват с твърде строги правила, за да оцелеят. В Космоса смъртта винаги се навърташе някъде наблизо, дори само едно безгрижно действие можеше да застраши съществуването на цялата станция. А религиозният фундаментализъм винаги е бил действено средство за строго ограничаване в поведението. За да се наложи той, помогнали и емоционалните травми на първите обитатели на Белведере, принудени да станат свидетели на Генетичните войни. Светът бил отровен от изкуствено създадени епидемии и други ужаси, измислени от генинженерите. Човекът и неговата Наука опустошили планетата Земя. И християните в Белведере решили, че оцелелите са длъжни да изкупят това ужасно оскърбление към Бога. В твърде разгорещените страсти по онова време тази идея си намерила подходящата почва. Майлоу добре си спомняше онези дни, по-точно неговото първо „аз“ ги помнеше. На него не му оставаше нищо друго, освен да носи товара на спомените.

Майлоу дочете романа. Изключи екрана, облегна се на твърдия стол и разтърка очите си. За съжаление тайнствената чужда цивилизация се оказа прекалено доброжелателна. Би го разсеяло да почете и малко описания на битки и кървища. Пак се наведе напред и чрез своя терминал уведоми Центъра, че романът съществува сред записите и трябва да бъде поставен на вниманието на Комитета по цензурата. Майлоу не направи това с желание, защото сега сигурно щяха да изтрият романа, но нямаше избор. Центърът отбелязваше всичко, което правеше Майлоу и ако той не беше донесъл на Отците за случката, компютърът щеше да направи това.

Погледна часовника. Каещата се грешница трябваше да дойде след минута-две. Той я очакваше с удоволствие. Тези изповеди бяха сред малкото достъпни му развлечения. Яденето и ярките сънища бяха останалите. Алкохолът и всички предизвикващи приятни усещания наркотици, разбира се, бяха забранени.

Тя дойде точно в определеното време. Той знаеше, че така и ще стане. Тя влезе, облечена в неизменната безформена тъмносиня работна дреха. Сведе глава. Майлоу се поизправи на стола. Знаеше, че й се струва внушителен.

— На колене, сестро Ана.

— Подчинявам се, братко Джеймз — отвърна тя, докато се отпускаше на колене пред бюрото му.

— Погледни ме в очите — заповяда той.

Тя вдигна глава и неохотно срещна погледа му. Беше млада, почти красива и една от най-добрите му студентки. Като неин наставник той трябваше да изслушва и изповедите й. Допълнителна привилегия на ранга му. Случаи като този бяха една от редките възможности мъж и жена да останат насаме. Всъщност не напълно — Центърът наблюдаваше всяка тяхна дума или движение. Ако само докоснеше сестра Ана с пръст, щяха да го изхвърлят навън през най-близкия въздушен шлюз, но без скафандър.

Повече от век физическият допир между мъжете и жените беше забранен в Белведере. Това правило се нарушаваше само в случаи на крайна необходимост. И разбира се, всичко, свързано с размножаването, беше оставено на съответните лаборатории. Допускаше се физически допир между хора от един пол, но и при най-малката проява на сексуалност в него, наказанието следваше бързо и безмилостно. Забранена беше и мастурбацията, в станцията нямаше място, където някой да се укрие от вечно дебнещите сензори на Центъра, така че малцина се изкушаваха да нарушат забраната. А на мъжете не се позволяваха даже нощните полюции. Предвиденото за тях наказание не беше много строго — унизително признание по публичния комуникационен канал и шест удара с пръчка по дланта. Майлоу можеше напълно да владее тялото си и никога не му се случваше такова нещо, но иначе признанията и боят с пръчки бяха всекидневие.

— Имаш ли за какво да се покаеш, сестро Ана? — сурово попита той.

Бледите й бузи леко порозовяха.

— Аз… аз… да, братко Джеймз.

— Започвай тогава.

Дишането й се ускоряваше.

— Аз… срамувам се, братко Джеймз.

— Знаеш, че трябва да ми кажеш, сестро Ана. При това от тебе се иска пълна искреност. Не може да остане нищо скрито. Бог ни гледа и слуша. — „Да не говорим пък за Центъра и чрез него Отците“.

— Отново ме споходиха лоши мисли. Опитах се да ги пропъдя, но не можах.

— Разкажи ми за тях.

— Беше през онази нощ. В моята ниша в спалното помещение. Не можех да заспя. Не съм искала да мисля за такива неща. Като насън беше… нищо не можах да направя.

— Не ме лъжи — предупреди той. — Искала си да мислиш за това.

— Не!

— Сама знаеш, че си искала. А сега ми кажи какви бяха тези мисли.

— За някакъв мъж. Влезе в спалното помещение и тръгна право към моята ниша. Не различавах лицето му, но когато дойде наблизо, видях, че не е облечен…

— И какво почувства?

— Уплаших се.

— Казах ти да не лъжеш!

— …и се развълнувах — забързано добави тя. — Не исках да е така, но се развълнувах.

Майлоу се приведе незабележимо към нея и увеличи своето отделяне на феромони десетки пъти. Скоро това мощно химическо послание насити въздуха на килията. Бързо последва реакцията на момичето. Лицето й се зачерви още повече, дишането зачести.

— Продължавай.

— Влезе в моята ниша. Тогава видях, че неговия… неговото нещо е станало дълго…

— Сестра Ана, ти си студентка по медицина. Знаеш научния термин.

— Неговия… ъ-ъ-ъ… пенис.

Трудно се удържаше да не се разсмее. Горкото момиче. Само защото учеше медицина, тя въобще знаеше нещо за мъжките полови органи и за отдавнашните, забранени начини за разплождане. Повечето хора в Белведере живееха в пълно сексуално невежество. Имаха в изобилие сексуални желания, но не и знания как да ги задоволят.

— После какво стана?

Очите й бяха притворени, гласът задъхан.

— Дръпна одеялото ми… чак до стъпалата… После той… той хвана нощницата ми и я дръпна нагоре… над краката ми… над… корема… над гърдите… чак до гърлото.

— Значи беше гола пред погледа му?

— Да…

— Ти не извика ли, не се ли опита да избягаш?

— Не, братко Джеймз.

— И после?

— Сложи ръце на бедрата ми… и ме разкрачи. Покатери се на леглото ми и… застана на колене между краката ми. Пипаше ме… — Тя потрепери.

— Продължавай, сестро Ана.

— Все ме опипваше… на различни места. После легна върху мен, притисна ме с тялото си… и вкара своя… пенис в мен… и… — Очите й съвсем се разтво